— О, Боже, как бих могъл да си спомня имената им? — Изохка, по челото му избиха едри капки пот. Погледна към виконт Деренкорт, но проклетникът се бе разположил удобно върху канапето, отпиваше от брендито си и поклащаше крак; от цялото му същество се излъчваше леност като от заспала на слънцето змия. — Добре — промълви беззвучно мнимият свещеник. Познаваше кога човекът насреща му е непоколебим. — Бих предпочел да не ви казвам нищо за тях, тъй като са опасни. Биха убили без капка колебание, стига това да помогне за осъществяване на целите им. Кълна се, нямам представа защо бяха дошли с младия Карингтън.
— Имената им.
— Това бяха Ламби Ламбърт и Тиодор Миках; имената и на двамата са странни. Занимавали са се с всички непочтени дейности, за които можете да се сетите. Върши ли се някъде нещо нечестно, значи ще ги видите там. Брат ви очевидно бе в най-добри отношения с тях. Едно ще ви кажа — ако брат ви е имал вземане-даване с тях, със сигурност не е било нищо добро. Те са мръсници, повтарям. Младият Джордж нямаше техния опит в тази област. И не е имал никакъв шанс да се справи с тях.
— А ти не си ли мръсник?
— Не, не по същия начин. И двамата биха проболи без колебание сърцето на човека до себе си, който и да е той. А аз не бих желал да имам нищо общо с подобни на тях хора.
— Да, ти си просто един светец, нали така, Макнали? Ти само съсипваш живота на млади жени.
— Значи все пак тя ви е писала? Но това е странно. Мина вече почти една година. Защо ли е чакала толкова дълго?
— Не ми е писала.
Роухън пусна ръката му. Макнали отстъпи, разтри рамо, разтърси ръце, сипа си отново бренди и го изпи. Най-сетне, събрал достатъчно ума си, попита:
— Защо тогава сте тук? Как сте разбрали за всичко това? Защо ви интересуват тези мъже?
— Това — произнесе Филип Мърсъро, като се изправи и се протегна бавно и мързеливо като човек, току-що любил някоя жена, — не е твоя работа. Роухън, доволен ли си?
— Не още. Виждал ли си някога брат ми с други хора? Не състуденти.
Докато говореше, хвърли влюбен поглед към ръката на своя събеседник.
— Не. Е, може би имаше още един. Кълна се, милорд, в началото не го познах. Той стоеше в сянка.
— Значи по някое време все пак си го познал. И кой беше той?
Макнали се намръщи, очевидно потънал в дълбок размисъл. Наля си още бренди, но не го изпи.
— Беше известно време след като ожених младия Карингтън за момичето. Бях в една от книжарниците на „Хай стрийт“ — нали ги знаете, милорд, всички студенти ги посещават. Онези книжарници, в които могат да се намерят много стари ръкописи, дори оригинални издания от шестнайсети век. Помня, че видях брат ви да влиза в една от тези стари книжарници. Тъй като имах среща с един човек в същата книжарница, аз го последвах. Е, той се запъти към въпросната особа, същата, която не познах в началото, тъй като бе скрита в сянка, в едно забутано кътче на помещението. Двамата разговаряха тихо в продължение на поне десет минути. Вече бях приключил работата си, но нещо в поведението им привлече вниманието ми. Нещо не намирисваше на добро. Тогава човекът тупна младия Карингтън по рамото и излезе, навел глава, нахлупил шапка. Аз обаче го познах.
— Давай нататък — възкликна баронът; търпението му бе към края си. — Престани с твоите игрички. Кой беше този човек? Как изглеждаше?
— Добре тогава, милорд. Приличаше много на младия Карингтън — изплю най-после камъчето мнимият свещеник; гласът му прозвуча уморено и тъжно. — Имате още един брат, нали така, милорд?
Маунтвейл не помръдна. Цялото му същество се вкамени. Бе изгубил дар слово, не бе способен да мисли, изпитваше само пълна пустота, в която единственото живо нещо бяха този глас и мракът.
— Да, има, както и сам знаеш прекрасно — намеси се Филип и се изправи. Тръгна забързано към тях. — Кой бе той, по дяволите?
