На Кларъндън му стана много приятно, че се е сетила за сина му. Детето разкъса хартията, а когато отвори капака, ахна от удоволствие и извади красиво изработен дървен пистолет. „Как изобщо си го е позволила? Възможно ли е да е похарчила последните си грошове за играчка за сина ми?“
Едмънд не можеше да повярва на късмета си. Прегърна пистолета, после го вдигна пред очите си и започна да го гали и да му се възхищава.
— Боже мой! Има си истинска цев, татко! Сега вече мога да се дуелирам. Дори да заставя Елън да не ми дава повече зелен боб! — Стисна пистолета с малката си ръчица и се прицели в момичето. — Засега не се притеснявай за зеления боб, Елън, просто се упражнявам. След като престанеш да ми го поднасяш, ще се преструваш на бандит, за да мога да се упражнявам да те убивам.
Елън се изправи, изпъна рамене и заяви:
— Разбира се, лорд Едмънд, винаги съм на ваше разположение да ме убивате.
— Татко, ще ме научиш ли да се целя точно?
— Само ако обещаеш да не тормозиш Елън.
— Обещавам! — Детето вече обаче не гледаше към нея, а беше приковало поглед в Еванджелин. И този поглед бе пълен с неподправено обожание. — Благодаря ти, Ева! Филип никога не ми е носил пистолет. Нито пък Роуън. Филип не обича оръжията.
В този момент Еванджелин си даде сметка, че Ошар е надминал и най-смелите си очаквания. Ако зависеше от нея, тя, подобно на Филип, никога не би подарила такава играчка на малко дете, но Ошар бе настоял, че момчето ще се побърка от радост.
После тримата тръгнаха заедно надолу по стълбите. Едмънд подскачаше щастливо между Еванджелин и баща си и размахваше дървения си пистолет.
— Да вземем ли братовчедката да поязди с нас, Едмънд? Бихме могли да й покажем някои от пътеките, които водят към тайните ни места. Денят е прекрасен. Умберто, нашият градинар — италианец, смята, че ще имаме удоволствието да се насладим на два великолепни летни дни, толкова горещи, че ще се потим като прасета.
Еванджелин се закова на място и поклати глава.
— Много съжалявам, но не мога. Нямам костюм за езда. А с тази рокля… Наистина съжалявам.
Херцогът забеляза, че тя всеки момент ще се разплаче, и безгрижно отвърна:
— Как ми се ще понякога — ей така, от време на време да се сблъсквам с истински проблем, който ще ми позволи да покажа на какво съм способен. Този, уви, не е такъв. Просто едно мъничко проблемче, за което вече съм се погрижил. Може би това ще ви накара отново да ме видите като принц. Вървете в спалнята си, Еванджелин. Ще ви изпратя госпожа Роли.
— Но защо? Няма никакъв смисъл. Тази рокля няма да се превърне в костюм за езда.
— Познавате ме вече почти от двадесет и четири часа, Еванджелин. Давал ли съм ви досега причина да не ми вярвате?
— Не. Но вие сте мъж, а мъжете понякога имат странни представи за женските дрехи, пък и…
Той постави леко пръст на устните й.
— Вървете!
И тя тръгна.
— Вярвай на татко — дочу зад себе си гласа на Едмънд.
Но той гледаше не нея, а пистолета. Запита се дали изобщо е чул за какво си говорят.
След половин час Еванджелин отново слизаше по широкото, богато украсено с орнаменти стълбище, изтупана в елегантен костюм за езда в кралско синьо, а върху сплетената й и вдигната коса беше кацнала весела шапчица с перо. Когато бе влязла в спалнята си, тя бе онемяла от изненада — там я очакваше усмихнатата госпожа Роли, вдигнала пред очите си красивия костюм на Мариса.
— Доколкото си спомням, нейно благородие го облече само веднъж. Изработен е от любимата й лондонска модистка, мадам Фалие.
