Бийн нямаше достъп. И второ — учителите не можеха да проникнат в мислите на Уигин, защото просто не мислеха на неговото ниво.
А Бийн мислеше.
Но проектът на Бийн не беше да анализира Уигин от научно любопитство, нито да се съревновава с него, нито дори да го разбере. Целта му беше да превърне себе си в детето, на което учителите биха се доверили, на което биха разчитали. Биха го смятали за истински човек. За този проект Уигин бе неговият учител, защото вече беше постигнал онова, което искаше да постигне Бийн.
И го беше постигнал, без да бъде съвършен. Без да действа, доколкото схващаше Бийн, напълно разумно. Не че някой действаше така. Но желанието на Уигин всеки ден да посвещава часове на обучението на деца, от които нямаше никаква полза… Колкото повече Бийн мислеше за това, толкова повече смисълът му се губеше. Уигин не изграждаше мрежа от свои поддръжници. За разлика от Бийн той не притежаваше съвършена памет, затова Бийн бе сигурен, че Уигин не съставя наум досиета за всички останали деца във Военното училище. Децата, с които работеше, не бяха най-добрите, но често бяха най-страхливите и зависими новобранци и неудачници сред войниците от редовните армии. Идваха при него, защото според тях пребиваването в една стая с водача на листата можеше да им донесе късмет. Но защо ли Уигин продължаваше да им отделя време?
Защо Поук умря заради мен?
Въпросът беше същият и Бийн го знаеше. Намери в библиотеката няколко книги по етика и поръча да ги доставят на чина му, за да ги прочете. Скоро откри, че единствените теории, които обясняват алтруизма, са лъжливи. Най-глупавата беше старото социобиологично обяснение за чичовците, които умирали заради племенниците си — в армиите кръвни връзки не съществуваха и хората често умираха заради чужди хора. Теорията за общностите горе-долу вършеше работа — тя обясняваше защо всички общности почитат самопожертвувателните герои в митовете и обредите си, но не даваше обяснение за самите герои.
Защото тъкмо това виждаше Бийн в Уигин — истински герой.
Уигин го е грижа не толкова за самия него, колкото за другите деца, които са недостойни да им отдаде дори пет минути от времето му.
И все пак, може би тъкмо тази негова черта привлича всички. Може би тъкмо заради всички онези истории за Исус, които му разказваше сестра Карлота, той вечно бе обкръжен от тълпа.
Ето защо се страхувам толкова от Уигин.
Колкото повече Бийн изучаваше Уигин, толкова повече мистерии му се разкриваха. И толкова по-решен бе да действа като Уигин, докато на някакъв етап не започнеше да гледа на света като Уигин.
Но макар и да следеше Уигин — все още от разстояние — Бийн не можеше да си позволи да постъпи като по-малките деца, като последователите му. Не можеше да го нарече Ендър. Това, че го наричаше с фамилното му име, го държеше на разстояние. Но на микроскопично разстояние.
Какви книги четеше Уигин самостоятелно? Не книгите по военна история и стратегия, които Бийн бе изгълтал набързо, а сега методично препрочиташе, за да приложи всичко и към космическите битки и към модерната война на Земята. Уигин също четеше, но в библиотеката гледаше най-вече видеофилми на битки, най-често — с бъгерски кораби. Тях и филмите с ударния отряд на Мейзър Ракъм в героичната битка, прекършила гръбнака на Второто нашествие.
Бийн също ги гледаше, макар и не многократно — след като ги гледаше веднъж, той ги запаметяваше идеално и можеше после да ги превърта наум с достатъчни подробности, че да може да забелязва неща, които не бе отбелязал при първото гледане. Дали Уигин не виждаше по нещо ново всеки път, когато гледаше тези видеофилми? Или търсеше нещо, което все още не беше открил?
