— Вярно.
— Нямаме и подходящи дрехи…
— Още е много малък — вметна херцогът.
Ошар й го бе описал в детайли, но този човек бе много по-жизнен, много по-възмутителен и напълно порочен! Беше в Челси от толкова кратко време, а вече чувстваше как тази порочност я обгръща и се просмуква все по-дълбоко в нея. И все повече й харесва.
— Много е вероятно аз да се окажа по-добър плувец от баща ти, Едмънд. Ако топлите дни продължат, може би двамата с теб ще поплуваме заедно и ще го оставим далече зад нас. Но все пак не забравяй, че днес, колкото и да е топло, все пак е февруари. Водата сигурно е ледена.
— Какво е, „ледена“?
— Това означава — намеси се херцогът, — че частите на момичето ще изстинат прекалено много, за да се движи. Няма да потъне — просто ще замръзне. И няма да бъде никак забавно с нея.
— Нямам ни най-малка представа какво казахте току-що — обади се Еванджелин, — но вероятно бе много порочно.
— И как така вие, една стара омъжена жена, не знаете нищо за замръзването?
— Не съм стара!
— Но си по-стара от мен — заяви Едмънд. — А татко казва, че вече съм почти млад джентълмен.
Еванджелин изгледа първо бащата, а после сина. Трябваше да се предаде. Вдигна ръце и се засмя.
— Оттеглям се от бойното поле, напълно сразена.
— Чудесно! Не е здравословно за една дама да печели каквато и да е битка. Не забравяй това, Едмънд. Макар че, вярно е и друго — понякога един джентълмен трябва да се престори, че дамата побеждава. Това също не го забравяй.
— Ще го запомня, татко, макар че не го разбрах.
— Скоро ще го разбереш. И с това уроците ти за жените няма да свършат — мъжете не престават да се учат от шамарите им чак до сетния си дъх.
— Вие сте циник, ваше благородие.
— Не, просто реалист, мадам.
С това разговорът приключи. Еванджелин изпита огромно облекчение, когато конете поеха обратно по скалната пътека.
Дванадесета глава
Осемнадесетгодишната деликатна Дори, новата камериерка на Еванджелин, вдигна копринената рокля в бледожълто.
— Спомням си я. Нейно благородие я носеше една коледна сутрин. Боже, нима са минали пет години оттогава?! Току-що бях постъпила на служба. Тя ми даде подаръка със собствените си ръце — кутия с шивашки принадлежности. Госпожа Роли й била казала, че искам да стана шивачка. Беше прекрасна! Много жалко, че смъртта я отнесе толкова рано!
— Ти си й шиела, така ли?
— Тогава все още не. Започнах с поправката на дрехите на прислугата. Мадам, обещавам ви, че ще бъда много внимателна! Научих доста през последните пет години. Мога дори да я направя по-модерна, ако желаете. Вие сте висока. Къдричките няма да ви стоят добре. Ще ви отива по-изчистената линия.
— Напълно съм съгласна с теб, Дори. Махни тези къдрички. Аз без съмнение съм върлината в семейството.
Дори прегледа шевовете и подгъва.
— Когато привърша, всички рокли ще изглеждат така, сякаш са шити специално за вас, мадам. И изобщо няма да бъдат демоде. Майката на негово благородие редовно ми изпраща списания. Така че ще изглеждате приказно, мадам!
Еванджелин я остави да работи на спокойствие, като се чудеше дали Ошар, който като че ли знаеше всичко за семейството на херцога, е допускал, че той ще настоява тя да приеме роклите на починалата му съпруга. А може би е предположил, че ще ги използва като един вид заплащане, ако се пъхне в леглото му.
