Чуха Тиболт да говори на човека отгоре — очевидно Тиодор Миках. Чуха издърпването на стълбата, скърцането на дървените куки в ръбовете на отворения гроб.
— Какво представлява проклетата чаша? — провикна се след него Филип.
Викарият се засмя. Звукът им се стори нереален. Той беше вече над тях.
— Сбогом, Роухън.
А след това надгробният камък се стовари над тях по-оглушително от гръмотевица.
Тримата потънаха в непрогледен мрак.
— Никак не си падам по тъмнината — обади се виконтът. — Още като дете го ненавиждах. Наистина.
— Сузана, добре ли си?
— Да, но съм съгласна с Филип. Никога не съм виждала толкова черно черно. Ужасяващо е.
— Това е моята ръка, Роухън, не на жена ти.
— О, извинявай. Поне всички сме тук живи и здрави.
— Играеше си с нас — произнесе замислено съпругата му. — Той не е нормален, Роухън. Трябва да се измъкнем оттук и да го открием. На всяка цена. Трябва да спасим чашата.
Не можеше да я види, но гласът й звучеше напрегнато, устремено.
— Да, права си. Доказа, че е напълно побъркан. Добре ли се чувстваш, Сузана?
Усети пръстите му по лицето си. Целуна дланта му.
— О, да, прекрасно.
— Тогава да се измъкваме оттук. Вече проверихме какво има в едната посока и видяхме, че коридорът свършва със стена от черепи. Сега трябва да тръгнем в другата посока.
— Не ми се вярва, че ще мога да те вдигна на раменете си, Роухън, и че ти ще успееш да избуташ надгробния камък.
— Нищо не пречи да опитаме, но се съмнявам.
— Ако не открием друг начин да излезем оттук, тогава ще опитаме — обади се младата жена, все така здраво вкопчена в ръкава на барона. — Аз съм много силна. Ще видите.
Тримата се хванаха за ръце, като Сузана беше в средата. Движеха се допрени до стената, като лорд Маунтвейл опипваше пътя със свободната си ръка.
— По дяволите! — промърмори той, след като усети паяк да полазва по кокалчетата на дланта му. — Ще ми се да бях с ръкавиците си.
Стори им се, че вървяха така цяла вечност.
Започнаха да усещат наклон под краката си. Внезапно Роухън се натъкна на стена от пръст и камъни. Трескаво заопипваха повърхността й.
— Нищо — рече най-сетне лорд Деренкорт. — Страхувам се, че сме хванати в капан.
— Не — заяви непоколебимо младата жена, — не сме.
— Знам, че се опитваш да поддържаш духа ни, любов моя, но…
— Не — повтори тя, а въодушевеният й тон все едно че ги заля с ослепителна светлина. — Хайде, да се връщаме към крещящата стена.
— Но ние вече бяхме там — възпротиви се Филип. — Мисля, че по-скоро трябва да отидем под гроба на игумена. Роухън ще опита да ме вдигне, а аз ще се напъна да отместя камъка.
— Не, той е прекалено тежък. Идвайте с мен!
И тя ги изостави. Чуха само леките й стъпки, които я отнасяха нататък по коридора.
— Ама тя бяга ли? — учуди се виконтът. — Но тук е съвсем тъмно.
— Ще се нарани — провикна се Роухън и се спусна след нея, като се спъваше и проклинаше, но не намаляваше темпото. — Сузана! Почакай ме!
Тя обаче не се спря. Намериха я в другия край на коридора. Беше се подпряла над стената срещу черепите.
Странно, но сега вече не бе чак толкова тъмно.
— Очите ни очевидно привикнаха с мрака — произнесе бавно баронът. — Започвам да различавам нещата.
— Да — отвърна съпругата му. — Сега наистина е доста светло. О, Боже, не мога да достигна резето.
Лорд Маунтвейл я привлече в обятията си.
— Всичко е наред, любов моя. Ще се измъкнем оттук. Не се притеснявай.
