светлина, но в отвора, където скелетите бяха лежали в продължение на столетия, бе по-тъмно от най- тъмния кладенец.
— А, ето го — рече в този момент Сузана. — Отдръпни се само малко, Роухън. Да, така е добре. — Миг по-късно се отвори някаква ниска, тясна врата. Тя водеше към друг коридор. — Не се притеснявайте — рече през рамо младата жена. — Този води към реката. Всички мислят, че това е просто пещера, не по-дълбока от четири-пет метра.
Внезапно усетиха свеж полъх по лицата си. И тримата си поеха дълбоко въздух.
— Ето — рече Сузана. — Помогнете ми да преместя тези камъни и клони. Те прикриват само частично отвора.
Беше все още тъмно, луната висеше високо в небето, когато приятелите се озоваха на брега на реката, мръсни до уши, но изпълнени с безкрайно облекчение.
Роухън придърпа своята съпруга към себе си и двамата седнаха на земята. Филип ги последва, като кръстоса крака. После се изкашля неловко, изкашля се отново и, въпреки това, гласът му прозвуча като грачене.
— Не разбирам какво стана, Сузана. Знаеше какво да правиш, виждаше всичко. Не разбирам.
Баронът я притискаше към гърдите си, стискаше я в обятията си.
— Аз също не разбирам — отвърна тя. — Просто изведнъж всичко ми стана пределно ясно. — Сви рамене. — Трудно е да се обясни. Така или иначе, виждах всичко и знаех, че ще оцелеем. В съзнанието ми нямаше просто капка съмнение.
— Знам какво изпитва Филип — произнесе съпругът й. — Всеки човек се притеснява, когато не може да обясни нещо логически. Ако не може да го види, пипне или разбере.
Младата жена се наведе и го целуна по мръсната буза.
— Знам, но не можем да стоим повече тук. Трябва да открием Тиболт. Честно казано не ми се иска, но знам, че трябва да го направим. Трябва да му отнемем съда. Той не трябва да остава в него.
— Той ни остави да умрем долу, Роухън — промълви лорд Деренкорт. — Много съжалявам.
— Аз също. Роухън сведе поглед към изцапаната си до ушите съпруга, към разкъсания й десен ръкав, привлече я отново към себе си и я целуна, а след това я целуна отново, този път вече по-сериозно.
— Причината е в чашата, нали? — попита виконтът; гласът му прозвуча сковано от страх, страх от неизвестното, от онова, което никой от тях не разбираше.
— Да — отвърна ликуващо тя. Вече само дето не танцуваше и не се смееше. — В чашата. Но сега вече знам какво представлява тя… поне така мисля.
Двамата мъже се извъртяха и я погледнаха.
— Това беше Свещеният Граал — произнесе спокойно тя.
Единственият звук, нарушил последвалото вцепенено мълчание, бе квакането на една жаба, недалеч от ботуша на Филип.
— Но тя е само един мит, една легенда — рече най-сетне Роухън, като се мъчеше да осмисли току-що казаното, да го сравни и напасне с онова, което вече знаеше по въпроса. — Не може да е истина.
— Да, истина е. Точно заради това Тиболт ми даде да пия само няколко капки. Страхувал се е, че ако ми сипе повече, тогава силата ще придобия аз, а не той. — Отдръпна се от барона и скочи на крака. — Трябва да побързаме. Трябва да му отнемем Граала. Знаете добре, че ще злоупотребява вечно с неговата мощ.
Съпругът й се изправи бавно, изтупа прахта от бричовете си, по-скоро за да си даде време за размисъл, време да възприеме случилото се, което не можеше да разбере, камо ли да приеме.
— Да — каза най-после той. — Трябва да го намерим.
— Трябва да се върнем в страноприемницата и да се измием и преоблечем.
Младата жена поклати глава, като едва се сдържаше на едно място от притеснение.
— Не, на кой му пука дали сме чисти или мръсни? Искам да открием Тиболт. Непременно трябва да го открием. Преди да се е измъкнал. Не можем да му позволим да избяга със Свещения Граал.
