Главната порта на страноприемницата бе заключена, също както и вратата на хана, в който бяха отседнали те. Намериха един открехнат прозорец, който водеше към голяма кухня, цялата в петна и сажди, нечистени поне толкова години, колкото бе сборът от възрастите на тримата.
— Трябва ни свещ — промълви младата жена, щом се озоваха в кухнята, която миришеше на остаряла мазнина, пресни моркови и кисел ейл. — Не можем да рискуваме да се блъснем в нещо и така евентуално да разбудим собственика.
Баронът изсумтя и започна да търси свещ.
— Аха, ето я.
И вдигна свещта, за да я видят. Щом я запалиха, той прикри с длан пламъчето и тримата се запътиха към вътрешното стълбище на хана. То бе тясно, много старо и при всяка стъпка буквално крещеше по-силно от някоя истерична леля — стара мома.
Слава Богу този шум не привлече никого. Маунтвейл вече започваше да се пита дали в страноприемницата изобщо има жива душа. Дори миришеше на празнота, ако се изключи ароматът на моркови в кухнята.
Тръгнаха към стаята в края на коридора. Под старата врата се процеждаше тънка струйка светлина. Роухън си пое дълбоко въздух. Привлече своята съпруга към себе си и промълви в ухото й:
— Ти ще стоиш тук. Няма да се съглася в никакъв случай да влезеш в тази стая. Много ще се ядосам, ако направиш опит да не ме послушаш. Ще се вбеся. Закълни се, че ще останеш тук.
Беше трудно. Виждаше желанието й да спори, тъй като й се искаше много да бъде в онази стая, да застане лице в лице с Тиболт и Тиодор Миках. Беше участвала във всичко от самото начало, докато той самият — не, поне що се отнася до първите три претърсвания на Мълбъри Хаус. Гледаше я, без да премигне. Най-накрая тя се предаде и кимна.
— Добре, оставам тук, но само защото стаята най-вероятно е малка и ако се съберем прекалено много хора в нея, ще настане истински хаос.
— Точно това имах предвид и аз — отвърна баронът. — Притискай се непрекъснато до стената.
Погледна към Филип; той се усмихваше мрачно.
Подаде свещта на съпругата си. И кимна. Приятелят му завъртя предпазливо дръжката на вратата. Глупаците дори не се бяха заключили. Толкова бяха сигурни в себе си и в своята безопасност. Това вбеси дотолкова лорд Маунтвейл, че му идеше да завие на глас. Вратата щеше да бъде заключена, ако бяха очаквали някакви евентуални неприятности и усложнения. Трудно му беше да приеме този факт, но нямаше друг избор. Тиболт го бе оставил да умре — бе оставил и тримата да умрат — без никакви угризения.
Отвориха съвсем тихо вратата и замряха, заслушани в донеслия се до слуха им спор.
— Ти очакваше бляскави скъпоценни камъни, но това е без значение. Пред нас е Свещеният Граал, глупак такъв! Чрез него ще имаш толкова скъпоценни камъни, колкото пожелаеш.
Тиодор Миках помълча за момент, после произнесе замислено:
— Струва ми се, Тиболт, че не искам да бъда твой лейтенант, твой лакей. Искам аз да държа Граала, аз да пия светена вода от него. Аз искам силата, безсмъртието. Каза, че на курвата на Джордж не й станало нищо, след като пила от чашата. Доказа, че всичките тези приказки за „дяволски съд“ са просто измислица, пренасяна през вековете, за да я предпазят от евентуални крадци. Доказа, че това действително е вълшебният Граал.
— Не мога да те оставя да го направиш — отвърна бавно викарият. — Той е мой, само мой.
— Той не е на никой от вас. Не мърдайте или ще ви пръсна мозъците.
Тиболт и Тиодор Миках стояха насред стаята, вперили погледи в ковчежето, което бе поставено на масата помежду им.
— Роухън? — промълви викарият и отстъпи крачка назад. — Не може да бъде. Онази катакомба нямаше друг изход. Лично проверих. Тиодор също оглежда дълго. Нямаше как да се излезе!
— Очевидно сте се излъгали, и двамата. Изход имаше и ние го открихме.
