безшумно. Приятелите застанаха на прага, вперили очи в голямото легло насреща. Червенокоса жена бе възседнала някакъв мъж, който очевидно бе проникнал в нея. И двамата бяха голи.
— Здравей, преподобни Макнали — заяви радушно Роухън.
Жената се изви, видя новодошлите и изпищя. Скочи от своя партньор и грабна някаква завивка, за да се прикрие с нея. Колкото до мъжа, той бе очевидно замаян, но възвръщаше бързо самообладанието си. Разтърси глава и се изправи.
Взря се в тях, без да се притеснява от голотата си и каза на жената, без да я поглежда.
— Иди да ни направиш чай, Лини. А, и се облечи, тъй като, страхувам се, днес повече няма да имаме възможност да се забавляваме.
Гласът му бе дълбок и мелодичен, действаше успокояващо и вдъхваше доверие.
— Барон Маунтвейл, предполагам — продължи той. — И лорд Деренкорт?
— Ти не си от приятните екземпляри — рече Роухън и се запъти към леглото. Хвърли халата на мъжа. — Облечи се. И ела в твоята гостна. Ще те чакаме там.
— Струва ми се, че нямам избор — промълви Макнали, като местеше замислено поглед ту към барона, ту към виконта. — Не, никакъв избор. Жалко, че оттук може да се излезе само през главния вход. Щяхте да ме забележите със сигурност, нали?
— Да те забележим и да те разстреляме — потвърди Роухън. — И то с огромно удоволствие, държа да добавя.
Не бяха минали и десет минути, когато преподобният Блай Макнали се появи в салона, следван по петите от Лини с поднос на ръце, който имаше голяма нужда от лъскане.
— Заповядайте, господа, седнете.
— Остави чая и излез — обърна се баронът към жената.
— Да, Лини, вече можеш да ни оставиш. А, и ще държиш езика си зад зъбите, нали? Не е нужно да скандализираш другите.
— Да, милорд.
Сега бе ред на Филип Мърсъро да вдигне вежди.
— Милорд ли? Тя ви мисли за благородник? Мили Боже, не казвай, че това наистина върши работа?
Макнали вдигна рамене.
— Понякога. Парите не са необходими винаги. Лини няма особено остър ум, бедничката. Жалко, но ще получи пари от мен веднага, щом стане по-обиграна в своята професия. Така, а сега — какво мога да направя за вас, господа? Предполагам, че не желаете да се жените по особения начин, който е моя специалност? Или се лъжа? Поръчал съм ново оформление за разрешителните. Те биха заблудили дори вас за минута-две.
Роухън се усмихна в отговор. Човекът насреща му бе приблизително на същата възраст, на която бе умрял баща му при онзи злощастен инцидент с каретата. Беше слаб като бастун и с гъста брада. Имаше вид на методист. Може би именно поради това младите момичета мислеха, че е свещеник. Баронът се приближи, хвана с рязко движение китката му и я изви нагоре зад гърба му.
Макнали изохка, опита безуспешно да се освободи.
— Ка… какво е това, милорд?
— Това е начин да привлека вниманието ти, Макнали. Така, а сега искам да върнеш спомените си с пет години назад. Тогава си оженил по твоя фалшив начин и брат ми Джордж Карингтън за млада дама на име Сузана Холуърт.
— Оттогава има много време, милорд. Вече не съм млад. Трябва да разберете, че е трудно…
Младият мъж изви още по-нагоре ръката и мнимият свещеник изохка от болка.
— Ще я счупя, ако не опресниш паметта си и то до най-малките подробности. Незабавно.
— Добре. Моля ви, пуснете ме! Ще ви кажа всичко, което знам.
И заговори, като търкаше китката си.
— Какво се е случило, милорд? Да не би младата дама да е дошла при вас след смъртта на брат ви? А вие, естествено, сте разбрали, че такъв брак няма. Пари ли искаше? Все още ли мислеше, че е омъжена за брат ви или той я бе изоставил отдавна?
— Това не е твоя работа, Макнали. Кажи ми каквото знаеш, без повече отлагане.
Роухън направи движение към ръката му.
