Сузана, застанала на колене, бе вирнала задник във въздуха, право срещу него, и играеше с новото си състезателно котенце. Ози Харкър седеше на пода срещу нея и говореше.
— Може да дадете име на мъничето, миледи.
Въпросното котенце нямаше вид на особено ентусиазиран състезател. То лежеше в събраните длани на младата жена, потънало в дълбок сън. Бавно, предпазливо, за да не го събуди, тя се надигна, обърна се… и едва не изтърва животинчето.
— Роухън — промълви едва чуто тя. — О, Божичко, това си ти, нали?
— И аз така мисля. Добро утро, Сузана, Ози. Това ли е новият ни бъдещ шампион?
— Да, милорд. Не й ли истински красавец? Айде, малко дяволче, събуждай съ и покажи на негово височество на к’во си способно.
Почеса котенцето под брадичката с дебелия си груб пръст. То отвори очи и се протегна и краченцата му увиснаха от дланите на Сузана. Тя се засмя и го вдигна на нивото на лицето си.
— Много си сладичко.
Целуна го и потърка буза в меката му черна козинка.
На барона му се прииска да бе сторила това с него самия.
— Как се казва то, Сузана?
— Още не съм решила. Имаш ли някакво предложение, Роухън? Ози ми каза, че като момче си прекарвал доста от времето си в компанията на котки. И че от теб щяло да излезе доста добър дресьор, ако не си бил наследник и следователно не е трябвало да продължиш по стъпките на майка си и баща си.
— Да, вярно е, че прекарвах известно време с тези животинки. Колкото до това дребосъче… — Баронът погали леко бялото му коремче с върховете на пръстите си. Гръбчето му бе смесица от много черно и малко сиво. — Какво ще кажеш за Шибой?
— Божичко, толкова е романтично. — Младата жена се взря в него. А тя си бе мислила, че той ще избере нещо по-мъжествено като Брут, Сатана или дори Цезар. — И защо точно Шибой?
— Не знаеше ли, че първата част на думата на староанглийски означава „юли“? Предполагам, че е кръстено така, защото шибоят се появява през юли. Цветовете му са големи и уханни, особено нощем. Аз харесвам най-много пурпурнорозовите. Скоро ще настъпи юли, а това сладурче мирише сладко.
— Как е възможно човек с твоята репутация да знае всичко това за шибоите?
— Аз съм ренесансов тип човек, с много прекрасни страни. Ах, виж само тази муцунка. Не мисля, че ще бъде особено добър бегач, Ози, нито пък дребнав, за да се счепква със своите опоненти, но затова пък ще скача леко и нависоко. Да, нека го наречем Шибой.
— Шиши за по-кратко, сър — намеси се Тоби, който тъкмо бе влязъл в стаята.
— Да, така звучи добре.
— Не й зле, милорд — кимна Харкър. И след това се изправи. — Е, миледи, сега излизам в градината. Таз’ сутрин Том съ занимава с розите. Ама не го бива чак толкоз с розите.
Поздрави барона и излезе.
— Благодаря ти, Ози — провикна се след него Сузана. — Ще се видим утре сутринта за уроците на Шиши. — Впери очи в котето, свило се на топка в скута й. — Прекрасно е, нали?
— Да, прекрасно е — съгласи се лорд Маунтвейл.
— Какви уроци могат да се дадат на едно коте? — заинтересува се Тоби. — То няма да иска друго, освен да играе, да яде и да спи.
— Засега те ще бъдат малко, тъй като още е много малко — обясни Роухън. — Ще бъде нещо като въведение в надбягването. Сам ще видиш, Тоби. А сега, не бихте ли искали да закусим?
Баронът вдигна спящото животинче от скута на своята съпруга, погали го леко с пръсти по гушката и го постави на рамото си. Всичко изглеждаше толкова естествено. Сузана се притесни само за момент, че котето може да падне, но тревогите й бяха напразни. Не, Роухън знаеше точно какво прави.
Последва го към трапезарията. Тоби ги остави, защото трябваше да тръгва към селото за уроците си с мистър Байъм.
