отстъпи.
Ансет се съблече и се гмурна в леденостудената вода, която го прониза. Плуваше, като загребваше дълбоко срещу течението, убеден, че войниците го виждат вече като точица върху речната повърхност. После се гмурна и заплува под водата, задържайки дъха си така, както може само един певец или ловец на бисери, и като прекоси подводното течение, доплува до близкия бряг, където го чакаха войниците. До него достигаха, макар и приглушени от водата, виковете на стражата. Усмихнат, се показа на повърхността.
Двама от войниците, вече събули ботушите си, бяха нагазили до пояс във водата, готови да уловят трупа на Ансет, щом мине покрай тях. Ансет обаче продължи да им се присмива и те се обърнаха сърдито към него.
— Защо се изплашихте? — запита ги Ансет. — Нали ви дадох дума?
После войниците насядаха да си починат, а Ансет поплува цял час на следобедното слънце. Ленивият ход на реката и постоянното усилие да се пребори с течението отвлякоха мислите му далеч от бедите. Сега го наблюдаваше само един войник, докато останалите играеха на полис, хвърляйки един четиринадесетстенен зар в тази налудничава хазартна игра, която скоро ги погълна.
От време на време Ансет се гмурваше и плуваше под водата, заслушвайки се как свадите и смехът на войниците звучаха различно, когато водата покриваше ушите му. Слънцето бе вече почти залязло. Ансет се гмурна под водата и заплува към брега. Бе преполовил разстоянието, когато чу пронизителния писък на птица.
Ансет веднага го свърза с друг един писък и незабавно излезе на повърхността, като кашляше и плюеше. Доплува кучешката до брега, отърси капките от себе си и, както беше мокър, си нахлузи туниката.
— Трябва да се върнем в двореца — рече той, като вложи в гласа си настойчивост и го извиси до краен предел, за да надвие мудността на войниците след едночасовата им игра. Войниците бързо го последваха, настигнаха го, изпревариха го.
— Къде отиваме? — попита един от тях.
— При Майкъл.
— Не бива да правим това — имаме заповеди. Не можеш да отидеш при Майкъл.
Но Ансет продължи напред с пълната увереност, че ако успее да се добере по-близо до императора, стражата няма да се опита да му попречи. Дори и да не бяха присъствали тази сутрин на демонстрацията на бойните му способности в Тържествената зала, слухът, че славейчето на Майкъл може да убие двама души за две секунди, сигурно вече бе стигнал до ушите им.
Докато плуваше под водата бе чул писъка на птица. Спомни си, че през последната нощ на пленничеството си на кораба, той бе дочул далечния писък на друга птица. Но никога, никога дотогава, не беше чувал на корабчето друг външен звук.
И все пак там, където стоеше закотвено плоскодънното корабче, градският шум се чуваше ясно — значи можеше да бъде чут ясно и под палубата. Следователно, дори и корабчето да е било неговият затвор, то не е стояло завързано до онази къща. А ако е така, обвинението срещу предишния началник на стражата беше скалъпено. И Ансет вече знаеше кой в двореца бе решил да го използва като убиец. В коридора ги пресрещна вестоносец.
— Ето ви и вас! Господарят Майкъл разпореди славейчето незабавно да се яви при него. Ето! — и той връчи заповедта на старшия на групата, който извади минидетектора си и го прекара по печата. Рязкото пиукане удостовери автентичността на заповедта.
— Добре, славейче — рече войникът, — значи все пак отиваме при императора. — Ансет се затича. Войниците го настигнаха лесно и го последваха из лабиринта. За тях това бе едва ли не игра.
— Никога не съм и предполагал, че този път води до там, накъдето сме тръгнали! — изрече един от тях между два дъха, на което друг войник отговори:
— А сигурно е и това, че едва ли пак някога ще го намериш.
Неочаквано се озоваха в покоите на Майкъл. Косата на Ансет бе още мокра, а и туниката му, там където не беше успяла да изсъхне от речната вода, все още лепнеше по дребното му телце.
Майкъл се усмихваше.