— Съжалявам за Тиболт, Роухън. Той ни остави долу да умрем, но тогава, добре де, Сузана някак си започна да вижда неща, които ние не виждахме и онази скрита врата ни спаси. Но няма причина той да напусне Дънкелд преди зазоряване. Нека да отидем да се измием. После ще намерим и него.
Двайсет минути по-късно се срещнаха отново пред хана, дотолкова чисти, доколкото можеха да станат с помощта на леген хладка вода.
Но къде бяха Тиболт и Тиодор Миках?
33
Минаваше три часа през нощта, когато се добраха до Дънкелдската конюшня.
Това бе стара, разпадаща се сграда със сламен покрив, измазана с глина. Миришеше на застояла пот, кожа, безир и конска тор. Щом влязоха, отнякъде изцвили кон. Не виждаха почти нищо, макар да бяха оставили широко отворени вратите на постройката.
— Надявам се собственикът да не се появи с оръжие в ръка — прошепна Филип. И погледна мрачно към Сузана. — Предполагам, че ако това все пак стане, тя просто ще махне с ръка към него и той в миг ще забрави, че сме тук. Или пък дори ще ни предложи с усмивка услугите си. Това не ми харесва, Сузана. Целият изстивам, само като си помисля.
— Аз също, Филип — отвърна младата жена.
— Ще се справим — заяви баронът. — Хайде, крайно време е да запазите тишина.
В същия момент Роухън се сети за видението на майка си, в което той бил в някаква пещера с млада дама и двамата били много изплашени, само че тази нощ Сузана не бе изобщо изплашена.
Влязоха в конюшнята.
— Няма празни места — обяви виконтът, след като прегледаха сградата. — Една от старите кранти едва не ме ухапа по ръката, а после ми се усмихна. Интересно дали тук някъде няма овес, за да дам на старото момиче. Струва ми се, че съм влюбен.
Маунтвейл въздъхна.
— Оттук не можем да получим никаква информация. Дори някой от тези коне да принадлежи на Тиболт, аз не го познавам. В града трябва да има и други страноприемници. Главната улица е само една. Ще трябва просто да я извървим от край до край. Ако е все още тук, трябва да бъде в някой хан.
Изчакаха лорд Деренкорт да даде от една полускрита торба, която очевидно е трябвало да бъде напълно скрита, малко овес на милата стара кобила, която го бе ухапала, а след това му се бе усмихнала. Чуха го да говори:
— Ще изпратя да те вземат, миличка. Ти си създадена да бъдеш моя. Роухън казва, че трябвало да си намеря съпруга. Струва ми се, че за да привикна с тази мисъл, ще трябва да започна с кобила. Интересно дали и съпругата първо ще хапе, а после ще се усмихва. — Обърна се към своите приятели. — По дяволите, увлякох се и изгубихме няколко минути. Свещения Граал — додаде почти шепнешком той, — ако съществува, има сила, която един човек не може да приеме и въпреки това е реална. Добре, да вървим.
— Да. Незабавно — обърна се към своя приятел Роухън, когато той се присъедини към тях, като бършеше ръце в бричовете си.
След десет минути стояха пред „Хана на игумена“, последната постройка на „Кътидрал стрийт“. Тя се намираше малко по-навътре, много стара, триетажна сграда, напълно притъмняла, ако се изключи…
— О, Божичко, вижте — прошепна Сузана, — светлина. На третия етаж, ей там, в ъгъла.
Виконтът погледна към пистолета, който бе издърпал току-що от джоба си.
Роухън изруга и рече тихо:
— Това трябва да са те. По дяволите, няма никаква надежда. Брат ми е мръсник, повече от мръсник. Щеше да напусне Дънкелд по-бързо от змия, ако мислеше, че имаме и най-малката надежда да се измъкнем. Това е прекалено много, за да го понеса. Но нямам друг избор. Трябва да вземем чашата.
Даде си сметка, че му е много трудно да нарича чашата с истинското й име: „Свещения Граал“. Беше прекалено невероятно, прекалено фантастично, прекалено неземно. Беше напълно съгласен с Филип: не беше лесно да се възприеме този факт, макар да го бяха видели със собствените си очи.
