— Как не го е срам! — извика с болка Ансет, когато видя войниците на вратата. — Та той даде дума!
— Отвори им вратата, синко — рече Майкъл.
— Но те са дошли да те убият!
— Надявах се да получа само една година. Получих я. Наистина ли очакваше Рикторс да удържи на думата си? В галактиката няма едновременно място за две глави, които вече са познали допира на императорската корона.
— Мога да убия повечето от тях, преди изобщо да се приближат. Може би, ако се скриеш…
— Не убивай никого, Ансет. Това не ти подхожда. Танцът на ръцете ти не струва пет пари без танца на гласа ти, славейче.
Войниците заудряха по стоманената врата, която не поддаваше лесно.
— След миг ще я взривят — рече Майкъл. — Обещай ми, че няма да убиваш никого. Независимо кого. Моля те. Не отмъщавай заради мен!
— Ще отмъстя!
— Не отмъщавай заради мен! Закълни ми се! В живота си. В обичта си към мен.
Ансет се закле. Взривиха вратата. Войниците убиха Майкъл с лазерите си и продължиха да стрелят в трупа му, докато от него остана само пепел. После събраха пепелта. Верен на клетвата си. Ансет ги наблюдаваше безмълвно, но от все сърце желаеше да намери някъде в съзнанието си стена, зад която да се скрие.
Войниците се върнаха в столицата с пепелта на императора и с дванадесетгодишния Ансет. Поставиха пепелта в огромна урна и я изложиха на поклонение, оказвайки й държавни почести. На погребалния пир доведоха Ансет под усилена стража, страхувайки се от онова, което можеха да извършат ръцете му. Сред пиршеството, на което всеки се преструваше на опечален. Рикторс извика Ансет при себе си. Стражите го доведоха и застанаха зад гърба му, но Рикторс ги отпрати с ръка. Короната бе на главата му.
— Знам, че ти не би ми сторил зло — рече Рикторс.
— Ти си един долен лъжец — каза Ансет, — и ако не бях дал клетва, щях да те разкъсам на парченца.
Може би изглеждаше нелепо едно дванадесетгодишно момче да говори по този начин на императора, но Рикторс не се засмя.
— Ако не бях долен лъжец, Майкъл никога нямаше да ми повери империята си.
Рикторс се изправи.
— Приятели — заговори той и подлизурковците закрещяха възторжено, — отсега нататък ще се наричам вече не Рикторс Ашен, а Рикторс Майкъл. Името Майкъл ще се предава на всички мои наследници, които ще се възкачат на трона, в чест и прослава на човека, който изгради тази империя и донесе мир на цялото човечество. — Рикторс седна сред ръкопляскания и приветствени възгласи, някои от които като че ли бяха искрени. Речта му, може би, защото бе импровизирана, прозвуча добре. После Рикторс нареди на Ансет да запее.
— По-скоро бих умрял — отвърна Ансет.
— И това иде стане, когато му дойде времето — отвърна Рикторс.
Тогава Ансет запя, застанал върху масата, така че всеки да го вижда, точно както бе пял пред една ненавистна за него публика, в последния ден на пленничеството си на онова корабче. Пееше без думи, защото всяка дума, която би изрекъл, би била предателство. Мелодията се носеше стремително през ладовете, всеки тон се отронваше мъчително от гърлото му и вливаше болка в ушите, които я улавяха. Песента разтури погребалния пир, тъй като скръбта, която всички се преструваха, че изпитват, сега наистина ги завладя. Мнозина от присъстващите си тръгнаха ридаейки и всички почувстваха огромната загуба на човека, чиято пепел покриваше дъното на урната.
Когато песента на Ансет свърши, на трапезата бе останал единствен Рикторс.
— Сега те никога вече няма да забравят татко Майкъл — рече Ансет.
— Нито славейчето на Майкъл — добави Рикторс. — Но сега аз съм Майкъл. Аз съм всичко, което е останало от него. И име, и империя.
