ЕДИНАДЕСЕТА ГЛАВА
КОЙ ОТКРАДНА БАНИЧКИТЕ?
Царя и Царицата на Сърцата седяха вече на своя трон, когато те пристигнаха. Наоколо се бе събрала голяма тълпа — различни малки птички и животни, както и всички карти.
Пред тях стоеше Момчето, вързано във вериги. Пазеха го двама войници. Близо до Царя стоеше Белия Заек, с тръба в едната ръка и свитък хартия в другата.
В средата на съдебната зала имаше маса, а на нея — голяма чиния с банички. Те изглеждаха толкова хубави, че на Алиса й се прияде.
„Само да свърши по-скоро — помисли си тя, — та да почнат да черпят!“
Но тъй като нямаше никакви изгледи да свършат веднага, тя почна да гледа наоколо си и да дири занимание.
Никога не бе влизала в съдилище, но бе чела за него в книги и остана доста доволна от себе си, като видя, че знае имената, току-речи на всички неща, които се намираха там.
„Съдията — каза си тя, — лесно се познава: носи голяма перука.“
Съдията между другото беше самият Цар, носеше корона върху перуката си. Туй бе доста неудобно и разбира се, никак не му приличаше.
„А зад тая преграда — помисли Алиса — тия дванайсет същества (виждате, тя беше принудена да каже «същества», защото някои от тях бяха животни, а други — птици), които седят там… мисля, са съдебни заседатели.“
Тя повтори и потрети с гордост последната дума, защото мислеше, и то с право, че не много момичета на нейната възраст разбират напълно значението й. (Във всеки случай всичко това не бе кой знае колко важно.)
Дванадесетте съдебни заседатели усърдно пишеха на плочи.
— Какво правят? — пошушна Алиса на Грифона. — Няма защо да пишат, преди делото да почне.
— Пишат си имената — прошепна Грифона, — боят се да не ги забравят, преди да свърши делото.
— Глупости! — високо и възмутено почна Алиса, но бърже се възпря, защото Белия Заек извика: „Тишина!“, Царицата сложи очила и безпокойно се огледа да види кой говори.
Алиса забеляза, все едно като че ли гледаше над раменете им, че всички съдебни заседатели записваха на плочите „глупости!“ и дори долови, че един от тях не знаеше как се пише думата и питаше съседа си да му каже.
„На какво ли ще заприличат плочите им, докато делото се свърши!“ — помисли Алиса.
Един от съдебните заседатели имаше молив, който скърцаше. Такова нещо, разбира се, Алиса не можеше да понесе. Тя обиколи залата, спря зад него и скоро издебна случай да му го отнеме. Алиса го направи с такава бързина и ловкост, че клетото съдебно заседателче (беше Перцето, Гущера) не смогна дори да разбере какво стана с молива му. И тъй, след като го подири навред, се принуди да пише през останалото време с пръст! А туй беше безсмислено, защото пръстът не оставяше никакъв белег на плочата.
— Вестителю, прочети обвинението — каза Царя.
Тогаз Белия Заек наду триж тръбата, разгъна свитъка хартия и прочете следното:
— Обмислете присъдата — каза Царя на съдебните заседатели.
— Още не, още не! — прекъсна го бърже Заека. — Има още много преди това!
— Повикай първия свидетел — каза Царя.
Белия Заек наду триж тръбата и извика: „Първият свидетел!“
Първият свидетел беше Шапкаря. Той влезе с чаша чай в едната ръка и с резен хляб с масло — в другата.
— Моля прошка, ваше величество — започна той, — че ги нося със себе си. Но още пиех чая си, когато ме повикаха.
— Трябваше да си го изпил — каза Царя. — Кога започна?
Шапкаря погледна Мартенския Заек, който, хванат под ръка от Катерицата, го бе последвал до съдилището.
— На четиринайсети март, мисля, тогава — каза той.
— Петнайсети — рече Мартенския Заек.
— Шестнайсети — рече Катерицата.
— Запишете това! — каза Царя на съдебните заседатели.
И съдебните заседатели жадно написаха и трите числа на плочите, после ги събраха и превърнаха полученото в шилинги и пенита.
— Свали си шапката — каза Царя на Шапкаря.
— Не е моя — каза Шапкаря.
— Открадната! — възкликна Царя и се обърна към съдебните заседатели, които веднага си взеха бележка.
— Аз ги продавам — добави Шапкаря, за да обясни. — Сам аз нямам шапка. Шапкар съм.
Тук Царицата сложи очилата си и втренчи изпитателно поглед в Шапкаря, който пребледня и се разтрепери.
— Твоите показания — каза Царя. — И не трепери така, инак ще заповядам да те обезглавят веднага!
Свидетелят изглежда никак не се насърчи от тия думи. Той се местеше от единия си крак на другия, поглеждаше неспокойно Царицата и в стеснението си отхапа голям къс от чашата вместо от хляба с масло.
Тъкмо по това време Алиса изпита някакво странно чувство, което първо доста я смути, додето тя разбере какво е. Пак бе започнала да расте; отначало помисли да стане и напусне съда. Но като разсъди, реши да седи на мястото си, додето залата я побира.
— Не може ли да не се бутате така? — рече Катерицата, която беше до нея. — Едвам дишам!
— Правя го без да искам — каза Алиса кротко. — Раста.
— Нямате право да растете тука! — рече Катерицата.
— Не говорете глупости — каза Алиса по-смело, — много добре знаете, че и вие растете.
— Да, но аз раста с малко по-умерена бързина — рече Катерицата, — не по такъв смешен начин.
И тя се надигна силно намръщена и отиде на другата страна на съдебната зала.
През цялото време Царицата нито за миг не сне очи от Шапкаря и точно когато Катерицата минаваше на другата страна на залата, тя каза на едного от разпоредителите в съда:
— Донеси ми списъка на певците от последния концерт.
Шапкаря тъй силно се разтрепери, че и двете му обувки се изуха.
— Твоите показания! — повтори Царя ядосан. — Инак, трепериш не трепериш, ще заповядам да те обезглавят!
— Аз съм беден човек, ваше величество… — започна Шапкаря с разтреперан глас, — и не бях почнал да пия чая си… не преди седмица или толкоз… и при това… намаляваше хлябът с маслото… и бръмчеше
