Внезапно Сузана се строполи на пода. Това свари Миках напълно неподготвен, така че той я остави да падне. В следващия миг викарият стреля и куршумът прониза доскорошния му приятел в гърлото. Разнесе се отвратителен гъргорещ звук, последван от шепота на ранения:
— Какъв глупак бях да се доверя на един Божи човек. Виж се само, ти приличаш по-скоро на Дявола.
Бяха изминали само секунди, но ризата му вече бе подгизнала от кръв. Внезапно и той се просна като отсечено дърво на земята.
— Добре, копелето е мъртво. Връщайте се в стаята, до един. Досега нямаше как да ви убия, колкото и да ми се искаше. Предполагам, че всеки момент ще се появи нежелана компания. Връщайте се, дяволите ви взели!
Тиболт блъсна грубо брат си обратно в спалнята и припряно затвори вратата след него. Чу се вик, последван от втори. Някъде с трясък се отвори врата.
— Какво става тук?
Викарият натъпка пистолета в джоба на жакета си.
— Заключих крадците в стаята си. Те простреляха приятеля ми. По-бързо, къде е мировият съдия?
— Добре — обади се някакъв дребен човек с огромна нощна шапка и тънки крака, подаващи се изпод дълга и обемна бяла нощница. — Аз шъ доведа въпросната особа. Има голяма вероятност обаче да съ й натряскал с бренди, както му й обичай.
— Не, не, аз ще го доведа. Вие само дръжте крадците в стаята ми. И не рискувайте излишно!
В следващия момент баронът отвори бурно вратата. Четиримата новодошли, до един с нощници и двама от тях — с нощни шапки на глава, се ококориха срещу вбесения мъж с пистолет в ръка, който изглеждаше по-разярен дори от току-що измамен при игра на карти мъж.
— Проклятие — провикна се Роухън. — Той избяга! Бързо, трябва да го хванем. Той отнесе Свещения Граал!
След него от стаята изскочиха един мъж и една жена, без да обръщат внимание на облечените в спални дрехи гости на страноприемницата. Те още дълго останаха да гледат втрещени над мъртвия човек в краката си, потънал в локва от собствената си кръв.
— Той няма повече от десет минути предимство пред нас — извика виконтът, докато приятелят му наместваше съпругата си върху седлото.
— Слава Богу собственикът на конюшнята го е видял да отпрашва по източния път — рече младата жена, като увиваше полата около краката си.
Миг по-късно се носеха в галоп по осветения от ярката луна път. Не говореха помежду си, само пришпорваха конете, докато най-сетне Роухън ги спря и каза:
— Трябва да ги оставим да си починат малко. Сузана, добре ли си?
— Да, но трябва да го намерим. Трябва да вземем Граала от него.
— Ами ако вече е пил от чашата? — попита лорд Деренкорт. — В такъв случай сме изгубени. А и защо да не го е направил? Може да е пил още с излизането си от хана. И сега нищо чудно да ни очаква на следващия завой, за да ни унищожи.
— Не — промълви едва чуто младата жена. — Не, сега си дадох сметка, че все още не е пил от Граала. Не може да го направи, разбирате ли?
Двамата й спътници се обърнаха, за да я погледнат.
— И защо да не може, дяволите го взели? — почти изкрещя Филип.
— Защото не успя да вземе светената вода — отвърна невъзмутимо тя. — Току-що си спомних, че зърнах шишенцето върху леглото му.
— Тя е права — възкликна съпругът й. — Мили Боже, тя е права. А това означава, че той ще трябва да открие светена вода, за да може да пие от чашата.
— А това значи църква — допълни приятелят му. — В Дънкелд имаше църква. Защо просто не отиде да си вземе светената вода в нея?
— Защото знае, че ще го последваме — отвърна Роухън. — Не е искал да рискува. Оставете ме да помисля. Така, намираме се почти на крайбрежието. Пред нас се намира малкото градче Монфийт. Сигурно е решил, че е най-безопасно да спре в него и да открадне малко светена вода.
— Нямаме много време — възкликна Сузана и срита кобилата си в хълбоците. — По-бързо! Не можем да го оставим да пие от Граала.
Оказа се, че в Монфийт няма църква. Затова пък малко извън града имаше древен манастир, разположен върху скалите над Бъдън Нес. Небето започваше да изсветлява, луната — да избледнява. Скоро щеше да се зазори.
Щом направиха големия завой по тесния, изровен от колелата на колите път, въздухът замириса силно на вода. И тогава пред погледа им внезапно се извиси старият манастир, целият в развалини, разположен върху малък скалист нос на самия край на канарите. Видяха и коня на Тиболт да пасе на поляната на братята монаси.
В нито едно от прозорчетата не се виждаше светлина.
В този момент младата жена зърна девера си. Той носеше под едната си мишница ковчежето, а в другата си ръка — чаша с вода и бързаше към развалините, намиращи се на най-високата точка. Точно тогава той се обърна и ги забеляза.
Чуха смеха му.
— Елате — провикна се викарият. — Елате!
Беше се качил върху някаква паднала греда. Наблюдаваха го как налива водата в Свещения Граал.
— Не! — извика Сузана. — Не!
Тиболт вдигна пълната чаша, изсмя се победоносно и я пресуши.
34
Сега вече вървяха бавно към него със съзнанието, че вече нямаше надежда. Той бе победил. Светът бе изгубен.
— О, Боже — промълви Филип, вперил поглед във викария; той се бе изправил, висок и безмълвен, потънал в очакване също като тях. — Какво ще направи сега?
Тогава Тиболт изведнъж започна да трепери. Постави припряно Граала върху един камък. Тресеше се толкова силно, че стъклената чаша падна на земята. Извика, хвана се за гърдите, после затъкна с всичка сила ушите си с длани. Младата жена понечи да хукне към него, но съпругът й я стисна за ръката и я дръпна обратно.
— Не — рече той. — Не мърдай. О, Боже, какво направи той? Какво става пък сега?
Брат му вдигна треперещите си ръце към небето и ги разтвори.
— Господи, пих от свещената чаша. Дай ми сила. Дай ми безсмъртие. — Внезапно спря да трепери. Сега вече потръпваше, цялото му тяло се движеше нагоре-надолу. Като че ли се смаляваше. — Дай ми силата и властта, които ми се полагат! — провикна се отново към смълчаните небеса той.
Тримата се приближаваха бавно, много бавно, без да отделят очи от него.
Хоризонтът бе яркорозов, а небето над главите им — сивосиньо. Слънцето изгряваше зад Тиболт и лъчите му се промъкваха сред развалините на древния манастир.
Внезапно викарият замря, сякаш се бе превърнал в камък, сякаш бе замръзнал на място. Бавно, много бавно започна да се променя. Затресе се отново, така че цялото му тяло затанцува от силата на конвулсиите.
И тогава Тиболт започна да изчезва. Светлините и сенките си играеха над него и като че ли изтриваха образа му. Все едно че някаква гигантска ръка го моделираше и премоделираше, правеше вдлъбнатина там
