— Откога познаваш Лили?
— Хмм, чакай да видя. От около седем години, струва ми се. Беше ми любовница, а след това просто свикнахме един с друг. Тя е много добра приятелка и ми помага да поддържам репутацията си на сатир.
— Роухън, ще кажеш ли някога на Шарлот, че не си женкар?
— Мислил съм по този въпрос и реших, че е по-добре да не го правя. Защо да я правя нещастна? И без това я споходиха предостатъчно беди покрай другите й двама сина? Няма да имаш нищо против, нали, Сузана?
Младата жена въздъхна дълбоко.
— Ще поддържам тази измислица. В крайна сметка Шарлот може би ще започне да се възхищава на твърдостта ми, тъй като ще се убеди, че очевидно си щастлив с мен. Знаеш добре обаче, че тя ще те утешава задето нямаш десетина любовници. Ще трябва да не се смееш, Роухън.
— Никога — отвърна лорд Маунтвейл. — Така, а сега нека ти покажа къде се намират ирисите, кентърбърийските камбанки и традесканциите? А, би ли искала ибериси? Те са прекрасни цветя…
— Точно на тях се възхищавах, когато ти се появи за първи път в Мълбъри Хаус? О, Боже, Роухън, ще бъде толкова забавно? Надявам се, че моите ибериси все още цъфтят.
— Най-вероятно не цъфтят. Те имат нужда от много грижи. Ако искаш, може лично да надзираваш засаждането им. Как мислиш, нашите деца на нас ли ще приличат или на моите родители?
— Може би, милорд — отговори тя, като го целуна по брадичката, — ако имаме късмет, ще приличат по малко и на едните, и на другите. О, Роухън, ще опитаме ли да засадим и мирта? Никога не съм успявала с нея, но може би в имението на лорд Дакъри…
— Ако ли не, ще видим дали няма да се хване пък в Маунтвейл Хаус.
Сузана се притисна към него и прошепна, завряла лице във врата му.
— Интересно как ли я кара Шарлот с Огъстъс?
— Ако има късмет, той все още не е умрял от изтощение.
36
Ежемесечни котешки надбягвания
Писта Макколтри, недалеч от Ийстбърн
Слънчев съботен следобед, август 1811
Шиши се изпъна, за да се откопчи от ръцете на Сузана. Тя го целуна по темето и прошепна:
— Не, не, не още, не още. Бъди търпелив. Скоро ще можеш да се надбягваш колкото си искаш.
До нея стоеше скуайер Битл и държеше на каишка котката си, Орнъри, която изглеждаше доста отегчена. Затова пък Битл бе явно разтревожен.
— Нямаше никакъв апетит — оплака се той на младата жена; тя, макар да изглеждаше натъжена, всъщност бе доволна да чуе тази новина.
Мисис Лавлейс, собственичка на хан „Гордостта на долината“, толкова широка, колкото и висока, бе натъпкала своя сив тигров котарак Луис между огромните си гърди. Сузана се чудеше как изобщо успяваше да диша бедното животно. Мисис Лавлейс му тананикаше под носа си.
Хорейшо Блъмър, местният месар, притискаше до крака си черната, мускулеста котка Гленда, обвил с длан врата й.
Мистър Гудгейм, който можеше да проследи родословното си дърво до самия Уилям Завоевателя, подсвиркваше възможно най-силно на Хорас, за да отвлича вниманието му, така поне предполагаше Сузана. Хорас бе дълга, мършава бяла котка, която приличаше повече на оръдие; тя бе готова за бягане.
Братя Харкър се притесняваха повече за Хорас, отколкото за всички останали негови събратя.
— Старият Хорас има многу гулям опит — рече Ози, като поклати глава. — Малък бързоходец ми й той.
— Да, ама забрави ли странния му нос? Все надушва разни неща и не можи да съ удържи да ни види от’де идат тез’ миризми. И туй вечно го отклонява от пистата. Обикновено все тъй прави.
