Георги Караславов
Танго
1
Един нов богаташ, някой си Каев, износител на пулпове, зеленчук и овощия, уреждаше тържество по случай рождения ден на дъщеря си. Главният прокурор Йоргов повтаряше в ума си името на този новоизлюпен софийски парвеню и дълбока, неукротима злоба се надигаше от дъното на душата му. Каев. Кой е той? Какъв е? Йоргов мразеше тези довчерашни количкари, които пристигаха от най-затънтените селища на България с дебели шаячни дрехи, спяха под схлупени бараки, хранеха се с най-мизерните остатъци от непродадения зеленчук и бавно, но търпеливо си проправяха път със зъби и лакти. Те се бореха с остървение, докато някой от тях да напипа златните жили на внос-износа. И след това започваше да трупа милиони. С милионите издигаше големи къщи, купуваше просторни луксозни апартаменти, почиваше в прекрасни собствени вили на най-личните места в първокласните курорти и шеташе с най-мощните леки коли, устремът и красотата на които изтръгваха полувъздишки на стаена завист.
И защо наистина, на какво основание тези типове гребяха с пълни шепи от благата на живота? Кой им беше дал това право? С какво умение и с какви усилия постигаха тези приказни успехи в търговията?… Много от новите богаташи, увлечени в нечисти сделки, стигаха до прокурор. Йоргов добре ги познаваше оттам. Те наемаха заклети експерт-счетоводители, защото знаеха само четирите аритметични действия и се ползуваха от таблицата за умножението с помощта на десетте си пръста, държеха частни секретари с висше образование, защото не можеха да съчинят обикновено търговско писмо от три реда, плащаха мизерни заплати на младежи с дългогодишна специализация в странство, за да водят кореспонденцията им с чуждите фирми… Те изместяха от пазара честните потомствени фирми, съсипваха старите търговски къщи с богатствата си и чрез милионни зестри се сродяваха с най-знатните фамилии в столицата…
Сам Йоргов беше от такава стара знатна търговска фамилия, която имаше свои навици и традиции, свой морал и свои отношения и която от десетилетия беше придобила чувството на някаква аристократическа гордост. И тъкмо поради тази гордост може би търговията на стария Йоргов западна и фирмата постепенно се затри. Двете дъщери бяха омъжени за офицери, синовете се изучиха, родителите умряха и семейството се разпръсна. Като тъжен спомен от някогашното търговско величие остана само двуетажната къща в центъра на града. Някога тази къща не беше в центъра и се издигаше над всички околни постройки. Сега тя като че се гушеше между грамадните частни жилища и масивните кооперации, посивяла, олющена и жалка. Съседите дадоха своите домове и своите дворни места на ловки предприемачи и получиха по един или по два апартамента в така наричаните „етажни собствености“. Братя Йоргови още упорствуваха, но племенниците вече настояваха да съборят старата къща. Главният прокурор живееше в две стаи на първия етаж. Той се смяташе вече за стар ерген и с мъка понасяше съжителството със семейството на една от своите племеннички. Мизинец на своите родители, главният прокурор беше глезен на времето си. Дълго време той живя с мисълта, че е богат наследник и че животът му е осигурен. А ето, след като завърши право в Софийския университет и след като специализира две години в Германия, от богатството на баща му за него останаха две опушени стаи. Сега той живееше само със заплатата си, а да се живее със заплата на тези години, макар и със заплата на главен прокурор, беше доста трудно. А някакъв си полуграмотен Каев даваше същински прием по случай рождения ден на дъщеря си!…
Йоргов си представяше този нов богаташ като обикновен селяндурин, дързък и нахален, непохватен в най-обикновените обноски, но страшно обигран и безцеремонен в смелите нечисти сделки. Според Йоргов той трябваше да има набраздено колибарско лице с едри, противни брадавици, с безформен, зачервен нос, с ниско чело и с коса, остра и щръкнала като четината на нерез. Сигурно този нов богаташ се усмихва със сините си дебели джуки не само защото се чувствува щастлив и силен, но и защото иска да блесне златото в устата му, налепено върху инак здравите му зъби като белег на благосъстояние и култура.
И ето, на гости у този простак поканиха и главния прокурор. Най-противно и обидно беше това, че поканата беше, тъй да се каже, чрез втора ръка. Обади му се по телефона Хаваджиев.
— Но как така? — учудено и дори малко сърдито попита Йоргов, като духна по навик в решетъчния отвор на бакелитената телефонна дръжка. — Каква е тази покана от името на непознато лице?
