заглъхващите думи на дворцовия управител:
— Какво направи, славейче!
Това бяха думите, които го освободиха.
Изтощен и потънал в кръв. Ансет легна на пода. Дясната му ръка бе цялата окървавена. Едва сега почувства болка и простена, макар че стонът му бе по-скоро песен на възторг, отколкото на болка. Ансет бе успял някак си да устои достатъчно дълго и не бе убил татко Майкъл.
Накрая се претърколи и седна, прихванал ранената си ръка. От нея вече се стичаше само тънка струйка кръв.
Майкъл продължаваше все така да седи в креслото, въпреки разбитата облегалка, поразена от ръката на Ансет. Уловил нелепо бокала, дворцовият управител стоеше там, където бе стоял и преди десет секунди, в началото на изпитанието на Ансет. Лазерът на Рикторс бе насочен към него.
— Повикай стражата, капитане! — нареди Майкъл.
— Вече я повиках — отвърна Рикторс. Бутонът на колана му светеше. Войниците нахълтаха в стаята. — Затворете управителя в килия! — заповяда им той.
— Ако се случи нещо с него, ще бъдете избити до един, заедно със семействата си. Разбрано?
Войниците разбраха.
Ансет притискаше пострадалата си ръка. Майкъл и Рикторс Ашен изчакаха лекаря да се погрижи за раната му. Болката утихна.
Лекарят си тръгна.
Рикторс заговори пръв.
— Явно сте знаели, че предателят е дворцовият управител, господарю.
Майкъл се подсмихна.
— И точно затова се оставихте да ви убеди да повикате отново Ансет в двореца.
Усмивката на Майкъл стана по-широка.
— Но, господарю, единствен вие сте могли да знаете, че славейчето ще се окаже достатъчно силно, за да се противопостави на психическия натиск, на който са го обучавали да реагира цели пет месеца.
Майкъл се засмя. И този път Ансет долови весели нотки в смеха му.
— Рикторс Ашен. Дали ще те нарекат Рикторс Узурпатора? Или Рикторс Велики?
На началника на стражата бе потребен само миг, за да проумее значението на казаното. Само един миг. Но преди ръката му да успее да докосне лазера, който бе върнал в колана, Майкъл вече държеше лазер, насочен право в сърцето на Рикторс.
— Ансет, синко, би ли му взел лазера?
Ансет стана и обезоръжи капитана. Сега вече долавяше победоносния химн в гласа на Майкъл. Но все още му се виеше свят и не можеше да проумее защо императорът и неговият неподкупен началник на стражата бяха готови да стрелят един в друг.
— Само една единствена грешка, Рикторс. Всичко друго беше блестящо замислено. Но пък и не виждам как би могъл да избегнеш тази грешка.
— Имате предвид силата на Ансет ли?
— Даже и аз самият не съм разчитал на нея. Бях готов да го убия, ако се наложеше — отвърна Майкъл и Ансет разбра, че това е истина. Учуди се защо не го заболя от тези думи. В края на краищата винаги бе знаел, че дори и той не е незаменим за Майкъл, щом смъртта му би послужила на някаква жизненоважна цел.
— В такъв случай не съм допуснал грешка — рече Рикторс. — Как разбра тогава?
— Моят дворцов управител никога не би се осмелил да предложи името ти за заместник на покойния капитан, освен ако не е действал по някаква психическа принуда. А без неговата намеса ти никога не би могъл да се добереш до тази длъжност. И сега, когато изобличи дворцовия управител като организатор на моето покушение, пътят ти към властта е открит, нали така? Изпипана работа. Войниците щяха предано да те последват. Позорното петно на убийството нямаше да се лепне върху теб. Естествено, че цялата империя щеше незабавно да въстане. Но ти си добър тактик и още по-добър стратег, а твоите войни щяха да те следват безотказно. Залагам едно срещу четири, че щеше да успееш — в цялата империя едва ли някой друг би имал такъв огромен шанс за успех.
