завръщане на Наполеон.
— До утре вече ще бъде в Париж — знам го от много сигурен източник. Скоро цяла Англия ще го научи. Крайно време е англичаните да осъзнаят каква огромна заплаха е този човек за всички свободни държави!
Еванджелин се препъна.
Всичко се сбъдваше така, както го бяха предсказали Ошар и Еджъртън. Досега бе хранила надежда, че французите няма да искат да имат нищо общо с Наполеон и че френската армия набързо ще го ескортира обратно до Елба. Тогава Ошар не би имал повече нужда нито от нея, нито от баща й.
— Еванджелин?
— От горещината е, ваше благородие. — Гласът й бе толкова слаб, колкото и светлината, която се опитваше да пробие мръсотията На прозорците над главите им. — Добре съм.
— Извинявай, за горещина ли спомена? — втренчи се в нея херцогът с присвити очи, които сякаш прозираха в душата й.
— Да, ще ви извиня — промърмори тя.
С периферията на съзнанието си беше схванала, че лорд Петигрю се извинява за неразборията в огромния си кабинет. Навсякъде бяха разпръснати карти и купища хартия. В единия край беше разположено голямо махагоново бюро, над което се бяха надвесили двама мъже.
— Господа — обърна се към тях лорд Петигрю, — бъдете така добри да ме изчакате в приемната. Няма да се бавя повече от минута-две.
Двамата изгледаха Еванджелин със смесица от възхищение, нетърпение и снизхождение, събраха няколко листа от бюрото и излязоха.
Не им обърна никакво внимание и безгрижно се насочи към прозорците. Изпадна във възторг от гледката към Темза. Лорд Петигрю вероятно отговори подобаващо, но тя не слушаше нито него, нито херцога. Дискретно наблюдаваше през притворените си клепачи втория рафт на библиотеката в дъното на кабинета. Именно там, между третия и четвъртия подвързан том, трябваше да остави плика.
Накрая херцогът запита:
— Нагледа ли се вече?
Еванджелин се обърна, усмихна се ведро и протегна ръка на лорд Петигрю.
— Да. Много ви благодаря за добротата и вниманието, Дрю. Знам, че сте твърде зает, затова не искам да отнемам повече от ценното ви време.
Тръгна бавно и незабелязано изпусна ръкавицата си. Когато вече бяха в приемната, възкликна:
— Боже, колко съм разсеяна! Изпуснала съм си ръкавицата. Изчакайте ме само за момент. Веднага се връщам.
Преди лорд Петигрю да успее да възложи тази задача на някой от чиновниците си, Еванджелин се стрелна в кабинета му. Разтвори с треперещи пръсти чантичката си, измъкна плика и го мушна между дебелите книги. Само след секунда беше отново при тях, размахала ръкавицата.
— Много се извинявам! Много глупаво от моя страна. Но вече всичко е наред. Най-важното е, че видях къде гениалните господа прекарвате дните си, за да защитават Англия.
Безсмисленото й бръщолевене щеше да продължи още дълго, ако не беше херцогът, който я изгледа така, като че ли всеки момент щеше да й запуши устата с ръка.
Щом влязоха в каретата, Еванджелин започна да се пипка. Отне й цяла вечност, докато се настани, намести одеялото на коленете си, постави ръце в скута си и оправи ръкавиците си.
— Това беше едно наистина забележително преживяване — отбеляза херцогът, без да откъсва очи от нея.
Не го погледна. Втренчена навън през прозорчето, отново забърбори:
— Да, наистина. Много вълнуващо. Сбъдна се една моя детска мечта! Да видя…
— По-добре млъкни, Еванджелин. Очаквам с нетърпение деня, когато ще започна най-сетне да те разбирам.
Замълча.
— Сигурно сега ще искаш да посетиш Камарата на представителите?
Погледна го в очите, вече успяла да се овладее, и отговори маниерно:
— Не, бих предпочела разходка до Ричмънд. До този прословут ваш лабиринт.