Дали се опитва да проумее начина на мислене на бъгерите? Защо не разбира, че библиотеката просто не разполага с достатъчно видеофилми, нужни за това? Тук всичко беше пропаганда. Всички ужасни сцени с мъртви хора, с ръкопашен бой и убийства при превземането на корабите бяха изрязани. Нямаше видеофилми на пораженията, където бъгерите попиляваха човешките кораби. Можеше да видиш само кораби, летящи в космоса и няколкоминутна подготовка за бой.
Война в космоса? Толкова вълнуваща в измислиците и толкова скучна в действителност. Понякога имаше по някой проблясък, но през повечето време цареше мрак.
И, разбира се, задължителният момент с победата на Мейзър Ракъм.
Какво ли се надяваше да научи Уигин?
Бийн научаваше повече от липсващото, отколкото от онова, което виждаше на екрана. Например, никъде в библиотеката нямаше снимка на Мейзър Ракъм. Странно. Лицата на Триумвирата бяха навсякъде, както и тези на други командири и политически лидери. Защо Ракъм го нямаше? Дали бе починал в мига на победата? Или може би бе измислена фигура, умишлено създадена легенда, за да могат да прикачат победата към някакво име? Но ако случаят беше такъв, те щяха да му създадат и лице — съвсем лесно беше. Да не би да бе обезобразен?
Или пък — много, много дребен?
Ако — щом порасна — стана командир на човешката флотилия и победя бъгерите, дали ще скрият и моята снимка, защото един такъв дребосък никога не биха го възприели като герой?
Кого ли го е грижа? Аз не искам да бъда герой.
Това е запазената марка на Уигин, не на Бийн.
Николай, момчето от отсрещното легло. Достатъчно умен, че да се досети за някои неща преди Бийн. Достатъчно самоуверен, че да не се ядоса, когато разбра, че Бийн го проучва. Бийн хранеше големи надежди, когато най-сетне се добра до файла на Николай.
Оценката на учителя беше отрицателна. „Посредствен“. Жестоко — но дали беше вярно?
Бийн осъзна: беше се предоверил на оценките на учителите. Разполагам ли с действителни доказателства, че те са прави? Или вярвам в оценките им, защото моите са толкова високи? Дали не съм се оставил чрез ласкателствата си да предизвикат у мен самодоволство?
Ами ако оценките им бяха безнадеждно погрешни?
По улиците на Ротердам аз не разполагах с учителски файлове. Опознавах непосредствено децата. Поук — сам си съставих преценка за нея и бях почти прав, изникнаха само някои изненади. Сержанта — никакви изненади. Ахил — да, познавах го.
Защо тогава странях от другите ученици? Защото отначало те ме изолираха и защото бях решил, че властта е у учителите. Но сега разбирам, че съм бил само отчасти прав. Учителите притежават властта тук и сега, но някой ден аз вече няма да съм във Военното училище и какво значение ще има тогава мнението на учителите за мен? Мога да науча на пръсти цялата военна теория и история, но това няма да ми е от никаква полза, ако не ми поверят командването. И никога няма да ме направят командир на армия или флотилия, освен ако нямат причини да повярват, че другите мъже биха ме следвали.
Днес това не са мъже, а момчета — поне повечето, имаше и няколко момичета. Не са мъже, но
Как постъпва Уигин?
Бийн попита Николай кои от децата в тяхната новобранска група се упражняват с Уигин.
— Само няколко. И те са аутсайдери. Подлизурковци и самохвалковци.
— Но кои са?
— Опитваш се да спечелиш благоволението на Уигин ли?
— Искам само да го опозная.
— Какво искаш да узнаеш?
Въпросът разтревожи Бийн. Той не обичаше да обсъжда заниманията си. Но не усещаше никаква заплаха у Николай. Той просто искаше да разбере.
— По история. Той е номер едно. Как е успял? — Бийн се зачуди дали войнишкият му жаргон звучи естествено. Не го използваше много. Все още не можеше съвсем да докара мелодията му.
— Като разбереш, ми кажи — Николай завъртя очи самоподигравателно.
— Ще ти кажа — обеща Бийн.
