да е посмял да направи подобно нещо!
— Мога и сам — заяви той.
Войникът кимна леко и отново се изправи. Бийн опря крака си на подвижния край на колата, надигна се и влезе вътре. Купето се намираше доста високо от земята, а тапицерията, в която се вкопчи, беше гладка и никак не го улесняваше. Все пак се справи и седна по средата на задната седалка — единственото място, от което можеше да вижда между двете предни седалки и да добие някаква представа накъде пътува колата.
Единият от войниците седна зад волана. Бийн очакваше другият да седне до него и се приготви за спор дали може да остане по средата или не. Вместо това той също седна отпред. Бийн остана да се шири на цялата задна седалка.
Той погледна сестра Карлота през страничния прозорец. Монахинята продължаваше да бърше очи с кърпичка. Махна му леко. Той също й махна. Тя хлипаше. Колата се плъзна напред по магнитния път и излезе на шосето. Скоро вече се намираха извън града и се плъзгаха през полето със сто и петдесет километра в час. Очакваше ги летище Амстердам — едно от единствените три в Европа, от които изстрелваха совалки в орбита. Бийн бе приключил с Ротердам. И — поне засега — със Земята.
Тъй като никога не бе летял със самолет, не разбираше колко по-различна е совалката, макар че другите момчета в началото не можеха да говорят за друго. „Мислех си, че ще е по-голяма“, „Тя не излита ли право нагоре?“, „Това е старата совалка, тъпако“, „Няма подвижни масички!“, „Защото при нулева гравитация не можеш да оставиш нищо никъде, бе кретен“.
За Бийн небето си беше небе и единственото, за което някога го беше грижа, беше дали ще вали дъжд или сняг, ще духа вятър, или ще е жега. Излитането в космоса не му изглеждаше по-странно, отколкото издигането в облаците.
Онова, което го пленяваше, бяха другите деца. Повечето бяха момчета, до едно по-големи от него. Определено бяха по-едри. Някои от тях го гледаха странно и шушукаха зад гърба му: „Това дете ли е, или кукла?“ Но за него жлъчните забележки за ръста и възрастта му не бяха нищо ново. Всъщност най-много го изненада фактът, че забележката бе само една, и то изречена шепнешком.
Самите деца го очароваха. Всичките бяха толкова дебели и меки. Телата им бяха като възглавници, бузите им — пълни, косата им — гъста, дрехите — по мярка. Бийн, разбира се, знаеше, че сега е понатрупал повече тлъстинки от времето, когато бе напуснал Чистото място, но не виждаше себе си. Гледаше единствено тях и постоянно ги сравняваше с децата от улицата. Сержанта можеше да разпердушини всяко едно от тях. Ахил би могъл… е, нямаше смисъл да мисли за Ахил.
Бийн се опита да си ги представи как се нареждат на опашка пред благотворителна кухня. Или как тършуват за бонбонени обвивки, които да оближат. Ама че майтап. Те никога през живота си не бяха пропускали някое ядене. На Бийн му се искаше да фрасне всеки един от тях в стомаха толкова силно, че да избълва всичко, дето го е изял през деня. Да почувстват малко болка в корема, да изпитат онзи разяждащ глад, които да ги мъчи на следващия ден, час след час, денем и нощем, без значение дали са будни или спят. Чуждо им бе и усещането за слабост, която трепка в гърлото ти, прималяването зад очите ти, главоболието, виенето на свят, подуването на ставите и корема, измършавяването на мускулите, докато вече нямаш сили и да се изправиш. Тези деца никога не бяха поглеждали смъртта в очите и не бяха избирали все пак да живеят. Те бяха уверени. Бяха непредпазливи.
Тези деца не могат да се мерят с мен, помисли си той.
И, със същата увереност, допълни: аз никога няма да ги настигна. Те винаги ще са по-големи, по-силни, по-бързи, по-здрави. По-щастливи.
