— Тъй като сполучливо успя да си придадеш вид на умиращо от глад дете, нямам друг избор, освен да те пусна. Но тази вечер вероятно ще ми разкажеш повече за момиченцето, което момченцето спасява от Бастилията.
— Ще си помисля. — Едмънд я целуна и излетя от детската стая.
Еванджелин се усмихна на херцога.
— Късно е. Не съм усетила как е отлетяло времето. Благодаря, че го спасихте.
— Всъщност много се радвам, че и ти не скочи след него.
— Не съм особено голяма почитателка на лимоновите тарталети.
— Но щеше да скочиш, за да не оставаш насаме с баща му.
Тази нейна брадичка! Пак се вирна.
— Казах ви, че не се страхувам от вас.
— Но се страхуваш от себе си, страхуваш се за мен — което е пълна безсмислица — и преди всичко се страхуваш от онова, което ти се иска да направиш, когато съм близо до теб.
„Абсолютната истина“, помисли си тя, но когато му отговори, гласът й беше натежал от презрение:
— Самочувствието ви надминава всякакво приличие, ваше благородие.
— Не се настройвай така войнствено. Както виждаш, спазвам дистанция. Ще бъда непоколебим в това отношение. Би било върхът на глупостта от моя страна да те докосна — така както направих оня ден. Защото този път току-виж се озовем голи пред камината. А междувременно поне десетина души могат да се появят в стаята.
Очите й се присвиха. Изглеждаше едновременно войнствена и възбудена. Начинът, по който го гледаше, беше най-омайният афродизиак. Беше невъзможно да й устои. Херцогът отстъпи две крачки назад. Тогава забеляза тъмните кръгове под очите й. Майка му беше права — тя вехнеше. Приличаше на сянка, а нервите й бяха опънати като струна. Загрижеността му придаде на гласа му необичайна дрезгавост.
— Дошъл съм да си изясним нещата, Еванджелин.
— Не ви разбирам. — Много добре го разбираше. Дали ще поиска от нея да му стане метреса? В крайна сметка, тя е била вече омъжена веднъж и…
— Откога си гувернантка на Едмънд?
От изненада едва не се свлече на пода.
— Нека си помисля, ваше благородие. — Втренчи се в ноктите си. Не трябваше да забравя, че той е мъж с неустоим чар и огромен опит. Въздъхна и се насили да се усмихне. — Аз не съм гувернантка, а по-скоро бавачка. За да е гувернантка, една жена трябва да бъде много по-добре образована от мен. По-скоро съм компаньонка на Едмънд, която поназнайва това-онова, но нищо повече.
— Ядосваш ме, Еванджелин. Крайно време е да спреш да се подценяваш. Според моите изчисления ти носиш отговорност за Едмънд вече почти два месеца. А все още не ти е платено.
— Не ви разбирам, ваше благородие. Вие не само ми подарихте всички рокли на Мариса, но и се отнасяте с мен като с почетен гост. Това е много повече, отколкото заслужавам.
Не й обърна внимание.
— Искам да възнаградя всичките ти усилия. — Извади банкнота от джобчето на жилетката си. — Надявам се, че петдесет лири ще ти се сторят достатъчно добра сума.
Еванджелин бавно се изправи. Беше толкова зашеметена, че изобщо не й идваше наум какво да отвърне. Накрая заговори с едва сдържана ярост, натъртвайки всяка дума:
— Как не ви е срам да ми предлагате заплащане, като че ли съм ви прислужница?! Не ви искам проклетите пари!
Ръцете го засърбяха да стисне бялото й вратле, затова следващите няколко секунди посвети на прецизно оправяне на къдричките по маншетите си. Беше се изчервила чак до корените на косата си. Изобщо не можеше да я разбере.
— Естествено, че не си ми прислужница. — Вгледа се в бялата й шия, после в надигащите се от възмущение гърди и добави ледено: — Както вече ти казах, петдесетте лири са за услугите ти до днешна дата. И ти би трябвало да ги приемеш благосклонно — така както са предложени.
Изгледа го тъжно — нямаше повече сили да се гневи. Той дори не осъзнаваше какво й причинява!
