— Ядох черници и се разболях — продължи Алиса, — имах бодежи в стомаха и треска…
— Не е вярно, че треската боде! — пресече я Грифона.
— О, че треските бодат — бодат! — отвърна Алиса. — Но аз не искам туй да кажа… аз имах… огница… — се помъчи да му обясни тя.
— О, да! — рече Грифона. — Вярно е, че треските палят огъня.
— Туй си е вярно — повтори Алиса в недоумение, — но в морето… как могат риби…
— Разбира се, че могат! — отсече Грифона доста нетърпеливо. — И най-малката рибка знае това.
— Да бях на мястото на белицата — каза Алиса, която все още мислеше за песента, — щях да кажа на морския кон: „Моля, не ходи подире ни! Не те искаме с нас!“
— Но те са го искали! — рече Лигавата Костенурка, като се сепна.
— Вярно ли? — почуди се Алиса.
— То се знае — отговори Лигавата Костенурка. — Никоя умна речна риба не излиза пешком на разходка по морето.
— Затова, разбра ли?! — добави Грифона натъртено. — А сега да чуем нещо за твоите приключения.
— Мога да ви разправя приключението си, само че ще трябва да почна от тая сутрин — каза Алиса скромно. — Безсмислено е да започна от вчера, защото вчера не бях същата.
— Обясни това — рече Лигавата Костенурка.
— Не, не! Първо приключенията — рече Грифона нетърпеливо. — Обясненията траят винаги страшно дълго!
И тъй, Алиса почна да им разправя за своите приключения от оня миг, когато бе видяла Белия Заек за първи път.
Отначало тя се смути: животните, се доближиха: едното от лявата, другото от дясната й страна и тъй широко отвориха очи и раззинаха уста! Но като продължи, тя малко по малко доби смелост.
Слушателите й запазиха пълно мълчание, докато разправи как бе повторила пред Гъсеницата татко Уилям и как всички думи се бяха изменили. При това Лигавата Костенурка пое дълбоко дъх и рече:
— Много чудно!
— По-чудно не може да бъде! — рече Грифона.
— „Всичките думи бяха се изменили“ — повтори Лигавата Костенурка умислено. — Бих искала да я чуя. Кажи й да почне.
Тя погледна Грифона: сякаш мислеше, че той има някаква власт над Алиса.
— Стани и кажи: „Чух гласа на ленивеца!“ — рече Грифона.
„Тия животни как заповядват само и ме карат да си повтарям уроците! — помисли си Алиса. — Все едно, че съм на училище сега“.
Както и да е, тя стана и започна да повтаря стихотворението. Но в главата й още се играеше танцът на морските раци, тъй че тя едва ли знаеше какво казва. И наистина думите, които изрече, бяха много особени:
„Беше топло лятно пладне: чух гласа на Рака — цял червен като извряка: «Кой ще ме излапа!» После той с носа си — съща волна чучулига — своя пояс и нозете взе завчас да вдига. Знай да кряка, стига само пясък сух да има и хвалбата му тогава е неизразима, няма страх и пред акули със око не мига! Но пред него, щом акула гладна се намери, и гласът му плахо, плахо почва да трепери.“
— Никак не прилича на туй, което аз казвах, когато бях малък — рече Грифона.
— Аз пък, не съм го слушала никога — рече Лигавата Костенурка, — но ми се вижда голяма безсмислица.
Алиса не каза нищо. Тя седеше обхванала лице с ръцете и се чудеше: завинаги ли вече ще си остане всичко тъй чудновато!
— Бих искала да ми се обясни — рече Лигавата Костенурка.
— Тя не може да го обясни — рече бърже Грифона. — Продължавай!
— Но това за нозете? — настояваше Лигавата Костенурка. — Как, знаеш, е могъл да ги вдига с носа си?
— Това е първата стъпка за танц — каза Алиса. Но всичко това бе я страшно объркало и тя много искаше да заговори за друго.
— Продължавай! — повтори Грифона. — Започва: В съседната градина…
Алиса не посмя да не го послуша, макар да бе уверена, че пак всичко ще бъде погрешно. И тя продължи с разтреперан глас:
„В съседната градина аз рекох да намина: там тигър с кукумявка деляха си двамина една прекрасна плячка, като сланина вкусна. И тигърът се хвърли, и вече я не пусна, додето не изяде и сетната трошица. Пред празната паница остана кукумявката, тя ближеше и ножа, и голата лъжица — и все пак му не стига на тигъра гощавката — той чуден пир направи: изяде К…“
— Има ли смисъл да повтаряш всичко това — прекъсна я Лигавата Костенурка, — щом не обясняваш? Никога не съм чувала нищо по-объркано.
— Да, мисля, че е по-добре да спреш — рече Грифона.
Алиса, не ще и дума, само се зарадва.
— Да опитаме ли още една стъпка от танца на морските раци? — продължи Грифона. — Или искаш Лигавата Костенурка да ти изпее някоя друга песен?
— О! Една песен, моля, ако Лигавата Костенурка обича… — отговори Алиса тъй настойчиво, че Грифона някак обиден рече:
— Хм! Няма да се угажда на всекиго. Изпей и супа от костенурка, искаш ли, драга приятелко?
Лигавата Костенурка въздъхна дълбоко и започна да пее с глас, задавян от хълцане:
— Още веднъж! — извика Грифона. Току-що Лигавата Костенурка бе започнала да повтаря, чу се вик в далечината: „Делото започва“!
— Ела! — викна Грифона и като улови Алиса за ръката, забърза, без да дочака края на песента.
— Какво дело? — запита Алиса, запъхтяна от тичане.
Но Грифона отговори само:
— Ела!
И затича още по-бързо.
Носени от лекия ветрец, който гонеше и двамата, все по-слабо и по-слабо се чуваха тъжните думи:
