изкиска.
„Колко смешно!“ — рече той, току-речи, само на себе си.
— Какво е смешно? — попита Алиса.
— Ами че… тя — отговори Грифона. — Всичко това е само въображение. Присъдите, знаеш, никога не се изпълняват. Ела!
„Тук всички казват — ела! — си помисли Алиса, като тръгна бавно след него. — Никога в живота не са ми заповядвали толкова, колкото сега! Никога!“
Те повървяха и съзряха в далечината Лигавата Костенурка, седнала тъжна и самотна на края на една скала. Като наближиха, Алиса я чу да въздиша — сякаш сърцето й ще се разкъса. Тя я съжали от все сърце.
— Защо скърби? — попита Алиса. И Грифона отговори горе-долу със същите думи, като преди:
— Всичко това е само въображение. Тя, знаеш, няма защо да скърби. Ела!
Те се приближиха до Лигавата Костенурка, която ги погледна с големи очи, изпълнени със сълзи, ала не продума нищо.
— Тая млада госпожица тука — рече Грифона — желае да чуе твоята история.
— О! Да, Ще й я разкажа — рече Лигавата Костенурка с дълбок и кух глас. — Седнете и не казвайте нито дума, докато не свърша.
Те седнаха. Няколко минути никой не проговори. Алиса си помисли:
„Не виждам как ще може да свърши, ако не започне“.
Но тя почака търпеливо.
— Едно време… — почна най-после с дълбока въздишка Лигавата Костенурка.
След тия думи последва дълго мълчание, прекъсвано само от случайните възклицания на Грифона: „Хжкррр!“ — и от непрестанното силно хълцане на Лигавата Костенурка.
На Алиса й се искаше да стане и да каже: „Благодаря ви за вашата увлекателна история!“, но тя помисли, че не може да няма още за разправяне, и продължи да седи мирно на мястото си, без да каже нещо.
— …когато бяхме малки — добави Лигавата Костенурка малко по-спокойно, макар че си похълцваше от време на време, — ходехме на училище в морето. Учителка ни беше една стара Костенурка… наричахме я Ученурка…
— Защо я наричахте Ученурка? — попита Алиса.
— Защото ни учеше! — отговори Лигавата Костенурка раздразнена. — Ти наистина си много тъпа!
— Не те ли е срам да задаваш такива прости въпроси? — рече Грифона.
И те млъкнаха и вторачиха очи в Алиса, която бе готова да потъне в земята.
Най-сетне Грифона каза на Лигавата Костенурка:
— Карай, стара приятелко! Да не я протакаш цял ден!
И Лигавата Костенурка продължи с тия думи:
— Да, ходехме на училище в морето, макар може би да не вярваш…
— Не съм казала, че не вярвам! — прекъсна я Алиса.
— Казала си! — рече Лигавата Костенурка.
— Дръж си езика! — добави Грифона, преди Алиса да успее да каже нещо.
Лигавата Костенурка продължи:
— Ние получавахме отлично образование… наистина имахме училище всеки ден!
— И аз имам училище всеки ден — каза Алиса. — Няма защо да се гордеете с това!
— Имаш ли извънредни предмети? — запита Лигавата Костенурка малко обезпокоена.
— Да! — отговори Алиса. — Учим френски и пиано.
— А пране? — запита Лигавата Костенурка.
— Разбира се, че не! — възмути се Алиса.
— А! Тогаз вашето училище не е много добро — рече с голямо облекчение Лигавата Костенурка. — Нашето беше пансион и се плащаше отделно не само за френски и пиано, но и за пране. На сметката винаги имаше напечатано: „Извънредни: Френски Пиано Пране“.
— Навярно не ви е трябвало много — каза Алиса, — щом сте живели на дъното на морето…
— Нямах възможност да плащам за извънредни часове — издума с въздишка Лигавата Костенурка. — Записах само задължителните.
— Какви предмети имахте? — попита Алиса.
— Чешене и пискане, разбира се. Те бяха най-важните — отговори Лигавата Костенурка. — И сетне… различните подразделения на арисметиката — съдиране, изяждане…
— Избаждане! — поправи я Грифона.
— Съвсем не разбирам… как… — каза Алиса учудена.
— Не разбираш! — възкликна Грифона, като вдигна в почуда нокти.
Алиса проследи с поглед движението му и като видя над главата си дългите му, зловещо извити нокти, разбра.
— О, да, да! — побърза тя да го увери. И тъй като не искаше вече да се приказва за това, обърна се към Лигавата Костенурка и запита:
— Какво друго имахте?
— Ами… имахме лудория — отговори Лигавата Костенурка, като изброи предметите на ципите на едната си лапа. — Стара и нова лудория и мореография. Сетне… краснопискане и бесуване. Учителката ни по бесуване беше една голяма змия, идеше един път в седмицата. Тя ни преподаваше въртеж на кръгове.
— Какво е това? — попита Алиса.
— Ами… сама не мога да ти го покажа — рече Лигавата Костенурка. — Остарях, кокалите ми са се втвърдили вече. А пък Грифона не го е учил никога.
— Нямах време — рече Грифона. — Но затова пък имах часове при учителя по класически предмети и естествознание. Той беше голям плъх. Постоянно се ровеше и четеше в една книга, на която заглавието беше: „ОБИР И ЛИВАДА“.
— Какво имахте при него? — запита Алиса любопитно, защото това й припомни смътно мъчното заглавие на една книга, в която по-големият й брат четеше за някакви древни битки.
— Класове, естествено! — нетърпеливо отвърна Грифона, когото простите въпроси на Алиса дразнеха.
— О, да! — потвърди Костенурката, като изхълца и закри с лапи очите си.
— О, да!… О, да! — поде с дълбока въздишка Грифона; и той закри очите си с нокти, унесен в спомени…
Алиса побърза да заговори за друго.
— Ами колко часа на ден имахте? — попита тя.
— Дванайсет — отговори Лигавата Костенурка.
— Защо толкоз много? — запита Алиса.
— Защото денят има дванайсет часа — отговори Лигавата Костенурка. — Но те намаляваха всеки ден.
— Как така! — зачуди се Алиса.
— Защото денят намалява — обясни й Лигавата Костенурка. — А ти знаеш ли защо намалява?
— Не — призна Алиса плахо.
— Защото времето си отзима всеки ден по малко — обясни й Лигавата Костенурка. — И затова времето, през което има училище, се нарича зима.
Всичко това бе ново за Алиса и тя се поразмисли, преди да зададе въпроса:
— А защо, когато няма училище, времето се нарича лято?
— Стига сте говорили за училище и уроци! — прекъсна ги настойчиво Грифона. — Разкажи й нещо за игрите!
ДЕСЕТА ГЛАВА
ТАНЦЪТ НА МОРСКИТЕ РАЦИ
Лигавата Костенурка въздъхна дълбоко и избърса с лапа очите си. Тя погледна Алиса и се опита да