— Не искам парите ви. Защо правите всичко това? За да ме накарате да проумея какво искате от мен ли? По дяволите, така ли плащате на проклетите си метреси?
Жестоката обида преля чашата. Това ли е мнението й за него? Един женкар, който не иска нищо друго, освен тялото й?
— Не бих казал, мадам. Плащам на метресите си за тяхната красота, чар и умения. В мое присъствие вие сте показали само първото и около една стотна от второто. Нека си изясним нещата, мадам, защото виждам, че езикът ви сърби да ми се разкрещите. Взимаш петдесетте лири, иначе, кълна се, Еванджелин, ще оголя задните ти части и ще те напердаша!
Пристъпи към него и размаха юмрук.
— Значи аз имам красота и миниатюрна прашинка чар? Прави ми впечатление, че не изисквате интелект от метресите си. Напълно в стила на мъжете! Метресите да припадат и въздишат по вас, ви е пределно достатъчно, нали?
Гледаше я като омагьосан. Не можеше да откъсне очи от нея.
— Вероятно. Ала има и още нещо. Забрави уменията. Те идват след припаданията и въздишките. Дори и след брака си с божествения и непрежалим Андре ти не си научила кой знае колко. Съпругът ти е бил дръвник, но ти очевидно си твърде глупава, за да го осъзнаеш. Явно се опитвам да споря с една тъпанарка.
Като подивяла котка, тя затърси нещо, за да го хвърли по него. Книгата с илюстрациите! Наведе се, сграбчи я и я метна. Кларъндън я хвана ловко.
— Тази книга е принадлежала на баба ми. Искам да те помоля много да внимаваш с моите вещи.
— Аз не съм ви прислужница и вие не сте ми господар! Не можете да ми заповядвате! Съжалявам за книгата на баба ви. Няма да се повтори. Но ме чуйте добре, ваше благородие! Взимайте си обидите и безценните пари и вървете по дяволите!
На секундата скочи до нея, сграбчи я за раменете и я разтърси.
— А сега вие си затворете проклетата уста и ме слушайте, мадам! Държите се като зла вещица! Каквото и да кажа, вие го възприемате по най-лошия начин. Ако понякога ви говоря надменно и властно, то е, защото се запъвате като магаре на мост и отказвате да ме слушате. И ако в случая става дума за гордост, то тогава вашата интелигентност недвусмислено е под въпрос.
В този миг си даде сметка, че той изобщо не е искал да я обижда, а е възприел поведението й като проява на излишна гордост. Просто не я е разбрал. Затова го шокира, когато зарови лице във вълнения му жакет и каза приглушено:
— Съжалявам. Говорете си каквото искате. Повече няма да се опитвам да ви удрям.
Притисна я към себе си, погали я по гърба и целуна косата й.
— Просто искам да разполагаш с твои собствени пари, не можеш ли да разбереш? Не желая да се лишаваш от нещо, което би ти било приятно само защото джобовете ти са празни. Нищо повече. Старая се да си щастлива. — Усети, че мускулите й са напрегнати. — Има и още нещо, което не ти дава мира, нали? Не е само това, че се страхуваш от себе си и ти се иска непрекъснато да се караш с мен. За какво се тревожиш? Позволи ми да ти помогна! Знаеш, че ще го направя. — Млъкна и зачака да му заговори. Но след известно време осъзна, че нищо няма да му каже. Заболя го. Неочаквано за самия него го заболя. Ужасно. — Свързано е със страха ти за мен, нали? Какво означава това?
— Нищо не ме тревожи, ваше благородие. Вече ви казах, че не харесвам Лондон. И като че ли наистина не се чувствам много добре тук. Това е.
— Можеш да си тръгнеш, когато решиш. Само трябва да ми кажеш датата, на която желаеш да се върнеш в Челси.
Глупачка! Съзнаваше, че той вижда ужаса в очите й. Но не бе получила никакви по-нататъшни инструкции от Джон Еджъртън, нищо, с което да я уведоми кога може да си тръгне. Трябваше да го види, за да разбере! Поклати глава.
— Добре, ваше благородие.
— Ще ми се да ми се довериш. — Тя замълча. — Е, добре, може би скоро ще промениш решението си. А
