след нея, е Колин Кинрос, съпругът й. Съмнявам се, че някога изобщо успява да я догони, освен ако тя самата не пожелае. — Усмихна се на новодошлата и пусна съпругата си. — Е, малката — провикна се към високата млада персона той, — изглеждаш в чудесна форма както винаги. Колин, ти все още дишаш равномерно.
— Не би трябвало да оставям Синджън да се доближава до теб — отвърна мистър Кинрос, като оглеждаше с интерес Сузана. — Тя обаче заяви, че след като си женен, вече няма опасност от любовните ти аванси; не че си спомня някога изобщо да си правил подобни аванси, което, естествено, я разочарова. Дори започна да мисли, че е грозна и безинтересна. Беше ми нужна почти една седмица, за да я разубедя.
— Сузана — обади се графинята, — на теб сигурно не ти е много лесно, особено като се има предвид репутацията на Роухън. Струва ми се, че трябва да се отправим към това мрачно място и да щурмуваме драконите. Какво ще кажеш?
За радост на барона Синджън взе съпругата му под своето крило и започна да я развежда като майка, горда да представи пиленцето си.
След като бе запозната с лейди Маунтвейл, лейди Сали Джързи рече:
— Кажи, скъпа, срещна ли се вече с твоята несравнима свекърва?
— Да, мадам. Голяма съм щастливка. Шарлот е най-милата, най-сладка и красива жена, която съм виждала. Държа се чудесно както с мен, така и с Мариан, дъщеря ни.
Лейди Джързи очевидно не бе очаквала толкова ентусиазиран отговор. Той помрачи донякъде усмивката й. Шарлот мила? И сладка? Е, Шарлот бе много неща. Това може би беше още една страна на тази невероятна жена.
— Хмм! А какво мисли скъпата Шарлот за факта, че е станала баба?
— Двете с Мариан — нашата дъщеря — са големи приятелки.
— Представяте ли си — възкликна Сали, — скъпото ни момче станало баща. Бил е съвсем млад, когато се е оженил за вас и е създал детето.
— Аз бях още по-млада от него, мадам — отвърна Сузана, вдигнала гордо брадичка. — Но аз ви питам, — продължи тя, широко усмихната, — кой би отказал на Роухън? С неговата чаровна, порочна усмивка? За мен е, и винаги е било, голямо удоволствие да бъда негова съпруга.
Лейди Дръмонд Бъръл, друга видна особа сред висшето общество, каза:
— Шарлот със сигурност не би позволила да бъде превърната в баба. Прекалено е красива, прекалено съвършена… а, тя е толкова много неща. Но баба? Трудно е да се приеме. Тя несъмнено не може да го приеме благосклонно.
— Може би за всяка дама е трудно да приеме новото поколение. Това означава, че всички остаряваме, една определено неприятна мисъл. Всъщност, мадам, Мариан я нарича „Шарлот“. Това изглежда устройва и двете.
И младата жена се усмихна на лейди Бъръл — изключително грозна дама с език на пепелянка и топлота на гущер, която поради неизвестни никому причини бе станала една от водещите особи сред лондонското висше общество.
— Историята ви е толкова романтична — обади се лейди Джързи, впила жадно очи в лицето на Сузана. — Нашият скъп барон яздеше в галоп, за да отиде да ви навести, когато не навестяваше някоя от своите приятелки в Лондон.
— Предполагам, че скъпият барон ще бърза чак толкова само още месец-два — обади се, присвила устни, лейди Бъръл. — Този брак е изтраял близо пет години. Посещенията му със сигурност не са били особено редовни, особено пък след раждането на детето. Джентълмените не си падат по бременни дами и невръстни деца.