Двадесет и осма глава
Еванджелин седеше в стаята на Едмънд и съзерцаваше обвития в гъста мъгла парк от другата страна на площада. Беше изминала почти седмица от пристигането й в Лондон — най-дългата седмица в живота й. Когато обявяваха някой гост, винаги настръхваше да не би да е Еджъртън с нови заповеди. Знаеше, че няма да я остави на мира. Какво ли имаше в плика, който пъхна в библиотеката на лорд Петигрю?
Еджъртън и Ошар се оказаха прави. Вестниците бяха пълни със съобщения за триумфалното завръщане на Бонапарт в Париж. Подкрепяше го френската армия. Всички говореха за война, за нова кървава война и непрекъснато спрягаха имената на Уелингтън и Наполеон. Всяка сутрин Еванджелин преглеждаше подробно пресата в стаята си (Грейсън й я носеше лично, след като херцогът бе приключил с нея) и все търсеше новини от Париж. Имаше чувството, че времето е спряло. С нетърпение чакаше да се случи нещо и в същото време се страхуваше от него.
Поне си имаше Едмънд. Той беше коленичил пред камината и пренареждаше дървените си войници — французи и англичани. Започна да се кара на един майор. Тя се усмихна. Обичаше го много повече, отколкото можеше да му признае. Представи си изражението му, ако му го каже или го прегърне за по- дълго, отколкото едно момченце счита за благоразумно. Прекарваше цялото си време с него. Първоначално той го бе приел доста неохотно, но после, след като разбра, че няма да го тъпче с непосилни знания, се засмя, разкрещя и заяви, че няма да я гони и застрелва поне още една седмица. Тя му бе благодарила от дъното на душата си, сключила ръце пред гърди. Той бе изсумтял високомерно и после, за нейна най-голяма изненада, я бе прегърнал за миг. Бе станал нейното момче и никак не й се искаше да го изоставя. Не можеше да понесе мисълта какво ще се случи в бъдеще — как тя ще бъде заклеймена в държавна измяна или… убита.
Но Едмънд ще има бъдеще! Ще направи всичко възможно да му го осигури. С всеки изминал ден той заприличваше все повече на баща си. Когато не беше с нея, излизаше с херцога. Двамата ходеха на езда или в боксовия салон на клуба „Джентълмен Джаксънс“. Самият Едмънд й изнасяше подробен доклад за всичко преди лягане.
Никога не я отегчаваше. Не го осъзнаваше и вероятно би бил възмутен, ако го разбереше, но истината бе, че той е единствената й утеха. Вчера дори й сподели, че я харесва повече от Филип Мерсьоро — изключителна чест! А може би дори и от Роуън Карингтън — нещо, което, както той я увери, не му е много лесно да признае.
— Няма да трае дълго, Ева — обади се детето. — Само почакай и ще видиш. Уелингтън ще го убие. Ще стигне с коня си до него и ще прониже гърлото на Наполеон с меча си. Тогава пак ще си щастлива.
О, боже!
Еванджелин се надигна несигурно от перваза на прозореца и коленичи до него на дебелия килим. Не можеше да му позволи да стига до такива смущаващи заключения.
— Какво искаш да кажеш, Едмънд?
Но детето вече бе насочило вниманието си към английския батальон. Обърна майора срещу войниците, подредени в изрядно права линия. Накрая вдигна очи към нея.
— Татко поръча да не те дразня.
Боже мой, толкова ли очевидно е състоянието й? Но тя дори не беше виждала баща му! Е, с изключение на няколкото неизбежни срещи.
— На мен обаче ми харесва, когато ме дразниш! Къде ти е пистолетът? Мисля, че съм готова за едно велико преследване. Някое малко момче на всяка цена трябва да тръгне след мен, безмилостния разбойник, и да ме свали от коня с един куршум. О, не, само не ми казвай, че си ги изхабил всичките за пауните, Едмънд!
Той й отправи поглед, прекалено мъдър за дете на неговите години.
