видиш, Ева? Кажи „да“, моля те!
— Да, разбира се. Моля ви, ваше благородие!
В същия момент Еванджелин си мислеше, че трябва да опознае много добре заливчето и целия терен между него и замъка. Не знаеше кога точно Ошар ще изпрати някого, но бе сигурна, че ще е скоро. Потънала във всичко това, тя дръпна силно юздите на Доркас. Кобилата изпръхтя, вдигна глава, изправи се на задните си крака, а после се приземи така рязко, че едва не изби зъбите й. Минаха няколко секунди, докато успее да я овладее.
— Еванджелин, внимавайте!
— Просто се бях замислила за нещо, ваше благородие.
Ако си спомняше правилно указанията на Ошар, пещерата се намираше точно в това заливче, в южния му край, малко преди вдадената в морето ивица суша.
— Хайде, Едмънд! — Еванджелин насочи Доркас към скалата.
Пътеката към брега изобщо не беше стръмна. Широка и добре отъпкана, тя се виеше зигзагообразно надолу. Очевидно бе много стара. Може би направена още от някой древен друид… Обърна се и погледна назад към замъка, опитвайки се да прецени разстоянието. Беше не повече от осемстотин метра. Теренът не криеше опасности. Значи ще може спокойно да се движи по него, без риск да се нарани.
Плажът на замъка Челси имаше предимството да бъде разположен в закътано заливче, скрито от избуяли храсти, дървета и тридесетметрови скали. Оказа се наистина усамотено място.
„Предателите трябва да се крият“, помисли си Еванджелин и й се прииска да умре. Но нямаше право да се поддава на съвестта си. Това би струвало живота на баща й. Никой и нищо не бяха по-важни от него. И Ошар го знаеше много добре.
Преди да успее да слезе сама от гърба на Доркас, херцогът я сграбчи през кръста и я смъкна долу. Но не я пусна веднага. Стоеше и я гледаше.
— Вие сте голямо момиче. Ще ми бъде приятно да танцувам валс с вас, без да се излагам на риск от изкривяване на врата.
— Добре е, че и вие сте голямо момче.
Кларъндън отметна назад глава и се засмя, а смехът му така стресна чайките, че те се разхвърчаха неспокойно.
— Татко, какво каза Ева, че те разсмя така? Мога ли да пострелям по чайките? Те са стотици. Няколко убити ще са без значение, нали?
— Стреляй на воля, Едмънд. Имаш предостатъчно патрони. А що се отнася до думите на братовчедка ти, тя ме постави на място. Хайде, Ева, нека ви покажем лодката на Едмънд.
Тръгнаха към малък едномачтов платноход, закотвен в края на дълъг дървен док, а детето се втурна мълниеносно пред тях. Размахваше пистолета си и крещеше като пират, открил съкровище.
— Внимавай, Едмънд! — извика баща му, а на Еванджелин рече: — Няма страх от нищо. Преди шест месеца падна от едно дърво право в трънаците и когато се показа оттам, се заливаше от смях. Вероятно това му е вродено… — Допълни го по-скоро на себе си, отколкото за нея. Обърна се и видя, че е спряла и се е втренчила в заливчето и стръмните скали наоколо. Беше напълно погълната от гледката. Докосна леко ръката й. — Красиво е, нали?
Погледна към пясъка под ботушите си. Идеше й да завие от болка.
— Въздухът е толкова свеж и зареден с енергия. Обичам плясъка на вълните. Нестихващ… Дори когато нас няма да ни има, той няма да умре. Винаги ще бъде тук…
— Да не сте дете, сменено от феите?
— Не мисля. Баща ми винаги казваше, че съм копие на майка ми, когато е била млада. А сега все повече заприличвам на него.
— Не ме разбрахте правилно. И чичо ви, и братовчедка ви Мариса мразеха морето. Мариса никога не слезе тук казваше, че соленият въздух е прекалено студен и от него я побиват тръпки; А от плясъка на вълните я заболяваше главата. От неприятните водни пръски пък косата й се разваляше.
— Доколкото знам, ваше благородие, чичо ми се страхува от морето, защото едва не се удавил, когато е бил малък. Вероятно е предал страха си на Мариса. А защо в такъв случай тя се е съгласила да живее тук? Не е като да нямате други къщи.