Роухън, благословен да е, изглежда винаги усещаше кога съпругата му бе на края на силите си в неравната борба със светските змеици. Сега той застана до нея и заяви невъзмутимо, с обичайния си чар:
— Когато става въпрос за Сузана, винаги съм бързал. Странно, но конят ми Гъливер я обича не по-малко от мен самия. Дори да заспивах на седлото, той продължаваше да препуска с пяна на уста към нея. — Обърна неподражаемата си усмивка към лейди Бъръл. — Всъщност, когато видите дъщеря ми, няма да искате нищо така силно, както да почувствате мокрите й пръстчета — тя си смуче пръстчетата, нали разбирате — на бузата си. Много е миличка.
Дори мисис Бъръл се усмихна, събитие, което както обясни по-късно Роухън на съпругата си, трябвало да бъде записано, за да се знае и от идните поколения, тъй като иначе никой нямало да повярва.
35
На другата сутрин Тоби влезе в трапезарията с Шиши, състезателното коте на Сузана.
— Готвачката му даваше парченца печено свинско — обясни той. — Обясних й, че Шиши е състезателна котка и трябва да бъде слаба, здрава и жилава, но тя само се засмя и рече, че животинчето щяло да тича, само ако усетело храната като награда.
— Идеята не е лоша — заяви Роухън и взе котето, което вече не беше коте. Вдигна го и го погледна право в очите. — Вярно ли е? Само заради храната ли ще бягаш?
Животинчето го удари с лапичка по носа.
— Шиши би трябвало вече да се тренира, Сузана — подхвана Тоби. — Би трябвало да се обучава при братя Харкър. Те и двамата мислят, че има заложби на първокласен състезател.
— Какво ще кажеш, Роухън?
— Аз с удоволствие бих се върнал в Маунтвейл хаус. В Лондон сме вече цели две седмици. Започва да става уморително. Можем да се върнем в провинцията за месец-два, да осигурим всички необходими състезателни уроци на Шиши, да посетим някое и друго надбягване, може би дори да поплуваме с кораб, да си направим няколко пикника.
— Ами аз, Роухън? Вчера получих писмо от мистър Бийм. Пише, че трябва да продължа обучението си, ако искам да отида по-скоро в Итън.
— Струва ми се, че решението е взето. В петък тръгваме.
Бъдещият котешки шампион измяука гръмогласно и заби нокти в бричовете на лорд Маунтвейл.
Баронът най-после заминаваше без съпругата си. Пулвър си отдъхна, че нещата се връщат към нормалното, но в същото време почувства разочарование. Голямо разочарование.
Баронът вече бе женен човек. Имаше дете. Шуреят му беше прекрасно момче. Баронът не би трябвало да посещава някоя от многобройните си любовници. Но той бе тръгнал, след като бе вечерял в компанията на своята съпруга и на Тоби и бе поиграл половин час с дъщеря си.
Секретарят влезе в кабинета на своя господар и измъкна някакви сметки, но цифрите танцуваха пред очите му. Беше разсеян. Чудеше се какво ли прави бедната баронеса, какво ли си мислеше. В крайна сметка му стана съвсем непоносимо.
Излезе от стаята и се насочи към салона с намерението да утеши горката съпруга. Изведнъж дочу тих смях. Обърна се и видя младата си господарка да слиза по стълбите, наметната с пелерина, очевидно готова на свой ред да излезе.
Нима негово превъзходителство в крайна сметка наистина се бе оженил за подобна на скъпата си майка дама? Да не би тя да отиваше на среща с някой любовник? Не, не още. Все още не бе родила Наследника. Не може да не знаеше това правило.
— А, Пулвър. Мариан спи дълбоко. Тоби чете. Аз излизам, както виждаш. Но ще се върна, както, сигурна съм, ще направи и баронът.
И излезе.
Кочияшът дръпна юздите пред очарователната къща на „Грейс стрийт“, само четири улици по-нататък от „Кавендиш Скуеър“. Очите на младата жена светнаха. Сведе поглед към парчето хартия в ръката си. Сградата очевидно не бе непозната на кочияша.
