наречена Дафни.
Шарлот го изгледа продължително и най-сетне кимна.
— Добре тогава. Ще пиша на лорд Бракън и ще го уведомя за отрицателното ти отношение към брака. Името наистина е ужасно, нали? Ах, но тя е великолепно създание. Не е изключено да успеем да я убедим да си го смени. Какво ще кажеш за Джейн? Или Виктория?
— Нека просто да забравим за тази великолепна млада дами, а?
Маунтвейл се усмихна широко и вдигна чашата си.
— Като заговорихме за великолепие, как се казва онзи лакей, Роухън? Нали се сещаш, този с неустоимо порочните тъмни очи? Струва ми се, че трябва да е от Уелс.
— Казва се Огъстъс. И аз си мислех, че ще ти хареса.
— Ти си добър син — каза баронесата, изправи се, целуна го и се запъти към вратата. И додаде през прелестното си бяло рамо: — Какво възнамеряваш да правиш със Сузана? Нямам предвид идната седмица, а по-далечното бъдеще.
Младият мъж сведе поглед към излъсканите си като огледало ботуши. А после премести очи отново към майка си.
— Не знам. Но по-добре да ти кажа за завещанието на леля Мириам за Джордж.
— Годинките ми започват да се увеличават, прескъпи мой, но въпреки това със сигурност щях да знам за тази леля Мириам, ако в семейството е имало такава. Може би е някоя от ранните любовници на баща ти и е добавила към името си титлата „леля“, тъй като той я е смятал почти за член на семейството?
— Да, аз също не съм чувал за каквато и да било леля Мириам, но не е нужно Сузана да разбере това. Мисля, че е по-добре да седнеш отново, майко, за да ти разкажа какво съм направил.
9
Сигурно се лъжеше. Това определено не можеше да бъде барон Маунтвейл. Не, невъзможно. Сузана се приближи още. Точно той беше. Коленичил, той засаждаше тъмнозлатисти невени и си тананикаше.
Този развратник, този женкар садеше невен? И то с огромно внимание и желание.
Младата жена не знаеше какво да мисли. Беше й казал, че замисълът за градината бе негов. Беше й казал също така, че не си пада по цапането с пръст и тор, и дори бе извил презрително вежди. Сега обаче не само се бе оцапал порядъчно, ами и го правеше с очевидно удоволствие и с песен на уста.
Тогава Сузана си даде сметка, че никой не я очакваше тук. Въпреки протестите й, майката на Джордж я бе замъкнала с каретата до Ийстбърн, при най-добрата шивачка там, поне според нея. Жената обаче се бе разболяла, така че се върнаха много преди очаквания час.
И ето, че сега пред нея стоеше Роухън и садеше невен. Младата жена побърза да се отдалечи безшумно. Девер й бе я накарал да се замисли. И то доста сериозно.
Когато баронът влезе в салона преди обяд, той завари прекрасната си майка седнала на пода с Мариан, на която точно наливаше чаша чай. Снаха му стоеше на един фотьойл в ъгъла на голямата стая. Слънцето нахлуваше през прозорците и от неговите лъчи косите на Шарлот изглеждаха като разтопено сребро. Интересно какво ли мислеше за лейди Маунтвейл мъжественият Огъстъс. Вероятно се бе прехласнал.
Сузана се улови, че се е вторачила в ноктите на барона. Не, те бяха чисти и розови. Под тях нямаше и следа от кал. Направи й впечатление, че ръцете му са много красиви, и тази констатация я накара да се намръщи.
— Роухън!
Мариан се изправи на крака и хукна към новодошлия, вдигнала ръце. Той се наведе, вдигна я и я преметна през главата си.
— Наля ли чай на баба?
Момиченцето прокара сериозно пръст по трапчинката на брадичката му и се усмихна.
— Искам да приличам на Шарлот, когато порасна.
— Шарлот ли? Баба си Шарлот ли я наричаш?
— Да, прескъпи мой — обади се от пода баронесата. — Човек трябва да приеме нещата, които не могат да бъдат променени. Не е нужно обаче да слагаме сол в раните, нали?
