час, че херцогът ще има гости и желае нейното присъствие. Очевидно бе предупредил и Дори, тъй като, когато влезе в стаята си, красивата рокля вече я очакваше.
Сърцето й подскочи, когато Басик й отвори вратата към големия салон. До ушите й достигна звънък момичешки смях и само след миг зърна елегантна млада дама, която продължаваше да се смее, поставила бялата си ръчица върху черния ръкав на херцога. Видя и една много по-възрастна дама с огромна диамантена тиара в стоманеносивата коса и със силни петна руж по бузите, която се бе разположила величествено край камината. От двете й страни стояха двама джентълмени.
— Мадам дьо ла Валет — обяви тържествено Басик с мощния си глас.
Всички в салона се извърнаха към нея. В какво, по дяволите, се беше забъркала? Какви бяха тези хора? Единственото, което искаше, бе да бъде оставена да мами херцога на спокойствие и да пази живота на баща си. Притвори за миг очи, после ги отвори широко и с величествена осанка закрачи към гостите.
Младата дама, чиято ръка все още стоеше собственически върху ръкава на херцога, вдигна глава и й се усмихна. Косата й бе толкова руса, че проблясваше като сребро под светлината на свещите. Очите й бяха бледосини. Еванджелин предположи, че усмивката е неин постоянен спътник.
— Заповядайте, мадам — каза спокойно херцогът и се приближи към нея.
Забеляза одобрението му. Искаше й се да му каже, че дори бе щипнала бузите си, за да им придаде цвят, нещо, което никога досега не бе правила. И тя самата не знаеше защо го направи. Прииска й се да се взре в лицето й и да кимне одобрително. Но погледът му се прикова отново върху гърдите. Усещаше го и той знаеше, че тя го усеща. Усмихна й се дяволито, пое ръката й, вдигна я до устните си и леко я целуна.
— Изглеждате прекрасно, но, разбира се, вие го знаете.
— Престанете да съзерцавате гърдите ми. Имам и други приятни части на тялото, които биха заслужили вниманието ви.
— Изобщо не съм сигурен, че точно това искахте да кажете. Кои други части? Надолу ли са тези чаровници? Или зад ушите ви? Надявам се, че по-късно ще ми разкажете всичко за тях. Може би ще се съглася с вас, а може би — не. Що се отнася до гърдите ви, те ми доставят огромно удоволствие. Изключително! Ще ми се да имах по-богат речников запас, за да мога да се изразявам по-точно, особено в толкова важни ситуации като тази… Но, както виждам, Дори се е справила великолепно с роклята. Ала преди да ми забраните да се отдавам и на други все тъй невинни занимания, позволете ми да ви представя на пралеля си, лейди Юдора Пембърли, и на нейната кръщелница, госпожица Фелиша Сторли. Джентълменът с буйната разрошена коса, който изглежда така, сякаш току-що се е сражавал с ураган, макар че целта му е да си предаде шикозен и романтичен вид, е Дрю Халси, лорд Петигрю. А това е сър Джон Еджъртън, който си въобразява, че е авангард на модната линия като фамозния Брамъл23. И двамата пристигнаха от Лондон преди не повече от час. Дами и господа, позволете ми да ви представя моята братовчедка Еванджелин дьо ла Валет, наскоро пристигнала от Париж.
Еванджелин кимна учтиво на всеки един от гостите, макар че не й беше никак лесно. Не можеше да повярва, че той е тук. Беше много рано, прекалено рано. Сърцето й буквално щеше да се пръсне. Прилоша й. Накрая застина и се втренчи с ням ужас в Джон Еджъртън.
Тринадесета глава
Той си беше все същият. Само сивите нишки по слепоочията на светлокестенявата му коса като че ли се бяха увеличили. Всъщност от последната им среща не бе изминало чак толкова много време. Лицето му бе слабо, дори изпито. Баща й някога бе отбелязал, че това е лице на естет. Сега той беше тук. Заради нея.
Еванджелин се надяваше да й отпуснат малко повече време. Усети как я завладява неистов страх, който сковава гърлото. Щеше й се да има пистолет, за да застреля мръсника. Проклетият измамник и предател.
Знаеше, че ще се свърже с нея. Но той не й бе оставил никакво време да се подготви. Оказа се голяма глупачка. Бе прекарала само няколко часа с херцога и вече забравяше защо е тук. Но сега реалността се стовари върху й прекалено болезнено. В този миг мразеше всичко, включително и себе си.
