— Днес следобед. Не е нужно да се притеснявате, че няма да ви пуснат да влезете, ваше благородие. Снощи говорих с лорд Петигрю и той ми каза, че за него ще бъде удоволствие да ме посрещне. И вас също, разбира се.
— Дрю е прекалено любезен, да го вземат мътните! Последното нещо, което му трябва там, е някаква дама да си вре носа в работата му. Възнамерявах да те закарам в Ричмънд31. Съмнявам се, че ще успееш да намериш пътя до центъра на лабиринта, но имах желание да ти позволя да опиташ.
Еванджелин се надигна от масата за закуска и прикова очи в него.
— Ако смятате да бъдете в такова отвратително настроение, бих предпочела компанията на някой лакей. — Хвърли салфетката си върху чинията.
Кларъндън се надигна с трясък.
— Стига, момиче! Трябва да знаеш, че като твой домакин и като човек, под чието покровителство си, аз нямам абсолютно никакъв избор. Сега пък къде тръгна? Още не сме свършили!
— Отивам да видя Едмънд. На вас нямам какво повече да ви кажа, ваше благородие.
Херцогът замачка салфетката си.
— Аз вече ходих да го видя. Елън го тъпчеше с препечени филийки, Бъниън му изнасяше лекция как трябва да се държи един млад джентълмен, когато се разхожда по магазините, а майка ми му предлагаше да я застреля с пистолета си. Когато видя мен, поредния роб, ми позволи да го науча да играе шах.
— Хитрец! — Еванджелин се засмя и лицето й светна. — Аз бях започнала да го уча, но вече явно се счита за майстор в играта.
— Онова, от което има нужда — каза бавно херцогът, свеждайки поглед от устните към гърдите й, покрити тази сутрин с бледожълта рокля, — са братя и сестри.
Еванджелин преглътна.
— Вероятно лейди Джейн би могла да бъде обучена на по-голяма човечност. Как мислите?
— Ами — в очите му проблеснаха дяволити пламъчета, — тя наистина увери снощи всички, че е девственица. Това доста натежава везните в нейна полза.
Еванджелин веднага се хвана на въдицата.
— Надуто, арогантно, английско копеле!
Изпъна рамене и войнствено сви юмруци, но видя, че той се смее.
— Ще дойда с теб да видим Едмънд. Може двамата да му дадем урок по шах.
— Върви по дяволите! — завъртя се на пети и напусна с гръм и трясък стаята за закуска.
Дълбокият му и галещ смях я настигна и така я зашемети, че се сблъска с един лакей.
Двадесет и седма глава
Еванджелин притискаше дамската си чантичка до гърдите. Вътре беше пликът от Джон Еджъртън. Не искаше да знае какво пише там. Но се страхуваше, адски се страхуваше.
Денят беше толкова студен, че дори в каретата дъхът им се виждаше.
Херцогът подпъхна одеялото около краката й.
— Можеш ли да повярваш, че само преди няколко седмици се наслаждавахме на лятно слънце?!
Каретата спря. На прозорчето се появи Джунипър, изтупан и усмихнат. „Много обича да е в центъра на събитията“, помисли си херцогът. „Сега вероятно и той се чуди защо господарят му води тази дама във Военното министерство.“
— Не, не мога. — Еванджелин отговаряше на зададения й преди минута въпрос.
Пред нея се издигаше опушена сграда от сив камък, грозна и отблъскваща. Опасваше я висока желязна ограда. Улицата бе неестествено тиха — важните мъже зад тези стени не трябваше да бъдат притеснявани от глъчката на амбулантните търговци. Пред портите мълчаливо стояха двама униформени гвардейци.
— Оттук можеш да видиш Уестминстър32 — обясни херцогът и посочи с ръка.
— Каква красота! — Без да обръща внимание на слисания му поглед, Еванджелин се насочи решително към високата черна порта.
Кларъндън нямаше нужда да се представя на гвардейците. Импозантните железни крила веднага се разтвориха пред него.
— Ваше благородие — учтиво сведе глава един от стражите.
— Наглеждай конете, Джунипър! — извика херцогът.
Заизкачваха се по изтърканите от годините каменни стъпала към огромните двойни врати. Гвардеецът, който ги водеше, дръпна тежката желязна халка и се поклони ниско на херцога.
— Ваше благородие, секретарят на лорд Петигрю всеки момент ще ви посрещне.
— Имате пълното право да бъдете най-надутият и самомнителен мъж в цяла Англия — отбеляза Еванджелин.
— О, не. Принцът регент ме слага в малкото си джобче. Не обръщам внимание на раболепието. — Погледна я озадачено: — Да не би да предпочиташ да се отнасят с нас като с просяци?
— Естествено, че не. Просто ми направи впечатление, че се отнасят към вас като към принца- регент.
— Нищо подобно! Всеки, който познава и двама ни, е много по-учтив към мен.
Еванджелин се стресна. Меко изречените думи отекнаха. Огледа се. Главното фоайе беше високо четири етажа. Всеки от тях бе обграден с парапет от ковано желязо. На всяка площадка безмълвно стояха на пост униформени гвардейци. Джентълмени в мрачно облекло се щураха нагоре-надолу. Забавяха крачка едва когато я забелязваха. После поздравяваха херцога и му се покланяха. Беше доста смущаващо — на нея сякаш почти не й обръщаха внимание.
— Ричард, Еванджелин! Точно на време. Добре дошли в моя втори дом!
Лорд Петигрю, за разлика от секретарите и чиновниците, бе облечен с жълтеникавокафяво сако и тъмнокафяви бричове. Въпреки топлото му посрещане, Еванджелин усещаше, че е неспокоен. Явно смяташе желанието й да посети министерството за женски каприз и изобщо не беше въодушевен, че отнема от така драгоценното му време. Разбираше го и изобщо не му се сърдеше. Отново си даде сметка какво прави и й се прииска да умре. Но се овладя и се усмихна чаровно:
— Благодаря ви, че ми разрешихте да вляза тук.
Той кимна и се обърна към херцога:
— Имаме новини от Париж. Ако си свободен тази вечер, едни хора биха искали да се срещнат с теб.
— Разбира се. А сега нека покажем по-интересното на нашата мадам Любопитство. Ти ли ще ни бъдеш екскурзовод или никой от многобройните ти подчинени?
— Великият херцог на Портсмут, придружаван от чиновник? Изключено!
Лорд Петигрю ги поведе през мрачни конферентни зали, напоени с мирис на тютюн.
— Отдавна си мечтая да видя кабинета на министъра — отбеляза Еванджелин, когато се озоваха в старинната стая с дъбови греди, съхранила безчет дискусии и планове за бъдещето на Англия.
Вече едва издържаше, когато лорд Петигрю накрая каза:
— Остава само моят кабинет, но той изобщо не може да се сравни по представителност с останалите.
Дари го с най-чаровната си усмивка.
— Но, Дрю, толкова ми се иска да видя къде точно работите!
За първи път той като че ли се поколеба.
— Обещавам ви, че това ще е последното. И ви оставям да си работите на спокойствие. — Лордът продължаваше да се колебае. — Нима една дама може да бъде обвинена, че иска да види къде прекарват дните си мъже като вас.
— Добре, Еванджелин — кимна накрая лорд Петигрю, възвърнал доброто си настроение. — Само един бог знае по колко часа на ден прекарваме тук и херцогът, и аз. Доколкото ми е известно обаче, моята Фелиша дори и не си е помисляла да прекрачи тази гробница с деликатните си крачета.
Докато лорд Петигрю ги водеше към втория етаж, двамата с херцога обсъждаха триумфалното