— В никакъв случай. И така, какво друго правеше, мишленце, освен, че сервира чай на Шарлот?
— Тя ми разказваше за моя дядо. Той щеше да ми даде бонбони.
— Да, така щеше да направи — отвърна младият мъж и за първи път му се прииска Джордж да е пред него.
За да стовари юмрука си в лицето му.
— Роухън, ти си почти толкова красив, колкото и Шарлот.
Маунтвейл извади пръстчетата от устата й и ухапа едното. После се обърна към Сузана.
— Ти не си ли поканена на чаеното парти?
— Не, прескъпи мой, не я поканих. Сузана не ми съдейства изобщо. Предложих й да използва колкото и които си избере от моите рокли, докато нейните бъдат готови, но тя отказва. Горда е, прекалено е горда. В такъв случай й се пада да страда.
— Не, не това е причината — възпротиви се баронът. — Тя отказва, защото знае, че няма да може да изпълни роклите ти, мамо. И не желае да бъде унизена. Просто се защитава.
— Аз ще ги изпълня — възкликна Мариан.
— Ще обсъдим този въпрос след около петнайсет години — отвърна чичо й. — А сега, Сузана, кажи, не е ли така?
Младата жена въздъхна.
— Беше трудно, Роухън. Движехме се по улицата в Ийстбърн и всички мъже, които срещнахме, изгубиха ума и дума, като видяха майка ти. Сигурна съм, че са ме взели за нейна слугиня.
— Нищо чудно, но причината е единствено тази, че отказа да вземеш поне една от моите рокли — заяви Шарлот. — Е, не напълно. Така или иначе, не се оплаквай от това сега. Ти си си виновна. Добре, нека да поговорим за нещо, което не знаеш, Сузана. Споделих това с Роухън и му казах, че не е разбрал добре завещанието на покойната си леля Мириам. Тя е пожелала да се даде в началото сумата от петстотин лири на Джордж, т.е. в случая — на теб. Едва след това започва изплащането на тримесечните суми. Не е ли прекрасно?
На младата жена й се приплака. Петстотин лири! Божичко, какво щеше да прави с толкова много пари! Можеше да купи нови мебели за Мълбъри Хаус, да извика майстори да поправят покрива, да…
— Дори не си го мисли — заяви баронът и постави Мариан на пода.
— Но след като парите са мои, ти нямаш думата за това как ще ги използвам, нали? Всъщност, сър, аз и нищо не съм казала, само размишлявах.
— Лицето ти е като прозорец към твоите мисли, Сузана. Поне за мен. Не трябва да влагаш и един грош за Мълбъри Хаус. Нито пък да дадеш дори петак на баща си. Ще използваш парите за себе си, не за запуснатата къща или за неверния си баща. Тоби и Мариан също се нуждаят от дрехи. Би могла да купиш на момчето дори и едно пони. Време му е да се научи да язди.
Сузана премести поглед към свекърва си. И стана от фотьойла.
— Сдържам се единствено защото той ви е син, мадам, и не желая да ви притеснявам.
— Радвам се, че имам снаха с толкова силен дух — отвърна Шарлот. — Въпреки това, скъпа моя, от време на време трябва да си позволяваш да повикаш, за да освободиш черния си дроб от образувалите се в него блокажи; в противен случай ще се превърнеш в жлъчна особа, а това не е особено приятно състояние.
— Добре тогава — рече младата жена и се разкрещя: — Как смееш да ми даваш нареждания, когато става дума за моите петстотин лири? Ти си едно своеволно ко… ъъ, командаджия!
— Как искаше всъщност да ме наречеш? Сигурна ли си за завещанието, майко? Тя наистина ли получава сега петстотин лири? Няма ли някакви условия към това?
Лейди Маунтвейл сведе поглед към великолепния пръстен със смарагд на средния пръст на лявата си ръка.
— Съжалявам, прескъпи мой, но няма никакви условия.
Младият мъж, разбира се, знаеше, че ако майка му бе прибавила някакви условия, цялата работа вече