— Не е необходимо да ме представяте на Еванджелин — каза Джон Еджъртън със спокойния си плътен глас и пристъпи към нея. — Познавам мадам дьо ла Валет още откакто бе малко момиченце с щръкнали плитки, мрачен нос и протрити ботуши.
Поклони се дълбоко, пое изстиналата й ръка и леко я целуна. Устните му бяха сухи и хладни. Но очите, с които я погледна, бяха необичайно меки и топли, очи на мил чичо, който си спомня с обич за някогашното момиченце.
— Удоволствие е човек да види стари приятели, не сте ли съгласна с мен, Еванджелин? Надявам се, че сте добре. Изглеждате прекрасно! Копие на скъпия си баща, само очите са на майка ви.
— Какво става тук? — намуси се херцогът, като гледаше смръщено ту единия, ту другия. Еджъртън все още държеше ръката й. А тя като че ли се страхуваше да помръдне, което бе съвсем нелепо. — Познаваш ли я Джон?
Еванджелин издърпа ръката си и когато накрая успя да си отвори устата, гласът й излезе учтив и спокоен.
— Да, познаваме се. За мен присъствието ви е голяма изненада, сър Джон. Не очаквах да ви видя тук.
Двамата бяха почти еднакви на ръст. Очите й фиксираха неговите, но не забеляза нищо друго освен удоволствието, че я вижда. Изкусен лъжец! Целият му живот бе една голяма лъжа, която очевидно никой още не бе разбрал. Е, какво друго можеше да очаква? Да види думата „злодей“, изписана на челото му?
— Надявам се, че не всички изненади са лоши, Еванджелин — каза сър Джон, а този път топлите му и ласкави очи се насочиха към гърдите й.
Херцогът го забеляза. Червенина изби по бузите му. Изненада се от самия себе си. Какво му ставаше, за бога? Тази жена не значеше абсолютно нищо за него. Нищичко. Тя беше просто роднина и дори не чак толкова близка. Покровителственото му отношение вероятно се дължеше на факта, че все пак я призна официално и сега се чувстваше длъжен да я защитава. Явно на властната му господарска кръв се дължеше желанието да разбие носа на Джон Еджъртън, който има нахалството да се взира в гърдите й.
— Виждам, че братовчед ви е надвиснал над вас като орел, Еванджелин — отбеляза спокойно и леко присмехулно сър Джон. — Вероятно си мисли, че ви обсебвам прекалено рано тази вечер. Да, трябва да направите реверанс пред лейди Пембърли. Тя е истински дракон, но огънят й няма да ви изгори, най-много да ви поопърли. А с вас ще си поговорим повече след вечеря. Толкова време измина от последната ни среща, не мислите ли? — После се обърна към херцога: — Не съм виждал Еванджелин от близо две години. Познавах родителите й.
Кларъндън си помисли, че и без това Еджъртън вече видя достатъчно от нея. Идеше му да го удуши, макар да съзнаваше, че импулсът му е абсурден. Проследи с поглед как Еванджелин прави реверанс пред леля му Юдора. Чу я как говори нещо, но гласът й бе твърде тих, за да различи думите. Какво, по дяволите, й ставаше? Обърна се отново към Джон Еджъртън, но той вече разговаряше с Дрю Халси и жестикулираше разпалено с дългите си слаби ръце.
— Значи вие сте първа братовчедка на Мариса — заяви лейди Пембърли, като я огледа от глава до пети. — Няма особена прилика. Вашата коса е по-скоро пепеляворуса, а на Мариса беше златиста. Тя беше твърде ниска, а вие сте твърде висока.
— Да, милейди. Както хората винаги са отбелязвали, аз съм едно голямо момиче.
— Последен го казах аз, лельо Юдора — намеси се херцогът и тя се стресна, тъй като не очакваше да е толкова наблизо.
— Не се и съмнявам, че си отбелязал и много други неща. Английският ви е повече от приемлив, мадам. Говорите почти като англичанка. Учителите ви трябва да бъдат поздравени. С още малко уроци и прилежание е възможно да го усвоите перфектно.
— Майка ми беше англичанка. Всъщност аз израснах в Англия, милейди, и претендирам, че го говоря перфектно.
— Мисля, че вече е достатъчно опърлена — намеси се херцогът. — Хайде, лельо Юдора, не се опитвай