Двамата останаха сами. Маунтвейл свали животното от рамото си.
Но когато лакеят вдигна сребърния капак от подноса с бекона, нослето на мъничето започна да мърда.
— Не, няма да ядеш на масата — заяви баронът и го постави върху килима до своя стол. Наряза няколко миниатюрни парченца бекон върху една чиния и я постави пред муцунката му. След това сложи до нея и купичка с мляко. — Съвсем малко бекон — обясни разсеяно на Сузана той. — Прекалено е силен още за стомахчето на едно бебе като него, но толкова малко няма да му навреди.
— Днес ли тръгваме за Оксфорд?
Роухън изправи гръбнак. Животното лочеше млякото. Беше изгълтало трескаво бекона на две хапки.
— Защо питаш?
— Вчера каза, че ще ходим.
— Не мога да си представя, че би искала да дойдеш с мен сега, Сузана. Ще трябва да спиш в една стая с мен в страноприемниците, в които отсядаме. Няма да има къде да се криеш.
— О, това ли.
Бе вперила очи в чинията си. Намазаната с масло препечена филийка увисна в ръката й.
— Да, това. Аз несъмнено ще изчакам да заспиш, за да атакувам прекрасната ти особа.
— Възможно е, но ще рискувам. — Младата жена вдигна глава и го погледна напрегнато. — Искам да разреша тази бъркотия, Роухън. Искам да разбера каква е тази карта и защо тези хора се стремят така отчаяно към нея. — Спря за момент, пое си дълбоко въздух. — Но най-важното, искам да разбера кой е представлявал в действителност Джордж.
Тя бе толкова сериозна, а той я подтикваше към секс. Маунтвейл въздъхна. Желанието му да я има не бе намаляло, но сега не бе моментът за това.
— Не съм сигурен, че е безопасно да те взема с мен — рече най-после той. — Нашият мистър Ламбърт, Господ да го пази насред открито море, не се оказа добър човек. Не очаквам другите — забелязал съм, че винаги има други, когато стане дума за прегрешение — да го бият по вежливост. Ще бъде опасно.
Младата жена се наведе към него, подпряла лакти върху масата.
— Мислила съм за това. Разбирам притесненията ти, но, не забравяй, че Джордж ми бе съпруг…
— Говорете по-тихо, миледи.
— Прав си. Съжалявам.
— Изключително важно е да забравиш за това. Предупреждавам те, че онова, което се знае от господаря и господарката, обикновено е известно и на прислугата. Трябва да бъдем много предпазливи. Ушите на Фиц достигат до конюшнята и дори по-далеч, до източното пасбище.
— Разбирам. Ще внимавам. Та, да се върна към мисълта си, размишлявах много по този въпрос. Трябва да имаш някакви приятели в Оксфорд, някое семейство, у което бихме могли да погостуваме за една седмица. Така с Мариан ще бъдем защитени, нали? Няма ли да бъде по-безопасно, отколкото ако отседнем в някоя страноприемница?
— Значи все пак не си прекарала цялата нощ да кроиш планове как да ме тормозиш, така ли? По дяволите, не отстъпвай с такъв уплашен вид. Добре, ще помисля по този въпрос. Колкото до гостуването, вече съм решил този въпрос. Имам стар приятел, чийто провинциален дом е край Оксфорд. Той се казва Филип Мърсъро, виконт Деренкорт. Ходихме заедно на училище. Най-вероятно е в Лондон. Писах му миналата седмица, за да го уведомя за предстоящото ни пътуване до Оксфорд. Нямам представа дали го е получил и дали в момента се намира в провинциалната си къща, Динуити Манър. Тръгваме за Оксфорд утре, ако това те устройва.
— Оу!
Роухън се засмя. Котето току-що се бе покатерило по полата на Сузана, като по пътя си очевидно бе забило нокти тук-там по крака й.
Младата жена се засмя, грабна животинчето и го залюля леко, като в същото време го обсипваше с леки целувки.