— Тиболт Карингтън — отвърна Макнали. — Но какво от това, милорд? Двама братя се срещат. Какво тайнствено има в това? Те са братя. Срещат се. Разговарят, после единият си тръгва.
— Опитите ти да бъдеш ироничен не ми допадат. Чу ли нещо от разговора им?
— Не, милорд. Още бренди? Прекарано е контрабандно от Кале едва миналия вторник.
— Знаеш, че другият ми брат е викарий, нали? — произнесе бавно Роухън. — Божи човек. Благочестив младеж, който в бъдеще може да стане и архиепископ на Кентърбъри. Бляскав млад мъж, последовател на епископ Раундтрий и негово протеже. Срещата им разбира се е била точно това, просто среща на двама братя. Като момчета винаги са били близки. Защо намекваш, че става дума за нещо друго?
— Напълно е възможно да не е имало абсолютно нищо. Но, питам ви, защо бихте се срещали със собствения си брат, прикрит в мрака на една стара книжарница? Бих се заклел, че двамата мътеха нещо. И не желаеха да ги видят заедно. Дали не се криеха от Ламбърт или Миках? Не знам, но фактът е, че в продължение на няколко дена сам се чудих върху този факт. Никога повече не съм виждал младия Карингтън с брат му. Съжалявам, милорд.
— Не, Роухън, няма причина да убиваш това копеле. — Филип Мърсъро хвана приятеля си за ръката и го дръпна по-надалеч от Макнали. — Чухме достатъчно, поне засега. Макнали не може да напусне Оксфорд, без да разберем за това. — После се обърна към него и рече: — Ако си спомниш още нещо, изпрати съобщение в Динуити Манър.
Макнали може да бе извършил много лоши неща, но със сигурност не бе глупав. Никога в живота си не бе притежавал подобно качество. Освен това и тримата знаеха, че ако помогнеше на двама благородници, това нямаше да му се отрази зле.
— Да, милорд. Аз мисля най-добре в часовете около съмване и мръкване, в полумрак.
— Гледай да измислиш нещо добро — предупреди го Филип. — Хайде, Роухън, ще го оставим на мира до утре. Ако се сетиш за други въпроси, скъпият човечец несъмнено ще бъде тук, изпълнен с желание да ни сътрудничи.
— Определено, милорд — побърза да потвърди Макнали, като търкаше болезнената си ръка.
— Да — изрече бавно баронът, — до утре.
23
— Ще те убия! Проклети да са красивите ти очи, остави ме тук, без да има какво друго да правя, освен да ям кифличките, бисквитите, тортите и невероятните кайсиеви сладкиши на готвачката. Едва не изгубих съзнание от всичката превъзходна храна, която погълнах. Скоро ще започна да се клатя като гъска при ходене. Ще трябва да нося корсет. Ти си виновен, че ме остави да гния в тази бърлога на чревоугодничеството. И какво направи? С кого се видя? Ах, не беше честно от твоя страна да ме оставиш, докато още спях. Ще ти го върна.
Роухън постави леко длан върху устата й, а после придърпа Сузана към себе си. И я целуна по косата.
— Наистина ли мислиш, че имам красиви очи?
Филип Мърсъро поклати глава.
— От всичко това е чул само комплимента ти, който при това не е бил мислен като такъв. Хмм! Или може би се лъжа?
Младата жена се отдръпна назад, без да може да се откопчи от обятията на лорд Маунтвейл.
— Беше пълна случайност. Филип е прав. Защо се заплете в цялата тази каша? Много съм ядосана, Роухън, възмутена, направо побесняла. Очите ти са красиви, но това няма нищо общо с темата на разговора. Е, какво направи?
— Ще ти кажа, ако първо ме целунеш.
— Сър, това е благороднически дом. Вие сте гост на благородник. Аз съм съпруга на госта на благородника. Това не е прилично, не е…
Баронът я целуна съвсем леко, после я потупа леко с върха на показалеца си.
— Предлагам, Роухън, да напълниш ушите й с разказа за нашите приключения. Те обаче не са от онези, които биха ти доставили удоволствие, Сузана. А сега, умолявам те, иди да се разходиш из моите градини и да продължиш да обсъждаш очите на моя приятел. Както знаеш, Роухън…
