Сянката на Ендър

— Аз да имам шанс да стана номер едно като Ендър? — засмя се Николай. — Ти имаш такъв шанс, какъвто си отличник.

— Сополите на Уигин не са мед — рече Бийн.

— Какво искаш да кажеш?

— Той е човек като всеки друг. Като разбера, ще ти кажа, става ли?

Бийн не успя да проумее как Николай предварително се бе примирил с мисълта, че няма да стане един от най-добрите. Дали пък отрицателната оценка на учителите в края на краищата не беше правилна? Или несъзнателно му бяха внушили тяхното презрение и той бе повярвал?

От момчетата, които му посочи Николай — така наречените подлизурковци и самохвалковци, което не беше далеч от истината — Бийн научи как се казват най-близките приятели на Уигин.

Шен, Алей, и Петра — пак тя! Шен бе най-старият му приятел.

Бийн го намери в библиотеката по време на учебните занятия. Единствената причина да се ходи там бяха видеофилмите — книгите можеха да се четат и от чиновете. Но Шен не гледаше видеофилми. Беше взел чина си със себе си и играеше на мисловната игра.

Бийн седна до него да погледа. Мъж с лъвска глава, облечен в ризница, се бе изправил пред един великан, който май му предлагаше различни питиета — звуковото оформление беше такова, че от мястото си Бийн не чуваше звука. Но Шен като че отговори — той въведе няколко думи. Мъжът с лъвска глава изпи едно от питиетата и незабавно се спомина.

Шен измърмори нещо и бутна чина си.

— Това „Питието на великана“ ли е? — попита Бийн. — Чувал съм за него.

— Никога ли не си играл на това? — попита Шен. — Не можеш да победиш. Поне така си мислех.

— Чувал съм. Не ми звучеше забавно.

— Не ти звучеше? Не си ли го опитвал? Не е трудно да намериш играта.

Бийн сви рамене — опитваше се да имитира превземките на другите деца. На Шен май му стана смешно. Дали защото Бийн не бе докарал добре непукисткото свиване на рамене? Или беше забавно как един такъв дребосък го прави?

— Хайде де, изобщо ли не играеш на мисловната игра?

— Ти го каза — напомни му Бийн. — Мислел си, че никой никога не може да я спечели.

— Видях един мъж на едно място, което никога не бях виждал. Попитах го къде се намира и той каза „Отвъд Питието на Великана“.

— Каза ли ти как се стига дотам?

— Не съм го питал.

— Защо?

Шен се усмихна и се загледа в пространството.

— Уигин е, нали? — попита Бийн.

Усмивката угасна.

— Не съм казал такова нещо.

— Знам, че сте приятели и затова дойдох тук.

— Какво става? Да не го шпионираш? Бонсо ли те праща?

Не отиваше на добре. Бийн не бе разбрал как защитават Ендър неговите приятели.

— Никой не ме праща. Виж какво, не му мисля нищо лошо! Просто искам да разбера… ти го познаваш от самото начало, нали? Казват, че сте приятели още от новобранци.

— Е, и какво?

— Виж, той има приятели, нали? Като тебе например. Макар че той винаги се справя по-добре в час и винаги е най-добрият във всичко, нали? Но не го мразят.

— Доста гадове го мразят.

— Трябва да си намеря приятели, човече. — Бийн знаеше, че това не бива това да прозвучи все едно се оплаква. По-скоро се стараеше да звучи жално като дете, което полага много усилия да не си проличи, че се оплаква. Затова завърши малката си защитна реч със смях. Все едно че опитва да изкара всичко на шега.

— Доста си нисичък — отбеляза Шен.

— Не и на планетата, от която идвам — отвърна Бийн.

Шен за първи път си позволи да се усмихне истински.

— Планетата на пигмеите.

— Тия момчета са твърде едри за мен.

— Виж, знам за какво говориш — рече Шен. — Аз пък ходех много смешно. Някои деца ме занасяха. Ендър ги накара да спрат.

— Как?

— Той почна да се занася с тях.

— Не бях чувал, че може да говори.

— Не, той нищичко не каза. Направи го с чина. Изпрати съобщение от Бог.

О, да, Бийн беше чувал за това.

— Заради теб ли го е направил?

— Те ми се подиграваха заради задника ми. Имах голям задник. Преди да започна да тренирам. И той им се подигра, задето ме гледали в задника. Но се подписа като Бог.

— Значи не са знаели, че е той?

— О, веднага разбраха. Но той не каза нищо. Поне не на глас.

— Така ли се сприятелихте? Той е закрилникът на малките? — като Ахил…

— Малките ли? — възкликна Шен. — Той беше най-дребният в нашата група. Не чак колкото тебе, но много дребен. Нали разбираш, беше по-малък от нас.

— Той е бил най-малкият, но е станал твой закрилник?

— Не, не съвсем. Той просто им попречи, това е. Отиде при групата — имаше един Бърнард, който събираше най-едрите, най-яките типове…

— Побойниците.

— Ами да. Само че Ендър отиде при най-добрият му приятел — Алей — и се сприятели с него.

— Значи е откраднал поддръжника на Бърнард?

— Не, човече. Не е така. Той започна да дружи с Алей. А след известно време помоли Алей да му помогне да се сприятели и с Бърнард.

— Бърнард… това е онзи, на когото Ендър бил счупил ръката в совалката.

— Точно така. Според мен Бърнард така и не му прости, но виждаше какво е положението.

— И какво беше положението?

— Ендър е добър, човече. Просто… той не мрази никого. Ако си добър, значи ще го харесаш. Ще искаш той да те хареса. Ако той те харесва, значи си свестен, разбираш ли? Но ако си боклук — ще се вбесиш, само заради това, че той съществува, нали схващаш? Ендър се опитва да пробуди доброто в теб.

— Как се пробужда доброто?

— Не знам, човече. Да не мислиш, че ми е много ясно? Просто… ако познаваш достатъчно дълго Ендър, той просто те кара да искаш да се гордее с теб. Това звучи толкова… толкова детински, не смяташ ли?

Бийн поклати глава. На него му звучеше като преданост. Бийн така и не разбираше това чувство. Приятелите са си приятели, мислеше той. Каквито бяха Сержанта и Поук преди Ахил. Но това не беше обич. Когато дойде Ахил, те го заобичаха, но това бе по-скоро нещо като боготворене, все едно той беше бог и им даваше хляб, а те на свой ред му поднасяха хляба си. Като… точно както сам се бе нарекъл. Татко. Дали и тук не беше същото? Дали и Ендър не беше същият като Ахил?

— Умник си ти, хлапе — рече Шен. — И аз съм бил там, нали? Само че досега не бях се замислял — как Ендър постига това? Как мога и аз да го постигна, да бъда като него? Ендър, той е велик, но аз не мога като него! Може би трябваше да опитам. Но аз исках само… да бъда с него.