— Според мен шансът ми да спечеля или да загубя бе равен — отговори Рикторс, но зад смелите му думи Ансет долови стаен страх. И защо не? Смъртта бе вече неизбежна и Ансет не познаваше друг човек, освен може би старец като Майкъл, който можеше, без да изпитва някакъв страх, да гледа смъртта в упор, особено пък смъртта, която означаваше и провал.
Майкъл обаче не натискаше бутона на лазера.
— Убий ме и да свършваме — каза Рикторс.
Майкъл захвърли лазера.
— С това ли? Та той не е зареден. Още преди петнадесет години дворцовият управител инсталира на всяка врата към покоите ми детектор за лазерни заряди. Той щеше да знае, ако съм въоръжен.
Рикторс незабавно направи крачка напред, готов да се впусне към императора. Но Ансет бе вече станал и въпреки бинтованата си ръка, бе готов да убива с другата, да убива с крак или с глава. Рикторс се закова на място.
— Аха — обади се Майкъл. — никой не знае по-добре от теб какво може да извърши на бърза ръка моят телохранител.
И Ансет осъзна, че щом лазерът на Майкъл не е бил зареден, императорът не би могъл да му попречи, ако Ансет сам не бе проявил достатъчно сила да се възпре. Майкъл му беше имал доверие.
— Рикторс — заговори отново Майкъл. — грешките ти бяха почти незначителни. Надявам се, че си си взел поука от тях. Така че, когато някой убиец, умен като теб, се опита да отнеме твоя живот, ти ще знаеш кои са враговете и кои са съюзниците ти, които можеш да повикаш, и какво точно можеш да очакваш от всеки един от тях.
Ръцете на Ансет се разтрепериха.
— А сега ми позволи да го убия — помоли той. Майкъл въздъхна.
— Не убивай за удоволствие, синко. Започнеш ли да убиваш за удоволствие, ще намразиш сам себе си. А освен това, нима не чу разговора ни? Аз ще осиновя Рикторс Ашен и ще го направя свой наследник.
— Не ти вярвам! — каза Рикторс. Но Ансет долови надежда в гласа му.
— Ще свикам синовете си — те се навъртат около двореца с надеждата, че ще са по-наблизо, когато умра — отвърна Майкъл. — Ще ги накарам да положат писмена клетва, че ще те зачитат като мой наследник. Те, естествено, ще я подпишат и ти, естествено, ще ги избиеш до един в мига, в който се възкачиш на трона. И така, нека помислим, до този миг ни делят три седмици, смятано от утре, значи ще имаме време. Аз ще абдикирам в твоя полза, ще подпиша всички документи и ще подготвя заглавията за вестниците. Вече виждам как всички потенциални бунтовници си скубят косите от яд. Приятна прощална картина.
Ансет не разбираше нищо и попита:
— Но защо? Та нали той се опита да те убие? Майкъл само се засмя. На въпроса отговори Рикторс:
— Той смята, че аз мога да запазя целостта на империята му. Аз обаче искам да знам цената.
Майкъл се облегна назад.
— Нищожна цена. Къща за мен и за славейчето ми до моята смърт. След нея Ансет трябва да е свободен до края на дните си с доход, с който да не бъде зависим от ничие благоволение. Ясно ли се изразих?
— Съгласен съм.
— Колко благоразумно! — засмя се отново Майкъл.
Тържествените клетви бяха положени, абдикацията и коронацията бяха изключително пищни, а кръчмарите забогатяха. Всички претенденти за трона бяха посечени, а Рикторс цяла година обикаляше от система на система, за да потуши (жестоко) всички въстания.
След като първите няколко планети бяха изпепелени, повечето от останалите бунтове стихнаха от само себе си.
Едва когато вестниците съобщиха за потушаването и на най-опасния бунт, войниците се появиха пред къщичката в Бразилия, където живееха Майкъл и Ансет.