— Ансет, синко, вече всичко е наред — Майкъл отпрати войниците с ръка. — Имахме глупостта да си помислим, че трябва да те прокудим надалеч — продължи той. — Началникът на стражата е бил единственият заговорник, който е бил достатъчно наблизо, за да ти подаде сигнала. Но сега, когато е мъртъв, никой друг не знае този сигнал! И ти, и аз сме спасени!
Думите на Майкъл звучаха бодро и възторжено, но Ансет, който познаваше мелодиите на гласа му не по-зле от своите, долови в тях предупреждение, преструвка и съобщение за опасност. Ансет не се втурна към него. Изчака.
— Всъщност — продължи Майкъл, — ти си най-подходящият телохранител за мен. На вид си дребен и безпомощен, винаги си до мен и можеш да убиваш по-бързо и от войник, въоръжен с лазер. — Майкъл се засмя. Ансет не се заблуди. Смехът не беше весел.
Дворцовият управител и Рикторс Ашен обаче се хванаха на въдицата и се засмяха заедно с Майкъл. Ансет също се опита, пряко волята си, да се засмее. Той се вслушваше в звуците, които издаваха останалите. Смехът на Рикторс звучеше чистосърдечно, докато на управителя…
— Това заслужава да се отпразнува. Ето и вино — заговори дворцовият управител. — Донесъл съм вино. Ансет, защо не ни налееш?
Нахлулите спомени разтърсиха Ансет.
— Аз ли? — попита той с изненада, която мигом се изпари.
Дворцовият управител му протегна пълната бутилка и празния бокал.
— За господаря Майкъл! — рече управителят.
Ансет изкрещя и запокити бутилката на пода.
— Не му позволявайте да говори!
Внезапната бурна реакция на Ансет накара Рикторс да извади лазера от колана си и здраво да го сграбчи.
— Не позволявайте на управителя да говори!
— Но защо? — попита простодушно Майкъл, ала Ансет знаеше, че в думите му няма ни капка простодушие. Неизвестно защо Майкъл се преструваше, че не разбира нищо.
Дворцовият управител се улови и повярва, че е настъпил неговият звезден миг. И заговори припряно, почти настоятелно:
— Защо постъпи така? Виж, имам още една бутилка. Сладкогласно славейче, остави Майкъл да се напие до насита!
Думите заудряха като камбани в мозъка на Ансет, той машинално се изви и застана с лице към Майкъл. Съзнаваше добре какво става, съзнаваше и мислено изкрещя, че не желае да го направи. Но ръцете му се вдигнаха пряко волята му, краката се присвиха, той се напрегна за скок и всичко стана толкова бързо, че изобщо не успя да се овладее. Съзнаваше, че след по-малко от секунда ръката му ще се забие в лицето на Майкъл, в много обичаното лице на Майкъл, в усмихнатото лице на Майкъл…
Майкъл му се усмихваше нежно и без страх. Ансет се овладя миг преди да скочи и въпреки разкъсващия мозъка му натиск, успя да се извърне настрани. Можеха да го заставят да убива, но не можеха да го заставят да убие това лице. Той заби ръката си в пода и разцепи твърдата повърхност. От пукнатините бликна пихтиеста течност, която заля стаята.
Ансет не почувства болката в ръката си, но там, където кожата се бе разкъсала от удара, пихтиестата течност подлютяваше раната. Усети единствено болката, раздираща съзнанието му, тъй като продължаваше да се съпротивлява срещу натиска, който току-що едва бе успял да преодолее, продължаващ да го подтиква да убие Майкъл и с който все още се бореше и когото се мъчеше да превъзмогне.
Тялото му се изви нагоре, а ръката му разсече въздуха и разби облегалката на креслото, където Майкъл продължаваше да седи. Плисналата кръв изпръска всичко наоколо, но Ансет с облекчение видя, че това бе неговата собствена кръв, а не кръвта на Майкъл.
После чу отдалече гласа на Майкъл:
— Не стреляйте!
И както внезапно бе дошъл този натиск, така Внезапно и изчезна. Зави му се свят, когато дочу
