поде ритуала. Животът на управителя продължаваше да виси на косъм.
— Сега вече ще бъдем сигурни — Майкъл се обърна към Рикторс. — Покажи му снимките!
Ансет видя как Рикторс взе един пакет от масата и започна да вади от него изрезки от вестници. После вторачи очи в първата изрезка и направо му призля. Разпозна втората и ахна. На третата заплака и ги захвърли.
— Това са снимките — заговори Майкъл — на онези хора, които бяха отвлечени и убити по време на твоето пленничество.
— Аз съм ги у-у-убил — промълви Ансет, смътно съзнавайки, че в гласа му няма и следа от песен, само уплашено пелтечене на едно единадесетгодишно момче, уличено в нещо прекалено чудовищно, за да може да го проумее. — Те ги използваха при тренировките ми.
— Кои те? — попита Рикторс.
— Ами те! Гласовете от кутията! — Ансет направи усилие да се вкопчи в спомените, до които блокът дълго не го бе допускал. Но в същото време копнееше блокът пак да заеме предишното си място в съзнанието му, за да забрави отново всичко това.
— Каква кутия? — упорстваше Рикторс.
— Кутията. Дървена кутия. Може би приемник или звукозаписно устройство. Нямам представа.
— Познат ли ти беше гласът?
— Това бяха гласове. Винаги различни. Сменяваха се за всяко изречение, дори за всяка дума.
Ансет виждаше ясно лицата на завързаните мъже, които по заповед на гласовете трябваше да осакати и после да убие. Спомняше си, че въпреки шумните си протести, пак биваше принуждаван да го направи.
— Как те принуждаваха да го правиш?
Да не би Рикторс да му четеше мислите?
— Не зная. Наистина не зная. Казваха ми някакви думи и аз трябваше да го направя.
— Какви думи?
— Не зная. Откъде да зная? — Ансет отново заплака.
— Кой те учеше да убиваш по този начин? — запита тихо Майкъл.
— Някакъв човек. Така и не разбрах името му. Последният ден го намерих вързан там, където преди това завързваха другите. Гласовете ме накараха да го убия. — Ансет произнасяше думите с усилие и това усилие нарастваше с осъзнаването, че при убийството на учителя си, не беше действал по принуда. Беше убил, защото бе мразил този човек. — Аз го убих съзнателно.
— Глупости! — обади се дворцовият управител. — Ти си бил само едно оръдие.
— Казах ти да мълчиш! — сряза го Майкъл. — Можеш ли да си спомниш още нещо, синко?
— Избих и членовете на екипажа на корабчето. Всички освен Хъск. Гласовете ми наредиха да го направя. После дочух горе, по палубата, стъпки.
— Видя ли кои беше?
Ансет се напрегна да си спомни.
— Не. Той ми заповяда да легна. Сигурно е знаел кодовите думи. Въпреки нежеланието ми, аз му се подчиних.
— И после?
— Пак стъпки, убождане на игла и… се събудих на улицата.
Настъпи мълчание — всички мислеха напрегнато. Дворцовият управител заговори пръв:
— Господарю, огромната опасност, която ви заплашваше и голямата обич на славейчето към вас, сигурно са му попречили, въпреки мисловния блок, да…
— Управителю — прекъсна го Майкъл, — прости се с живота, ако още веднъж заговориш, без да те питам. Капитане! Искам да знам как тези киншасци са се промъкнали през охраната ти.
— Те бяха висши сановници. А тях, по ваша заповед, господарю, никога не обискират. Въпреки всички детектори са успели да се вмъкнат в двореца с дървените си ножове. Изненадан съм, че това не се е случвало и друг път.
Ансет забеляза, че Рикторс говори уверено, а не страхливо, както би говорил друг някой началник на стражата, ако убийците са се вмъкнали под носа на войниците му. И след като се овладя, Ансет се заслуша в мелодиите на гласа му. Те се долавяха прекалено ясно. Бяха неблагозвучни. Ансет се питаше дали би могъл да улови Рикторс в лъжа. Всичко, което решаваше да каже един такъв силен и горделив човек, се превръщаше в истина, а и мелодиите на гласа му не разкриваха нищо фалшиво.
