Тя така искаше да си имаме син като теб. Аз също го исках. Та сега искам да те попитам, не би ли слязъл с мен до вилата да ми помогнеш да прочета съобщенията, оставени на лаптопа й?
— Компютърът има ли принтер?
— Има.
— Флопи?
— И това го има.
— CD-ROM устройство? Модем?
— Има и упътване. И трансформатор. И всички кабели, адаптери и така нататък. Аз обаче съм кръгъл идиот и ако има начин да се оплеска работата, аз със сигурност ще я оплескам.
Гидо вече се мъчеше да се изправи на крака, но Джъстин нежно го задържа на масата.
— Не сега. Тази нощ се наспи, а утре рано сутринта, ако нямаш нищо против, ще дойда да те взема с джипа. После отиваш право на училище. Става ли?
— Става.
— Сигурно сте изморен, сеньор Джъстин — промълви майката на Гидо, като му поднесе кафето. — Толкова много мъка вреди на сърцето.
Джъстин беше на острова от две денонощия, но ако някой му бе казал, че е там вече цяла седмица, нямаше да се изненада. Бе взел ферибота през Ламанша до Булон, после си бе купил билет за влака, който заплати в брой, а някъде по средата на пътуването, много преди да стигне до крайната точка, се бе прехвърлил на друг влак в съвсем различна посока. Бяха му проверявали паспорта само веднъж, и то бегло, на влизане в Италия от Швейцария през някакъв високопланински проход. Тогава бе показал собствения си паспорт. В това поне беше сигурен. Стриктно придържайки се към указанията на Лесли, той бе изпратил паспорта на Аткинсън по Хам в Италия, вместо да рискува да го хванат с два паспорта. Що се отнася до това през кой проход бе пристигнал в Италия и с кой влак, трябваше да погледне картата, за да разбере, както и да гадае в кое градче се бе качил на влака.
През повечето време Теса беше пътувала в купето до него, като от време на време си бяха разменяли по някоя шега, обикновено след поредните язвителни, не твърде уместни забележки, които Теса му отправяше с приглушен глас. Или пък се бяха унасяли в мисли, с отметнати назад глави и притворени очи като възрастна съпружеска двойка, когато тя внезапно ставаше и си тръгваше, и го оставяше сам със скръбта му. Скръбта обземаше цялото му същество като метастаза, която през всичкото това време не спираше да разяжда организма му; Джъстин Куейл скърбеше по мъртвата си жена с такава физическа болка, каквато не бе изпитал дори на долния етаж у Глория, нито на гробището Лангата, нито в моргата на Найроби, нито в дома си на номер четири.
Когато най-после слезе от влака на перона в Торино, той нае стая в хотел, изкъпа се, после от магазин за вещи втора употреба купи два безлични платнени куфара, за да сложи в тях всички документи и предмети, съставляващи нейното наследство. Впоследствие младият адвокат, наследил дела на Манзини в съдружието, го увери между съболезнованията си, още по-болезнени поради своята несъмнена искреност: да, сеньор Джъстин, кожените кутии пристигнаха невредими и навреме, с указания лично от мистър Хамънд да ви предам номера пет и шест
Седнал колкото е възможно по-далеч от големия телевизор, Джъстин — единственият посетител в огромната столова на самообслужване на шестата палуба — зорко наглеждаше платнените си куфари и дояждаше не особено грижливо поръчаната вечеря: салата от скариди, сандвич със сух салам и половин бутилка долнокачествено червено вино. Когато хвърлиха котва в Портоферайо, той изпита познатото вече чувство на безтегловност, докато крачеше през неосветения търбух на трюма за камионите, където невъзпитани шофьори форсираха двигателите си в лицето му или направо го изблъскваха заедно с куфарите към металните стени на трюма за забавление на зяпащите безработни носачи.