Тиодор се спусна към пистолета си, захвърлен върху леглото. Филип спря устрема му с ритник. Не му пукаше, даже да му бе счупил някоя кост. Миках изви от болка.
— Сузана, влез и затвори вратата — провикна се баронът. — Да, сега вече всичко е наред. Така, застани до вратата. Имаше право, стаята е много малка.
Колкото до брат му, той не помръдваше, единствено погледът му се местеше ту към лорд Маунтвейл, ту към съпругата му, облегнала гръб в затворената врата. В това време Теди се превиваше от болка. Мърсъро бе счупил ръката му с ритника.
Най-накрая се обърна към Роухън.
— Нямаше изход навън. Освен това ви оставих в пълен мрак. Как се измъкнахте?
Баронът нямаше намерение да му обяснява, че Сузана бе прогледнала през тъмнината, че бе видяла малката ръчка в стената с черепите и скелетите, че бе видяла дори древната врата, която ги изведе към свободата. Не, първо искаше да получи Граала.
Тиодор Миках хленчеше от болка.
— Гаден глупав педераст! — развика се насреща му викарият. — Млъквай веднага!
— Не съм гаден глупав педераст. Аз съм един нещастник, защото повярвах на лъжливо копеле като теб. Значи не можели да се измъкнат, а? А какво ще кажеш за благословения си Граал? Той сигурно няма по- голяма сила от книжен нож.
— Филип, защо не претърсиш набързо тези двамата?
Виконтът се наведе към ранения. Откри привързан към глезена му нож.
— Мръсно предметче — рече той, издърпа го от каишката и, след като се изправи, го пъхна в колана си. — Тиболт — продължи спокойно младият мъж, — не мърдай. С прекалено голямо удоволствие бих те накълцал.
Макар да бе ранен, Миках имаше други планове. Спусна се светкавично към вълшебната чаша и я хвърли към ръката на барона, като изби оръжието от дланта му. После се хвърли към Сузана, завъртя я с гръб към себе си и допря едно ножче в гърлото й.
— Проклет да си, откъде се взе този втори нож? Как можеш да мърдаш скапаната си ръка? Филип ти я счупи.
— Нали знаехте, че съм артист? — изсмя се Тиодор. — Един артист научава много неща, милорд. Не — прибави припряно той, като се обърна към виконта, — не мърдай или ще й прережа гърлото. Първата жена, на която клъцнах врата — продължи замислено той, — живееше в Хонфльор. Бях занесъл доста обемист пакет на един приятел-контрабандист. Тя се заслуша в разговора ни. Никога няма да забравя гъргорещия звук, който издаваше и яркочервения цвят на кръвта. Така че внимавайте, господа, тъй като съм напълно сериозен. Можете да вземете проклетия си брат, милорд, на мен ми е нужен само Свещения Граал. Той е на пода. А ключето е до него. Подайте ми ги.
Роухън дишаше тежко, на края на самообладанието си. Трябваше да върже Сузана и да я остави при кобилата на Филип в конюшнята. Проклятие! Как бе допуснал това да се случи на два пъти за няколко часа? Наистина беше страхотен покровител. Не виждаше никаква надежда.
— Не й прави нищо.
— В такъв случай по-добре побързайте, милорд. Дайте ми ковчежето.
Баронът дори не отвори капака му, просто го взе и се изправи бавно.
— Подай ми го и бъди предпазлив.
Младата жена хлъцна. По шията й се плъзнаха няколко капчици кръв.
— Ако ти го дам, какво ще направиш? — попита лорд Маунтвейл.
— Ще трябва да я отведа със себе си, но се кълна, че няма да я убия, ако ме оставите на мира.
— Кълнеш ли се? — провикна се Филип. — Проклето копеле. Как да ти повярваме? Ти си престъпник до мозъка на костите. И си по-низше същество и от презрения плужек.
— Кълна се, че няма да я убия. Дайте ми ковчежето или смятайте съпругата си за мъртва, милорд.
Роухън му подаде кутията. Беше доста тежка. Как можеше да тежи толкова, след като в нея имаше само една очукана златна чаша, притежаваща повече сила, отколкото можеше да си представи човек?
— Не! — извика Тиболт. — Той не може да притежава Граала!
И стиснал пистолет в ръка, пристъпи към Тиодор.
— Няма да го имаш, мръсник такъв!