Знаеше, че въпросът й е много нетактичен, но не можа да се въздържи да не го зададе. Зачака. Изражението му не се промени. Само засенчи с ръка очите си и се загледа в Едмънд, който се люлееше в малкия си платноход.
— Баща ми и майка ми смятаха, че в Челси е много романтично — идеално място за двама младоженци. Затова те се върнаха в Лондон, а нас оставиха тук. — Засмя се, ала смехът му не бе никак весел. — Тази романтика, за която говореше баща ми… Никога не съм си представял, че е възможен подобен идиотизъм. Двама души, които да си гугукат, да си шепнат глупости, да се гледат непрекъснато в очите, да прекарват часове наред в леглото… — Отново се засмя и този път смехът му бе направо зловещ. — Е, последното може би… Но то няма нищо общо с романтичните чувства. И след брака с вашата братовчедка ми е още по-трудно да си представя подобно нещо. Единственият път, когато ми е шептяла, беше, за да ми заяви, че не желае никога повече да я докосвам. — Въздъхна и прокара пръсти през гъстата си коса. — Простете ми. Нека забравим за това, Еванджелин. Нека оставим мъртвите на спокойствие. Мариса беше много млада. Не трябваше да умира. Трябваше да живее и да обича сина си. Щеше да живее в Лондон.
— Известно ми е само че е починала при нещастен случай.
— И вероятно искате да знаете как точно. Добре. Мариса се ужасяваше, че ще умре по време на раждане. Когато забременя повторно, отиде при една жена в Портсмут, за да се отърве от детето. И получи кръвоизлив. Почина, преди да е успяла да се прибере в замъка. Нелепо. Не знаех нищо. Едва когато намерих и прочетох дневника й след погребението, разбрах колко много се е страхувала. Ако знаех, никога не бих я докоснал.
— Много съжалявам — прошепна Еванджелин.
— Да, знам.
Кларъндън се отдалечи от нея, насочвайки се с широки крачки към дока, където Едмънд се канеше да отвърже платнохода от халката.
— Едмънд! Ако паднеш във водата и ме принудиш да влизам да те спасявам, ще те предам на Бъниън. Той ще ти отреже ушите, момчето ми, в случай че хесенските ми ботуши подгизнат със солена вода.
Едмънд не можеше да развърже въжето. Опита три пъти. Накрая се прицели в него и стреля.
Еванджелин изчака, докато се увери, че бащата и синът са потънали в задълбочен разговор, и отново насочи вниманието си към плажа. Опита се да си представи лицето на братовчедка си, или поне онова, което помнеше от детството си. Горката Мариса! Горкото момиче! Каква трагедия!
Вдигна поглед към пътеката, толкова широка и удобна, по която векове наред са вървели стотици крака и са чаткали конски копита. Дори понито на Едмънд не се бе поколебало да тръгне надолу. Трите коня стояха на пясъка, изцвилваха от време на време и съзерцаваха чайките, които летяха и се спускаха над главите им. Огледа и скалите. Опитваше се да открие пещерата, за която й бе говорил Ошар. Нищо. Изведнъж й се стори, че вижда някаква сенчеста вдлъбнатина и тръгна към нея. Оказа се само остър завой.
Извърна се рязко, стресната от силен смях. Херцогът беше вдигнал момчето високо над главата си и се правеше, че всеки момент ще го хвърли във водата. После го смъкна надолу и го хвана под мишница — като малко, цвъртящо вързопче.
— Мисля, че той е наполовина риба — заяви Кларъндън, оставяйки го най-накрая на земята.
— Искаш да кажеш, татко, както Ева е наполовина чужденка?
— Да, точно така. — Очите му я обходиха и се спряха на гърдите й. Отвори уста, за да каже нещо, но пак я затвори. После се обърна към сина си: — Имай търпение, Едмънд. Ще зарежем братовчедка ти някъде и ще се върнем да поплуваме. Ако, разбира се, се задържи все така топло, смяташ ли, че Ева би искала да се присъедини към нас?
— Пистолетът ми ще потъне…