— О, боже! Но аз не мога да облека костюма за езда на братовчедка си! Пък и няма да ми стане. Много по-едра съм от нея. Не, госпожо Роли!
Икономката поклати спокойно глава.
— Надявам се не смятате, че това беше единственият й костюм за езда! Този просто е най-новият, поръчан само няколко месеца преди смъртта й. Рано тази сутрин негово благородие нареди да бъде преправен за вас, мадам. За нещастие, имах време само да отпусна подгъвите. Откакто почина нейно благородие, не разполагаме с постоянна шивачка в замъка.
— Седем сантиметра и половина — заяви Еванджелин, заставайки до херцога и Едмънд, който тъкмо обясняваше на Басик устройството на пистолета си. — Госпожа Роли е отпуснала подгъва със седем сантиметра и половина! Вижте, полата почти покрива глезените ми.
— Да, виждам. Глезените ви със сигурност биха причинили огромен смут в душата ми. Това допълнително парченце плат върху тях значително ме успокоява.
— Това беше много мило от ваша страна. — Докосна рамото му. — Успяхте да предвидите, че няма да разполагам с костюм за езда. Много сте внимателен, ваше благородие.
— Виждам, че са настъпили и някои други промени! — Херцогът отново се втренчи в гърдите й. Тя тутакси се прегърби и предизвика смеха му. — Моля ви, не правете това. Предполагам, че госпожа Роли вече има идеи как да разшири жакета поне с още тринадесет сантиметра?
— Да, каза, че ще трябва плат от полата. Жакетът е доста стегнат в талията ми.
— Надявам се, че ще има достатъчно излишен плат, за да се покрият и… хм… някои други ваши части.
Басик погледна неодобрително господаря си и си прочисти гърлото.
— Действахте много бързо — отбеляза Еванджелин.
— Да, обикновено действам бързо, когато не се изисква особено задълбочено обмисляне.
Усещаше, че се шегува, но тъй като не схвана добре, просто кимна.
— Значи това мина покрай ушите ви и замина, така ли? Шокиран съм, по-скоро — потресен, че не разбрахте безочливия ми намек, Еванджелин. Безгрешният Андре вероятно е преминавал от едно нещо към друго само когато е бил напълно сигурен, че е избрал правилния ход?
— Наистина бе изключително предпазлив. — Стрелна го е унищожителен поглед.
— Аха… — Кларъндън оправи боядисаното в синьо перо на шапчицата й. — И в какво точно се изразяваше предпазливостта му?
Еванджелин се обърка. После си спомни прецизните сметки на баща си по поддържане на домакинството.
— Андре никога не плащаше на месаря, докато не си спомнеше всяко парче бут, което е влязло в дома ни. А това налагаше готвачката да пази всичките си менюта, при това подробно описани.
— Всяко парче бут?!
Еванджелин го изгледа победоносно.
— Едмънд? Готов ли си да тръгваме? Ще ми покажеш ли тайните си пътеки?
Детето пое напред, пъхнало пистолета в колана на панталоните си. Басик се обърна тихо към херцога:
— Но тя е млада дама, ваше благородие!
— Знам, Басик — кимна господарят и погледна загрижено сина си, който ръкомахаше възбудено към един от пауните в парка. — Знам. Наистина е странно…
Басик проследи с разтревожен поглед херцога, който тръгна след въпросната млада дама и прехласнатия си син. Как е могло до й хрумне да донесе пистолет на лорд Едмънд? Опитът му недвусмислено показваше, че дамите не могат да понасят дори гледката на тези грозни предмети. Тя несъмнено бе твърде необикновена.
После чу как херцогът и извиква:
— Ботушите стават ли ви?
— Не. Стискат ми. — Спря и вдигна полата си, под която се откриха собствените й къси ежедневни ботушки. — Но няма значение — моите са си добре. Все пак много ви благодаря, че ми заехте костюма за езда.
