— Казал: „Предайте на Майкъл, че моята смърт убива само един човек, но развързва ръцете на много заговорници.“ И добавил, че ме обича. Представяш ли си този потаен стар мръсник да каже, че ме обича. Помня го от двадесет години, когато при кавга по повод на едно повишение уби най-добрия си приятел. Сигурно най-сантиментални на стари години стават най-закоравелите разбойници.
Ансет зададе въпрос — стори му се, че е настъпил благоприятният за това момент:
— Господарю, а защо беше арестуван капитанът?
— Хм! — Майкъл като че ли беше изненадан. — Значи още никой не ти е казал. По време на пленничеството ти той е посещавал редовно тази къща. Казвал, че ходел при някаква жена. Но всички съседи категорично потвърдиха, и то пред детектора, че там никога не е живяла никаква жена. А капитанът бе майстор в поставянето на мисловни блокове.
— Значи заговорът е разкрит! — възкликна радостно Ансет, обзет от надеждата, че войниците от стражата ще спрат да го измъчват и че най-после ще престанат да му задават въпроси.
— Заговорът е само отчасти разкрит. Някой е успял да предаде отрова на капитана. Значи заговорниците продължават да си живеят в двореца. Ето защо на Рикторс Ашен ще му бъдат дадени указания да те наблюдава отблизо.
Ансет се постара да запази усмивката си, но не успя.
— Всичко ми е ясно — рече Майкъл отегчено. — Но нали блокът все още е в съзнанието ти и не позволява да се проникне в него.
На следващия ден обаче блокът поддаде. Придворните се бяха събрали в Тържествената зала и Ансет трябваше да избере дали да се шляе цяла сутрин из покоите, или да стои близо до Майкъл, докато той приемаше досадните върволици от сановници, които поднасяха своите почитания на императора (а после се прибираха по родните си места и разказваха колко скоро, според тях, ще умре Майкъл Чудовището, кой може да го наследи и какви са възможностите да се заграби някой дял от империята). И тъй като дворецът вече го отегчаваше и му се искаше да бъде близо до Майкъл, а и защото дворцовият управител му се бе усмихнал и го бе запитал: „А ти ще присъстваш ли на церемониите?“. Ансет реши да присъства.
Редът на сановниците бе внимателно определен, така че да се уважат преданите приятели и да се унижат парвенютата, чието самочувствие бе нужно да се посмачка. По програма трябваше първо да се окажат официални почести на един по-маловажен пратеник от далечно съзвездие, а след това започнаха ритуалите: принцове и президенти, деспоти и губернатори (според това с каква титла ги бе заварило голямото нашествие преди десет, двадесет или осемдесет години), всички пристъпваха напред със свитата си, покланяха се (от това колко ниско се кланяха, ставаше ясно доколко се страхуват от Майкъл или колко искат да му се харесат), измърморваха молба за аудиенция, отклоняваха молбата им или ги поканваха, и всичко това се повтаряше до безкрай.
Ансет се изненада, когато зърна група чернокожи киншасци, облечени в чудатите си старинни костюми на земни жители. Киншасците твърдяха, че са независим народ — една наистина патетично-високомерна претенция, щом цели планетни империи бяха погълнати от Майкъл Завоевателя. Как им бяха позволили да носят тези фантастични одежди и да получат аудиенция? Ансет погледна въпросително към дворцовия управител, който също бе застанал близо до трона.
— Идеята беше на Майкъл — прошепна управителят. — Той им позволи да дойдат и да връчат своята петиция лично на президента на Щус. Онези гадини от Щус направо ще полудеят.
В този миг Майкъл вдигна ръка, за да му донесат вино. Той очевидно бе отегчен не по-малко от останалите.
Дворцовият управител наля виното, опита го, според обичайната процедура и направи крачка към трона на императора. После се спря и кимна на Ансет, който тъкмо се приближаваше към Майкъл. Изненадан от повикването, Ансет отиде при него.
— Защо не занесеш лично виното на Майкъл, сладкогласно славейче? — попита дворцовият управител. Изненадата изчезна от погледа на Ансет, той взе виното и се отправи към трона на Майкъл.