— У теб няма нищо от татко Майкъл! — отсече враждебно Ансет.
— Наистина ли няма? — попита тихо Рикторс. — Нима теб някога те подведе жестокостта, която Майкъл показваше пред хората? Не, славейче — и в гласа му Ансет долови нотките на онази болка, която жестокият и високомерен император криеше от света. — Остани, за да ми пееш, славейче — каза Рикторс. В гласа му се прокрадваха умолителни нотки.
Ансет протегна ръка и докосна урната, която стоеше на масата.
— Никога няма да те обичам — рече той с оскърбителен тон.
— Нито пък аз теб — отвърна Рикторс. — Но въпреки това ние можем да си даваме един на друг онова, за което и двамата копнеем. Спеше ли Майкъл с теб?
— Никога не е поискал. А и аз никога не съм му предлагал.
— Аз също няма да спя с теб — каза Рикторс. — Искам само да слушам песните ти.
Ансет не намери глас за онази дума, която искаше да изрече. Само кимна. Рикторс благоволи да не се усмихне. Сякаш в отговор той стана от трапезата. Преди да стигне до вратата, Ансет го попита:
— А какво ще правиш с това?
Рикторс проследи с поглед ръката му.
— Реликвите са твои. Постъпи с тях както желаеш — и Рикторс Майкъл излезе.
Ансет занесе урната с пепелта в стаята, където заедно с татко Майкъл бяха пели един на друг толкова много песни. После дълго стоя пред камината, като си тананикаше приглушено спомените. Върна песните на татко Майкъл, после протегна ръце и изпразни урната върху буйния огън.
Пепелта изгаси огъня.
— Преходът е изцяло завършен! — рече маестро Он на маестро Есте, още щом вратата се затвори.
— Беше ме страх — поде маестро Есте в тиха мелодия, която потрепваше. — Рикторс Ашен е мъдър. Но песните на Ансет са по-силни от мъдростта.
Те стояха заедно на бледата слънчева светлина, която се процеждаше през прозорците на Концертната зала в училището за славейчета.
— А-а-а — запя маестро Он и мелодията излъчваше обич към маестро Есте.
— Не ме възхвалявай. И дарбата, и силата са само на Ансет.
— Но учител му беше маестро Есте. В други ръце Ансет би могъл да се превърне в оръдие за постигане на власт, богатство и надмощие. В твоите ръце…
— Не, братко Он. Самият Ансет е изтъкан от обич и преданост. Той поражда у другите хора желанието да бъдат онова, което той самият вече е станал. Той е оръдие, което не може да служи на злото.
— Дали някога ще разбере?
— Може би. Но мисля, че той дори и не подозира за могъществото на своята дарба. По-добре ще е никога да не научи колко малко прилича на останалите славейчета. А що се отнася до последния блок в съзнанието му — добре го поставихме. Ансет никога няма да разбере, че го има, и така никога няма да потърси истината за това кой всъщност е направлявал прехвърлянето на короната.
Маестро Он пееше трепетно за онези заговори, втъкани изкусно в съзнанието на едно петгодишно дете, заговори, които лесно могат да се разнищят.
— Но тъкачът бе мъдър, а и платното издържа.
— Майкъл Завоевателя — изрече маестро Есте — обикна мира повече от себе си, а същото ще бъде и с Рикторс Майкъл. Това е достатъчно. Ние изпълнихме дълга си към човечеството. А сега трябва да учим други малки славейчета.
— Трябва да ги учим само на старите песни — въздъхна маестро Он.
— Не! — отвърна с усмивка маестро Есте. — Ще ги научим да пеят за славейчето на Майкъл.
— Ансет вече пя за това.
И докато излизаха бавно от Концертната зала, маестро Есте прошепна:
— Тогава ще хармонизираме.
Смехът им отекна като музика по стълбището.