Хлапетата разговаряха помежду си, фукаха се, приказваха мечтателно за дома, подиграваха се на децата, които не бяха успели да заминат с тях и се преструваха, че знаят много добре как стоят нещата във Военното училище. Бийн не казваше нищо. Само слушаше и наблюдаваше поведението им — някои от тях бяха решени да установят мястото си в йерархията, други бяха по-тихи, защото знаеха, че тяхното място ще е по-надолу. Шепа от тях бяха спокойни и щастливи, защото никога не им се бе налагало да се тревожат за обществената йерархия — те открай време я оглавяваха. Част от Бийн желаеше да влезе в надпреварата и да победи, да издрапа до върха на хълма. Друга част от него презираше цялата група. Какво би означавало всъщност да си водач на тази глутница от помияри?
После погледна мъничките си ръчички и ръцете на седящото до него момче.
Наистина приличам на кукла в сравнение с другите.
Някои от децата се оплакваха, че били много гладни. Съществуваше строго правило, което забраняваше да се яде двайсет и четири часа преди полета на совалката, а повечето от тези деца никога не бяха издържали толкова време без храна. За Бийн двайсет и четири часа без храна бяха нещо почти незабележимо. В неговата банда не се тревожеха за глада чак до втората седмица.
Совалката излетя като обикновен самолет, макар че пистата, по която набираше скорост, беше твърде дълга (заради тежестта й). Бийн се изненада от движението на самолета. Учуди го начинът, по който летеше напред, а в същото време сякаш стоеше на едно място, и случайното поклащане — все едно се натъкваше на неравности по невидим път.
Когато се набраха височина, се засякоха с два самолета, които ги заредиха с останалото гориво, нужно за началната скорост. Самолет никога не би могъл да се откъсне от земята с толкова много гориво на борда.
По време на презареждането от командната кабина излезе един мъж и застана пред редиците от седалки. Небесносинята му униформа бе чиста и безупречна, а усмивката му изглеждаше колосана, изгладена и неопетнена като дрехите му.
— Мили и драги дечица — каза той. — Някои от вас очевидно още не могат да четат. Предпазните ви колани трябва да си останат на местата по време на целия полет. Защо толкова от тях са откопчани? Да не се каните да ходите някъде?
Отговориха му многобройни тихи щраквания, като пръснати аплодисменти.
— Нека също ви предупредя, че колкото и да ви дразни или блазни някое дете, не посягайте. Не бива да забравяте, че децата около вас са постигнали същите високи резултати като вас на тестовете, а някои — дори и по-високи.
Това е невъзможно, помисли си Бийн. Все някой тук трябва да е постигнал най-висок резултат.
На едно момче от другата страна на пътеката очевидно му беше хрумнала същата мисъл.
— Да, бе — рече то саркастично.
— Обяснявах нещо, но нямам нищо против да се отклоня от темата — отвърна мъжът. — Моля, споделете с нас мисълта, която толкова ви е завладяла, че не можехте да я опазите мълчаливо за себе си.
Момчето разбираше, че е допуснало грешка, но реши да не се предава.
— Все някой тук има най-висок резултат.
Мъжът продължаваше да гледа детето, сякаш го подканяше да продължи.
Кани го да си изкопае по-дълбок гроб, помисли си Бийн.
— Искам да кажа, вие казахте, че резултатите на всички са равни, а на някои — по високи, а пък това съвсем очевидно не е истина.
Мъжът отново зачака.
— Само това имах да кажа.
— Сега по-добре ли ти е? — попита мъжът.
Момчето нацупено си замълча.
Без изобщо да сваля безупречната усмивка от лицето си, мъжа промени тона си и вместо остроумен сарказъм сега от него лъхна остра заплаха.
— Попитах те нещо, момче.
— Не, не съм по-добре.
— Как се казваш? — попита мъжът.
— Нерон.
Две деца, които поназнайваха нещичко от историята, се разсмяха, щом чуха името. Бийн знаеше за император Нерон. Но не се засмя. Знаеше, че едно дете, което наричат Бобено зърно, не би постъпило умно,