Едмънд беше легнал за следобеден сън. Херцогът разговаряше някъде с управителя на именията си. Замъкът бе тих — поне доколкото може да бъде тих един замък с почти петдесет души, сновящи непрекъснато из него. Еванджелин се насочи към Северната кула. Следобедът преваляше. В това крило забеляза само един самотен лакей. Подуши лабораторията още преди да я бе видяла. Оттам се разнасяше сладко, макар и леко тръпчиво благоухание, напомнящо на розмарин и канела. Еванджелин възнамеряваше да разбере какво бе имала предвид госпожа Нийдъл, когато й каза за пламъка в очите.
Благоуханието се сгъстяваше с всяко следващо стъпало на виещата се нагоре дървена стълба. Когато почука леко на старата дъбова врата, чу как напевният глас на госпожа Нийдъл й казва да влезе.
Старицата стоеше в средата на огромна кръгла стая с поне десет прозореца, разделени от дебели подпорни греди. Плътни копринени паравани оформяха отделните кътчета. Към стените бяха прилепени извити маси, очевидно изработени специално за тази стая и специално за госпожа Нийдъл. На тях бяха строени десетки бурканчета, всяко едно — с етикет. В камината гореше огън, над който къкреше гърне — от него явно се носеше успокояващият топъл аромат на канела.
— Я, ти дойде по-скоро, отколкото предполагах. Сядай, сядай, мило девойче. Ще ти дам чаша хубав билков чай.
Еванджелин кимна и последва крехката старица. Докато тя приготвяше чая, гостенката й се приближи до една от масите и се зачете в някои етикети: „Изсушен розмарин“, „Стрити джинджифилови семена“, „Листчета от роза“, „Корени от иринго“, „Ямаригови семена“. Имаше и няколко колбички. От едната се носеше силен розов аромат.
— Стаята ви е приказна, госпожо Нийдъл! — възкликна Еванджелин, връщайки се при камината.
— Аха. — Старицата кимна и посочи с изкривен от артрит пръст към едно канапе, покрито с износен тъмночервен брокат. — Бащата на негово благородие, херцог Уилям поръча да я направят специално за мен. Добро момче беше той, предишният херцог, силно и честно. Обичаше сина си повече от всичко на света.
— И аз така разбрах. Синът очевидно също много е обичал баща си.
— Да. Негово благородие беше толкова див момък, все се забъркваше в някаква беля, хвърляше се в лудории, от които на всеки родител ще му настръхнат косите, но не и на херцог Уилям. Той просто се засмиваше и съветваше момчето си само да не убива, да не опозорява момичетата и да не причинява болка никому. Би дал живота си за своя син. Тъжен беше денят, когато херцог Уилям почина. Оттогава негово благородие се промени. Никога преди не бе оставал трезвен толкова дълго. Очите му станаха сурови и студени, смехът му изтече като вода. Превърна се в сериозен и уравновесен. — Старицата се усмихна, разкривайки последните си два ослепително бели зъба.
— Доколкото разбрах, негово благородие се е оженил за братовчедка ми, защото баща му е искал да улегне?
— Може и да има нещо вярно в това. Херцог Уилям много харесваше младата Мариса. Искаше я за снаха и знаеше, че ако не заведе насила сина си пред олтара, някой друг джентълмен ще я грабне. Та, както казах, негово благородие би сторил всичко за баща си, включително и да се ожени за момиче, което не обича. Но не ме разбирай криво, девойко. Херцогът всъщност я искаше, а бракът бе единственият начин да я има в леглото си.
Еванджелин бе потресена.
— Не, това не е вярно! Херцогът се ожени за братовчедка ми, защото я обичаше! Така ми бе казано от хората, които ценях и на които вярвах безрезервно!
— Ох, любов! Та той беше толкова млад, когато срещна Мариса. Той я искаше, малка девойко, искаше я в леглото си и не желаеше да я пусне да излезе оттам. Всички го знаеха. И той не се криеше. Беше необуздан като планински козел. Похотта е водещият житейски принцип за всеки млад мъж. Негово благородие не беше по-различен. Видя я и я пожела. Баща му остана доволен. Похотта на сина му отговаряше напълно на плановете му.
