Алиса в страната на чудесата

проговори, но хълцане задави гласа й.

— Също като че ли има кокал в гърлото си — рече Грифона и започна да я друса и тупа по гърба.

Най-сетне Лигавата Костенурка се съвзе. Сълзи заливаха страните й, като продължи:

— Може да не си живяла много под морето („Не съм“ — каза Алиса) и никога да не си се запознавала с рак (Алиса поиска да каже: „Веднъж вкусих…“, но бърже се възпря и рече: „Не, никога!“) — тъй че не можеш си представи дори колко хубав и весел е танцът на морските раци!

— Вярно — каза Алиса. — Какъв е тоя танц?

— Ами… ето какъв — рече Грифона: — нареждаш се първо в една редица… на морския бряг…

— Две редици! — извика Лигавата Костенурка. — Тюлени, костенурки и тъй нататък… Сетне, след като изчистиш медузите от пътя си…

— Туй обикновено трае доста време — забеляза Грифона.

— …правиш крачка напред…

— Всеки си има по един рак за другар! — извика Грифона.

— Разбира се — рече Лигавата Костенурка, — правиш две крачки напред, хващате се един за друг…

— …сменяваш рака си и се връщаш обратно по същия път — продължи Грифона.

— Сетне знаеш — продължи Лигавата Костенурка, — хвърляш…

— Раците! — изкрещя Грифона, като скочи във въздуха.

— …колкото може по-надалече в морето…

— Плуваш подир тях! — изрева Грифона.

— Премяташ се веднъж в морето! — извика Лигавата Костенурка, като подскачаше лудо наоколо.

— Пак сменяваш рака си! — изпищя Грифона.

— И се връщаш на брега. Туй е първата стъпка — рече Лигавата Костенурка, като понижи внезапно глас.

И тя, както и Грифона, след като бяха скачали като луди наоколо, пак седнаха, натъжени и тихи, и се вгледаха в Алиса.

— Трябва да е много хубав танц — каза несмело Алиса.

— Искаш ли да го видиш? — рече Лигавата Костенурка.

— Много искам! — отговори Алиса.

— Ела да опитаме първата стъпка! — рече Лигавата Костенурка на Грифона. — Може, знаеш, и без раците. Кой ще пее?

— О, ти пей! — рече Грифона. — Аз съм забравил думите.

И тъй, те важно започнаха да танцуват около Алиса, настъпваха я сегиз-тогиз, когато минаваха много наблизо, и махаха с нокти и лапи, за да спазват такта. В това време Лигавата Костенурка пееше много бавно и тъжно:

„Бързай, че играе цялата редица“ —
на охлюва рече тъй една белица.
„Чуеш, конят морски — ох! — след нас препуска,
моята опашка тъпче все и хруска!

Костенурки, раци, трески —
там играят тоя танц.
Щеш ли ти, не щеш ли,
щеш ли да играеш тоя танц?
Щеш, не щеш ли, щеш,
не щеш ли да играеш тоя танц?“

Веселба е чудна — стига до небето,
„Щом ни вдигнат — право с раците в морето!“
Охлювът не иска, плахо той изрече:
„Много е далече, много е далече!“

Рече: той не може,
той не ще играе тоя танц.
Той не ще, не може,
той не ще играе тоя танц.
Той не може,
не ще може да играе тоя танц.

„Щели да ни хвърлят толкова далеко — нищо!“ —
увери го тя и тръгна леко.
„Колкото в морето по-далеч се взираш,
толкоз по-наблизо и брега намираш.

Ах, любими, не плаши се,
с мене се хвани на танц!
Щеш ли ти, не щеш ли,
щеш ли да играеш тоя танц!
Щеш, не щеш ли,
щеш, не щеш ли да играеш тоя танц?“

— Благодаря ви, много е забавно да се гледа тоя танц — каза Алиса зарадвана, че най-после се е свършил. — Много ми хареса чудната песен за белицата!

— О, колкото за белицата… — рече Лигавата Костенурка — те… виждала си, разбира се?

— Да — отговори Алиса, — виждала съм, у дома често вечер…

Но тя се сепна навреме и не доизказа думата.

— Щом си ги виждала вечер, може да не знаеш точно какви са? — рече Лигавата Костенурка.

— Мисля, че зная — отговори Алиса замислена. — Месото на тия риби е бяло, отгоре са опържени и опашките им са свити.

— Колкото за опърженото — рече Лигавата Костенурка, — грешиш; опърженото би се измило от водата. Но за опашките им — вярно е, свити са. И причината… (тук Лигавата Костенурка се прозина и затвори очи) — я й разправи за причината и… тъй нататък… — рече тя на Грифона.

— Причината е — рече Грифона, — че искаха да идат с раците на танц. И тъй: хвърлили ги в морето. И тъй: нагълтали се със солена вода. И тъй: сега си свиват опашката. Туй е всичко.

— Благодаря ви — каза Алиса, — много любопитно наистина! Никога не съм знаела толкоз много за белицата.

— Ами за треската какво знаеш? — запита я Грифона.

— Веднъж бях яла много бели черници… — започна Алиса.

— Искаш да кажеш белини — забеляза Грифона.

— Черници! — повтори Алиса.

— Все едно — съгласи се Грифона. — В морето черниците се наричат белици.