Беше вече мразовит зимен здрач, когато Джъстин, треперещ от студ и безсилен гняв, най-после допълзя до кея, където малцината пасажери без коли подтичваха с непривична бързина. Тъй като се страхуваше, че местните хора може да го познаят или — още по-лошо — да го съжаляват, той нахлупи шапката ниско над очите си и повлече куфарите към най-близкото такси; за негово облекчение лицето на шофьора му бе напълно непознато. По време на двайсетминутното пътуване човекът го попита само дали случайно не е германец, на което Джъстин отвърна, че е швед. Този импровизиран отговор свърши работа, защото шофьорът не зададе повече въпроси.
Вила Манзини беше сгушена в близост до северния бряг на острова. Вятърът духаше право откъм морето, безмилостно брулеше палмовите дървета, шибаше каменните стени, люлееше дървените капаци на прозорците, потракваше керемидите по покрива и караше паянтовите пристройки да скърцат жално. Джъстин постоя, огрян от плахата лунна светлина, където го бе свалило таксито, при входа към покрития с каменни плочи вътрешен двор, недалеч от стария кладенец с водна помпа и маслинената преса, докато очите му привикнаха с тъмнината. Силуетът на вилата се издигаше пред него. Два реда тополи, засадени от бащата на Теса, очертаваха алеята от парадния вход до брега на морето. Постепенно Джъстин различи в тъмното къщичките на прислугата, мраморните стълби, колоните на портала и покритите с вековна патина зидани стени. В цялата сграда не се виждаше никаква светлинка. Според Хам икономът миткал из Неапол с приятелката си. Поддръжката на дома била възложена на две скитници — австрийки, представящи се за пътуващи художнички, които били настанени в запустелия параклис на другия край на имението. Двете къщички за прислугата, преустроени в бунгала от Тесината майка, докторката — една титла, която тя далеч предпочиташе пред контеса, — и наречени Ромео и Жулиета за радост на германските туристи, се даваха под наем от пътническа агенция във Франкфурт.
Добре дошла у дома, каза той на Теса в случай, че тя, уморена от дългото пътуване, не бе успяла да познае собственото си имение.
Ключовете от вилата бяха оставени на една издатина в дървената обшивка на водната помпа. „Първо сваляш капака, скъпи — ето така, — после бъркаш с ръка надолу и ако имаш късмет, ще ги напипаш. После отваряш входната врата, отвеждаш своята млада булка до спалнята и се любиш с нея — ето така.“ Само че той не я отведе в спалнята, знаеше още по-добро място. Помъкнал с ръце платнените куфари, той закрачи през вътрешния двор. В това време луната услужливо изплува от облаците, за да освети пътя му; млечната й светлина струеше между тополите. В дъното на двора той се промуши през тесния проход, наподобяващ уличка в древния Рим и водещ до резбована врата от маслиново дърво с Наполеоновия герб във формата на пчела, поставен там в памет на великия изгнаник, който — според фамилното предание — бил чест посетител в имението, пламенен ценител на изисканото остроумие и още по-изисканото вино на прапрапрабабата на Теса.
Джъстин избра най-големия ключ и го завъртя в ключалката. Вратата изстена и поддаде. „Ето тук моето семейство е брояло парите си“, казваше му най-сериозно тя, влязла в тройната си роля на наследница на фамилията Манзини, младоженка и екскурзовод. „Днес превъзходните маслини на Манзини се извозват в Пиомбино, където се пресоват във фабриката като всички останали. Но по време на моята майка, докторката, тази стая беше самата светая светих. Тук всяко бурканче зехтин се записваше, преди да бъде изпратено за съхранение при точно определена температура в избата. Точно тук… ама ти не слушаш какво ти говоря!“
„Ти си мой съпруг и аз ще се любя с теб когато си поискам. Внимавай сега. В тази стая всяка седмица всеки наш ратай е получавал надницата си в брой, на ръка, и се е подписвал, обикновено с кръстче, в една сметководна книга, по-голяма от Евангелието.“