В този миг избухна врявата. Пратениците киншасци забиха пръсти в сложните си къдрави прически и извадиха оттам дървени ножове, които можеха да преминат спокойно всякаква проверка на уредите при дворцовите порти. Те се втурнаха към трона. Войниците от стражата стреляха светкавично и лазерите им покосиха петима от киншасците, ала всички се целеха в предводителите и това позволи на трима от убийците да продължат невредими. Те се втурнаха към трона с вдигнати ръце и ножовете им вече сочеха право към сърцето на Майкъл.
Майкъл, стар и невъоръжен, се изправи, за да ги посрещне. Един от войниците успя да стреля, уви напосоки, докато останалите припряно зареждаха лазерите си, за което им бе необходим само миг, но този миг се оказа прекалено дълъг.
Майкъл гледаше смъртта в очите и изобщо не изглеждаше разочарован.
В този момент обаче Ансет замери с пълния бокал единия от нападателите и с пъргав скок се озова пред императора. Подскочи с лекота и ритна в челюстта първия нападател. Ударът беше изчислен безупречно, а и бе толкова рязък и така невероятно силен, че главата на киншасеца отхвръкна на петнадесети на метра в тълпата, а тялото му се плъзна напред, докато дървеният нож не опря о глезена на Майкъл. Отскочилият Ансет се приземи навреме, за да замахне с ръка към следващия нападател — и то с такава сила, че ръката му хлътна в коремната кухина, а пръстите му смачкаха сърцето на киншасеца.
Третият нападател, чийто безмилостен щурм бе смутен от внезапната яростна атака на детето, което стоеше все така невредимо до императорския трон, се поколеба само за миг. Това му колебание се оказа достатъчно, за да могат заредените вече лазери да го вземат на прицел и да блъвнат огън. Така и последният убиец се строполи, а при падането си обгорелият му труп се разсипа на пепел.
Всичко това — от появата на дървените ножове до покосяването на последния нападател — бе продължило само пет секунди.
Ансет стоеше безмълвен посред залата — не само по ръката му имаше съсирена кръв, целият бе оплескан с кърви. Погледна окървавената си ръка, а после отмести поглед към трупа, от който я бе извадил. В главата му нахлуха дълго блокирани спомени и той си припомни за други подобни трупове, за други отхвръкнали глави, за други мъже, които бяха умирали, докато Ансет усвояваше изкуството да убива с ръце. Старото чувство за вина го завладя с нова сила сега, когато знаеше причината за него.
Проверките са били напразни. Сам Ансет бе оръжието, което трябваше да се използва срещу татко Майкъл.
Мирисът на кръв и разкъсани черва отговаряше на чувствата, които го разтърсваха и като се присви, той започна да повръща.
Войниците го заобиколиха предпазливо, колебаейки се какво да предприемат.
Дворцовият управител обаче не се колебаеше. Ансет чу гласа му, разтреперан от страх от това колко близо е била смъртта и колко лесно би могла да се върне отново:
— Задръжте го под стража. Измийте го. Не го изпускайте нито за миг от прицела на лазерите. След час го доведете в покоите на Майкъл.
Войниците обърнаха погледи към Майкъл, който им кимна утвърдително.
Ансет бе все още бледен, когато влезе в покоите на императора. Войниците с лазерите го държаха на мушка. Дворцовият управител и новият началник на стражата Рикторс Ашен застанаха между Майкъл и момчето.
— Славейче — заговори Рикторс. — май някой те е учил на нови песни.
Ансет сведе глава.
— И явно, че те е учил майстор.
— А-а-аз н-н-никога — промълви Ансет. Той никога през живота си не бе заеквал.
— Не измъчвай момчето, капитане — обади се Майкъл.
Дворцовият управител подхвана прочувствено ритуала на оставката:
— Трябваше да проверя мускулатурата на момчето и да се досетя за новите му умения. Подавам си оставката. Умолявам ви да ми вземете живота.
„Дворцовият управител, изглежда, бе по-разстроен от обичайното“, помисли си Ансет с онази част от съзнанието, която все още можеше да работи. Старикът се бе проснал ничком пред императора.
— Млъкни и стани! — заповяда му грубо Майкъл. Управителят се изправи с посивяло лице. Майкъл не