— Изобщо не се притеснявам. — Отдръпна се и му се усмихна. — Цялото ти лице е изцапано.
— Нима можеш да ме видиш така ясно?
— О, да, и Филип също, косата ти е посивяла от прахта. А сега, Роухън, застани право срещу стената с черепите. След това протегни колкото се може повече ръка към стената. Ще откриеш едно малко резе. Дръпни го към себе си.
Баронът впери поглед в нея; едвам различаваше очертанията на главата й.
— За какво говориш? Да не си болна?
— Не, направи го, моля ти се. Искам да изляза от това ужасно място.
— Но аз не разбирам… — започна виконтът.
Едва сега лорд Маунтвейл осъзна, че нещо в нея се бе променило. Около нея се излъчваше някакво сияние. Той поклати глава. Не, сигурно се заблуждаваше. Но как тогава успяваха да виждат? Тя му се усмихваше с абсолютно спокойствие. Никога не бе му се струвала по-красива.
— Можеш да виждаш всичко, така ли? — попита предпазливо той, уплашен до мозъка на костите си.
— Да. Не се притеснявай. Издърпай ръчката към себе си, Роухън. Използвана е само веднъж, преди много столетия, но все още работи. Напълно гладка е, така че няма опасност да се нараниш с нея.
Значи тя знаеше тези факти и виждаше въпросната ръчка. Младият мъж се приближи до стената от черепи. Опипом намери пътя до края й и с мъка провря ръка. Не усети нищо освен сухата прахообразна консистенция на стената. Абсолютно нищо друго. Въпреки това бе убеден в правотата на своята съпруга. Натисна още по-дълбоко, почти нос в нос с един череп.
Внезапно почувства някаква изпъкналост. Пръстите му я обхванаха и бавно я дръпнаха към него.
— Намери ли нещо, Роухън? Откри ли го? — вълнуваше се зад гърба му Филип. В гласа му прозвуча недоверие. — Не, не може да си намерил нещо. Сузана няма откъде да знае тези неща, нали?
— По-бързо — извика младата жена. — Скачайте назад!
Никой не се усъмни в думите й. Едвам успяха да отстъпят бързешката назад, като се препъваха, когато се разнесе звук на нещо, което се чупи, последван от силен трясък, от триещи се едни в други и чупещи се кости.
— Боже мили, какво става? — възкликна виконтът и се спусна отново към стената от черепи. Протегна напред ръка. — Черепите ги няма. Боже милостиви, изглежда под тези скелети е имало някаква врата. Когато дръпна ръчката, Роухън, вратата се е отворила и те са изпопадали през нея. Но къде?
Сузана се обади невъзмутимо зад гърбовете им:
— Просто на пода под нас, на не повече от метър и половина по-ниско. А сега върни ръчката на място, Роухън, бързо, бързо.
Той се подчини. Отворената врата се върна на мястото си. Пред тях зееше черна дупка.
— Какво е това? — попита той. — Какво стана?
— В края на отвора има врата, през която ще можем да се измъкнем. Всички ще успеем да преминем през нея, не се притеснявай. По-бързо, трябва да напуснем това място.
Баронът се обърна към нея. Виждаше я ясно, сякаш се къпеше в облак светлина. Усети, че го изпълва някакво спокойствие, че паниката от неизвестното отстъпва. В този момент разбра, че и тримата щяха да оцелеят от това изпитание. Разбра, че онова, което бе станало с неговата съпруга, каквото и да бе то, вероятно щеше да отзвучи, но онази част от нея, която бе извадила на показ вътрешната й сила и доброта, никога нямаше да си отиде. Прие този факт с огромна благодарност. И се усмихна широко.
— Елате, мадам, нека да се махаме от това място.
Вдигна я и я постави в отвора. Двамата с виконта я последваха. Мястото бе достатъчно високо, за да не се налага да се навеждат. Маунтвейл се огледа назад към коридора. В него се носеше слаба, призрачна