Събеседникът му отстъпи пъргаво, вдигнал длани пред гърдите си.
— Дадено, дадено. Сега вече си спомних. Беше през пролетта. През май, струва ми се. Чудесно време, наистина. Младият Карингтън дойде и ме помоли да изпълня една от специалните си венчални церемонии. Съгласих се, тъй като това е работата ми и той ми плати шейсет лири, моята тарифа, когато мнимият жених е от богат и знатен род. Видях за първи път въпросната дама в деня на сватбата. Тя бе съвсем млада и много уплашена, но младият Джордж бе успял да я измами така успешно, както всъщност успяват да го направят винаги негодниците, с които съм си имал работа. Той я успокои, като я целуна по носа и й каза, че това било най-доброто, дори единственото, което можели да сторят. Нима не го обичаше? Или пък не желаеше да бъде с него? Наистина, милорд, младият Карингтън беше изключително добър в тази работа. — Макнали спря да говори за момент и си наля внушителна доза бренди. — Господа?
И двамата му събеседници кимнаха. Роухън рече само:
— Продължавай.
Имаше чувството, че сърцето му ще се пръсне всеки момент. Малкият му брат Джордж, който винаги бе познавал като много сериозен, като много ученолюбив… да се окаже такъв мръсник.
— Та, както казвах — продължи да обяснява мнимият свещеник, след като напълни чашите и на своите посетители, — младата дама беше уплашена, но това не й пречеше да бъде и развълнувана. Онова, което винаги ме е учудвало в тези случаи, е неосведомеността и глупостта на тези момичета. При тази поне се забелязваха наченки на разум. Тя едва ли беше на повече от седемнайсет години, току-що слязла от училищната скамейка. И бе истинска дама, не някоя сладка женичка, за която би могъл да плати всеки мъж. Не, тази бе дама, от която не чух никакви престорени протести и показен свян; именно затова съм запомнил и въпросния случай. Заради нея. Нямаше представа какво включва една истинска венчавка, но все пак ме попита не е ли редно първо да прочета съобщението за предстоящата сватба. Аз вече бях подготвил цял куп неверни отговори, усъвършенствани с годините, всъщност съвсем приемливи доводи. Те очевидно я задоволиха. Но после, непосредствено преди началото на церемонията попита, дали всичко е законно, тъй като нито тя, нито женихът имаха съгласието на своите родители, а и двамата още нямаха нужната възраст да определят сами съдбата си. Както си представяте, този въпрос бе много по-труден от предишния. С общи усилия обаче двамата с младия Карингтън успяхме да приспим страховете й. Запомнил съм, че той лъжеше впечатляващо убедително. Сега, като размишлявам за този случай, като че ли усещам дори известни угризения заради младата хубавица. — Вдигна рамене и си наля още бренди. — Всъщност изгубих способността си да изпитвам угризения още преди доста години. Човек трябва да живее и даже от време на време да живее с удоволствие. Аз не съм алчен. Ах, но тя наистина бе сладко създание. Може би, милорд, все пак ще ми кажете какво е станало с нея? Знам, че по-малкият ви брат, нейният мним съпруг, се удави преди около година. Наистина голямо нещастие. Моите съболезнования. Какво стана с нея? Или той просто я е изоставил, щом й се е наситил? Много младежи го правят. Дошла е при вас, нали? Искала е нещо, нали?
— Вече ти казах, че това не е твоя работа. Така, онова което ме интересува, е кои са съпровождали брат ми през този ден.
Действаше опипом в тъмнината, но явно бе налучкал, тъй като Макнали кимна. А след това изпи на един дъх остатъка от своето бренди.
— Помня, че не бяха толкова млади, както брат ви. Сигурно бяха с около пет години по-стари от него. Бяха облечени прилично, но младият Карингтън ги прогони преди появата на младата дама. Тогава се запитах кои са те. Очевидно му бяха приятели.
— Как се казваха?
— О, милорд, не може да очаквате да помня…
Думите му се удавиха в стенание, тъй като баронът отново изви ръцете му зад гърба.
— Имената им — произнесе тихо в ухото му той. — Наистина не желая да се налага да те питам отново.