— Е, поне Блайнкър няма да съ състизава днес — заяви Ози. — Горкичкият си изкълчи задния крак. Прекалено го натегна да тренира тез’ дни Гримсби. А откога му повтарям да не кара Блайнкър да прави повичи от десет обиколки на пистата дневно. Крачетата му са много къси.
— Шиши ще ги изпревари всичките — обади се Тоби. — Почакайте само и ще видите. Ние имаме тайно оръжие.
И двамата братя вдигнаха рунтавите си вежди. Тайно оръжие ли? Какво беше пък това? Та нали бяха надзиравали тренировките на Шиши. За какво тайно оръжие ставаше дума тогава? Момчето само се ухили насреща им и не каза нищо повече.
Пистата бе дълга една трета от милята и много широка — цели три метра — тъй като котките имаха навика от време на време да се разхождат напред-назад по време на надбягването. Днес тълпата зяпачи бе по-голяма от обикновено, тъй като това щеше да бъде първото състезание на Шибой, представителя на Маунтвейл Хаус, и заради него се правеха сериозни облози. Братя Харкър, това се подразбираше от само себе си, бяха тренирали лично животното. Дамите се прикриваха с чадъри от следобедното слънце; господата правеха залози, пушеха пури и обсъждаха силните страни на всеки участник. Всички очакваха с нетърпение първото надбягване.
Тъй като се говореше, че понякога при подобни състезания се вихрели корупция и измама, братя Харкър държаха строго под око процедурите около залаганията, готови да се разправят начаса с всеки злосторник. Единственият опит за измама, който бяха разкрили до този момент, бе опитът на стария мистър Бабл да нахрани една от състезателките с пресен костур, така че да се подуе и да не може да бяга бързо. Това бе станало преди шест месеца.
Лейди Донтри председателстваше от една тясна платформа. Тя бе церемониалмайсторка вече от пет години и никога не пропускаше котешко състезание, дори в лошо време. Сезонът на тези надбягвания беше от април до октомври.
Лейди Донтри измуча с цяло гърло — което впрочем не бе кой знае колко трудна задача за нея.
— Всички готови!
Собствениците и треньорите подготвиха животните си.
— Никой да не мърда вече!
Котките се дърпаха и напрягаха. Собственици и треньори замръзнаха, готови за действие.
— Пуснете котките!
Надбягването започна.
Орнъри подскочи цял метър над земята, когато мистър Битл плесна звучно с ръце точно край ушите му. Спусна се напред, пробяга цели шест метра, след което спря да огледа крещящите хора наоколо. Мистър Битл, задъхан, зачервен, най-после го настигна. Отново плесна с длани точно над ушите му. Орнъри хукна и услужливо пробяга този път дори десет метра.
Луис на мисис Лавлейс препускаше след дребния Чарлс Лавлейс, който тичаше колкото може по-бързо, като размахваше една мъртва риба на парче канап. Тъй като животното при желание можеше да изпревари момчето, то трябваше да се надига на пръсти, за да опази рибата.
Дългият мършав Хорас на мистър Гудгейм маршируваше наперено, вперил неотлъчно напред зелените си очи, без да обръща внимание нито на останалите котки наоколо си, нито на тълпата и шума. Движеше се равномерно, без промени в скоростта. Мистър Гудгейм просто стоеше на финалната линия, като се усмихваше и потриваше ръце.
Гленда, котката на Хорейшо Блъмър, пробяга половината писта, непосредствено след Хорас и много преди другите. Тогава внезапно спря и се загледа в една обемна жена, която подскачаше радостно и окуражаваше състезателите. Най-неочаквано, бърза като светкавица, Гленда се шмугна под полите й.
Колкото до Шиши, той незабавно се измъкна от ръцете на Сузана. Но спря почти веднага и се обърна, за да я погледне; тя подскачаше и викаше:
— Бягай, Шиши, бягай!
Тогава животното погледна към Роухън, който държеше Мариан и викаше:
— Никаква вечеря, ако не се разтичаш с всичка сила!