— Хайде, и ти, Гавриле! — изпищя интимно слушалката и главният прокурор като че ли видя нехайната и ленива усмивка на Хаваджиев, с когото беше се запознал преди няколко месеца. — Що за скрупули? За Каев това ще бъде чест. — И като си пое дъх, което главният прокурор ясно долови в слушалката, Хаваджиев допълни с престорена троснатост: — Аз те каня бе!… И Катя настоява!…
Йоргов пребледня леко и ръката му се разтрепера. Той се уплаши да не обърка приказките си и поради това замълча за момент. И без да разсъждава повече, отсече:
— Е хайде пък… няма какво сега… ще дойда.
После той се опомни и мъчително раздвоение го хвърли в нова и непозната треска. Безсилен да се противопостави, той се друсаше като трескав и пушеше цигара след цигара. Името на уличката, което му съобщи Хаваджиев, се вряза до болка в съзнанието му. Той запомни добре и номера — толкова добре, че цифрата като че играеше пред погледа му. Йоргов се опита да разгледа едно дело, но мислите му все се отплесваха към мъничката уличка, дето довечера щеше да бъде и Катя. Ядосан на себе си от това ученическо увлечение, както сам го наричаше, засрамен от слабостта, която никога досега не беше проявявал, Йоргов на няколко пъти натиска звънеца на бюрото си.
В прореза на полуоткрехнатата врата се показваше покорната глава на разсилния. Той гледаше своя шеф и чакаше неговите заповеди. Но главният прокурор нямаше какво да каже и тъй като се страхуваше, че може да се изложи пред най-нисшия свой служител, започваше да го ругае. Изплашен, разсилният влизаше и го гледаше с широко отворени очи, пълни с желание и усилие да го разбере. Но главният прокурор изкрещяваше да се маха от очите му и бедният човек излизаше вън объркан и безпомощен.
След това Йоргов се отпущаше на бюрото си и казваше твърдо: „Няма да ида!“ В тази закана имаше нотка на тъпо и диво ожесточение. Йоргов хапеше бледите си устни, защото знаеше, че ще иде. И в ушите му още като че ли съскаше проклетата телефонна мембрана: „… И Катя настоява…“
Йоргов се смяташе за покорител на женските сърца. И се гордееше, дето нито една жена досега не беше го увличала сериозно. Той живееше със самочувствието, че превъзхожда хилядократно всички жени по земята и че много лесно може да достигне онова, което за много други мъже беше забележителен и незабравим роман в живота им. И в една възраст, при едно обществено положение, когато се смяташе въоръжен с богат опит и със съвършено трезв ум, той срещна Катя Хаваджиева. Тази жена го порази още при първия поглед. Той дори и не мислеше защо и как се случи това, той само знаеше, че би желал да бъде колкото се може по-близо до нея и че би желал дори и с най-лекото помръдване на пръста си да получава нейните одобрения… Още при първите разговори той изгуби самообладание. Неговото остроумие, толкоз гъвкаво и непринудено в дамско общество, се стопи. Струваше му се, че всяка негова дума, казана пред тази жена, е неоригинална и досадна, Йоргов беше победен, без бой, дори без най-малка съпротива, като че ли предварително беше предал всичките си позиции. Пред нея той беше готов дори на хлапашки лудории и унижения. Наистина по-късно той се посъвзе и думите му вече не звучеха в собствените му уши шаблонно и простовато. Но в сърцето му остана да трепти онова неспокойно чувство, което изпитват само влюбените за пръв път гимназисти.
Вечер като си легнеше, Йоргов се питаше: защо стана всичко това? И той признаваше, че у Хаваджиева има нещо, което покорява безапелационно. Красива ли беше тя? Да, тя беше много красива. Но работата не беше само в красотата. Има нещо зад красотата, което не можеше да се долови, да се определи и прецени, Йоргов е срещал много хубавици и с не малко от тях е имал мимолетни или по-трайни връзки, но нито една не го е поразявала така. Тази жена като че ли не даваше на човека да се опомни, за да се брани — нейният удар беше ненадеен и силен като мълния. Имаше някаква хипнотическа сила в очите й. Тя хипнотизираше с усмивката си, с блясъка на очите си, с извивките на веждите си, с изражението на цялото си светло, вълшебно и властно лице. Но на всички ли правеше тя такова зашеметително впечатление?
Да, той беше уверен, че тя на всички прави та-кова впечатление. И му се струваше, че ако не избърза да й се обясни и да я завладее, някой по-смел и по-настоятелен мъж ще я отнеме.
Два часа, преди да тръгне за приема у Каеви, главният прокурор се бръсна, маза и парфюмира, като че ля щеше да излиза на сцена. Облече съвършено нов тъмносин костюм, който му стоеше безупречно, но който го хвърли в отчаяние, защото му дъхаше на нафталин. Смени петнадесетина връзки, докато да се спре на една връзка в тона на костюма. Тази връзка беше със ситни бели капчици, които изглеждаха като