— Рикторс, изготви заповеди за пълното унищожаване на Киншаса.
Рикторс отдаде чест.
— Преди да бъде унищожена Киншаса, а това означава от нея да не остане и стръкче трева. Рикторс, та преди да бъде унищожена Киншаса, искам да знам каква връзка съществува между опита за покушение тази сутрин и манипулирането на моето славейче.
Рикторс отново отдаде чест. Майкъл се обърна към дворцовия управител:
— Управителю, ще ме посъветваш ли как да постъпя с моето славейче?
Както обикновено управителят избра безопасния път:
— Господарю, това е въпрос, върху който не съм мислил. Как да постъпите със славейчето си, според мен, не е въпрос, по който бих могъл да ви давам съвети.
— Твърде предпазливо казано, драги ми управителю.
Ансет се помъчи да запази спокойствие, докато ги слушаше как обсъждат съдбата му. Майкъл направи с ръка жест, с който, според ритуала, даряваше живота на дворцовия управител. Ансет би се изсмял на усилието на дворцовия управител да скрие облекчението си, но сега не беше време за смях, тъй като знаеше добре, че неговото облекчение няма да дойде така лесно.
— Господарю — заговори Ансет, — умолявам ви да ме убиете.
— По дяволите, Ансет, до гуша ми дойде от тези ритуали — рече Майкъл.
— Това не е ритуал! — възрази Ансет с глас уморен и одрезгавял от толкова приказки. — Това не е и песен, татко Майкъл. Аз представлявам опасност за теб.
— Известно ми е — Майкъл поглеждаше ту към Рикторс, ту към дворцовия управител. — Управителю, нареди да съберат вещите на Ансет и предай да се приготвят за полет до Алуис. Префект там е Тимис Хортманг. Подготви едно обяснително и едно препоръчително писмо. Ансет трябва да пристигне там по- богат и от най-богатия в префектурата. Това са заповедите ми. Изпълнявай. — Той сведе глава, после я извърна надясно. Рикторс и дворцовият управител тръгнаха да си ходят. Ансет, а следователно и войниците от стражата, които го държаха на мушка с лазерите си, не помръдваха.
— Татко Майкъл — заговори тихичко Ансет и осъзна, че думите му преливат в песен.
Но Майкъл не отговори. Само стана от креслото и излезе от стаята.
Ансет разполагаше с няколко часа до здрачаване и той ги прекара в разходка из двореца и парка. Войниците го следваха неотлъчно. Първоначално Ансет остави сълзите да се стичат свободно по страните му. По-късно, когато сутрешният ужас отново потъна зад единствения частично преодолян блок в съзнанието му, той си припомни на какво го бе учил неведнъж неговият учител по пеене: „Когато искаш да се наплачеш, остави сълзите да бликат свободно през гърлото. Нека болката идва от напрежението в бедрените мускули. Нека мъката се надигне и отекне вътре в главата ти“.
Като се разхождаше край Съскухана, по студените ливади, върху които вече бе легнала есенната следобедна сянка. Ансет запя за мъката си. Пееше тихичко, но стражите дочуха песента му, и, като не можаха да й устоят, заплакаха от жалост за него.
Ансет спря на едно място, където водата изглеждаше студена и бистра и започна да си сваля туниката, приготвяйки се да поплува. Единият от войниците пристъпи напред и го възпря. Ансет видя насочения към крака му лазер.
— Не мога да ти разреша това. Майкъл нареди да не ти позволяваме да посягаш на живота си.
— Искам само да поплувам — отвърна тихо, но убедително Ансет.
— Ако с теб се случи нещо лошо, ще ме убият — рече войникът.
— Заклевам ти се, че само ще поплувам и няма да се опитвам да бягам.
Войникът се замисли. Останалите от стражата изглеждаха доволни, че той като старши трябва да вземе решението. Ансет затананика някаква звучна мелодия, за която знаеше, че внушава доверие. Войникът
