чаят…
— Бръмчеше какво? — каза Царя.
— …започна пчелата… — отговори Шапкаря.
— Разбира се, пчелата бръмчи! — каза Царя остро. — Да не ме вземеш за невеж? Продължавай!
— Аз съм беден човек… — продължи Шапкаря — …и след това по-многото неща бръмчаха… само че Мартенския Заек каза…
— Не съм! — прекъсна го Мартенския Заек бърже.
— Каза! — повтори Шапкаря.
— Отричам! — рече Мартенския Заек.
— Той отрича — каза Царя. — Прескочи тая част.
— Добре, но Катерицата каза… — продължи Шапкаря, като неспокойно се обърна да види дали и тя ще отрече.
Но Катерицата нищо не отрече; тя спеше тежък сън.
— След това — продължи Шапкаря — отрязах още малко хляб с масло…
— Но какво каза Катерицата? — запита един от съдебните заседатели.
— Не мога да си спомня — отговори Шапкаря.
— Трябва да си спомниш — забеляза Царя, — инак ще заповядам да те обезглавят.
Клетият Шапкар изпусна чашата и хляба с масло и падна на едно коляно.
— Аз съм беден човек, ваше величество… — започна той — жално ще бъд…
— Жално е, че не знаеш да говориш — каза Царя.
Едно от гвинейските прасета започна да ръкопляска, но веднага го възпрепятстваха разпоредителите на съда. (Тъй като думата е доста мъчна, просто ще ви обясня какво направиха. Донесоха голяма платнена торба, която се връзваше на края с връв, пуснаха вътре гвинейското прасе с главата надолу и седнаха отгоре.)
„Хубаво, че видях най-после как се прави — помисли Алиса. — Толкова често съм чела във вестниците, че: «през време на делото, и накрая, някои от присъстващите измежду публиката се опитаха да ръкопляскат, но бидоха незабавно възпрепятствани от разпоредителите на съда», а никога досега не знаех какво значи.“
— Ако това е всичко, което знаеш, можеш да почакаш долу — продължи Царя.
— Не мога да ида по-долу — каза Шапкаря. — И без това съм на пода.
— Тогава можеш да седнеш — отвърна Царя.
Тук другото гвинейско прасе започна да ръкопляска, но биде незабавно възпрепятствано.
„Отървахме се от гвинейските прасета — помисли Алиса. — Сега ще тръгне по-добре.“
— По-добре бих сторил да изпия чая си — каза Шапкаря и погледна угрижено Царицата, която четеше списъка на певците.
— Можеш да си вървиш — каза Царя. Шапкаря бързо напусна залата, без дори да се спре и обуе обущата си.
— И също му отсечете главата вънка — добави Царицата на едного от разпоредителите.
Но Шапкаря изчезна от погледа им, преди разпоредителят да стигне до вратата.
— Повикай следващия свидетел! — каза Царя.
Следващият свидетел беше готвачката на Херцогинята. Тя носеше кутия с пипер в ръката си. Алиса се досети, че е готвачката, дори преди тя да беше влязла в съда, по това, че всички, които бяха до вратата, почнаха изведнъж да кихат.
— Твоите показания — рече Царя.
— Нямам! — каза готвачката. Царят неспокойно погледна Белия Заек, който рече ниско:
— Ваше величество трябва да разпита тая свидетелка.
— Добре, щом трябва — трябва — каза Царя натъжено и като скръсти ръце и се намръщи на готвачката тъй, че очите му току-речи се изгубиха под веждите, каза с дълбок глас: — От какво се правят сладки?
— От пипер, най-много — отговори готвачката.
— От сироп — обади се един сънлив глас зад нея.
— Хванете тая Катерица! — изкряска Царицата. — Отсечете главата на тая Катерица! Изхвърлете тая Катерица! Запушете й устата! Ощипете я! Отрежете й мустаците!
Настъпи безредие за няколко минути. Всички се втурнаха да изтикват Катерицата навън. Додето се наредят пак по местата си, готвачката изчезна.
— Няма нищо! — каза Царя с голямо облекчение. — Повикай следващия свидетел.
И той ниско добави на Царицата:
— Наистина, мила, ти трябва да разпиташ тоя свидетел. Хваща ме много силно главоболие от разпита.
Алиса наблюдаваше как Белия Заек се мъчеше да прочете нещо в списъка и много любопитстваше да види какъв ще бъде следващия свидетел — „защото поне досега не са събрали никакви доказателства и показания“ — си каза тя. Представете си нейното учудване, когато Белия Заек прочете гласно, със своя дрезгав, тънък гласец:
„Алиса!“
ДВАНАДЕСЕТА ГЛАВА
ПОКАЗАНИЯТА НА АЛИСА
— Тук! — извика Алиса; в бързината и вълнението си забрави колко бе пораснала през последните няколко минути и скочи тъй бърже, че катурна с края на престилката си преградата на съдебните заседатели, а и самите тях върху главите на тия, които бяха долу.
Съдебните заседатели се валяха наоколо и много й напомняха стъкленото кълбо със златни рибки, което преди седмица случайно бе катурнала.
— О, моля извинете! — възкликна тя силно разтревожена и почна да ги събира колкото може по-бързо, защото в ума й все още се въртеше случката със златните рибки; струваше й се, че ако не ги събере и сложи веднага зад преградата, ще умрат.
— Разглеждането на делото не може да продължи — каза Царя много важно, — додето всички съдебни заседатели не се върнат по местата си — всички — повтори той силно подчертано и се взря изпитателно в Алиса.
Тя погледна към преградата и видя, че в бързината бе пъхнала Гущера с главата надолу. Горкото животинче не можеше да мръдне, махаше само жално опашката си. Тя бърже го извади и сложи обратно, както трябва.
„Не че е много важно! — каза си тя. — Уверена съм, че и тъй, и инак няма да е от голяма полза за делото.“
Щом като се посъвзеха от уплахата поради катурването и след като техните моливи и плочи се намериха и върнаха, съдебните заседатели усърдно се заеха да пишат едно изложение върху случката — всички с изключение на Гущера, който изглежда бе толкова замаян, че можеше само да седи с отворена уста и да зяпа нагоре към свода на залата.
— Какво знаеш за тая работа? — попита Царя Алиса.
— Нищо — отговори Алиса.
— Съвсем нищо? — настоя Царя.
— Съвсем нищо — каза Алиса.
— Много важно — каза Царя, като се обърна към съдебните заседатели.
Тъкмо почнаха да записват това на плочите, когато Белия Заек се намеси:
— Маловажно иска да каже, ваше величество разбира се — продума той много почтително, но се намръщи и го изгледа сърдито.
— Маловажно, разбира се, исках да кажа — побърза да се поправи Царя и продължи да си говори с нисък глас: — важно… маловажно… маловажно… важно… — сякаш опитваше коя дума звучи по-добре.
Някои от съдебните заседатели записаха „важно“, а други — „маловажно“. Алиса забеляза това, защото бе доста близо до тях и можеше да надникне в плочите им.
„Но то е все едно“ — помисли си тя.
