Сянката на Ендър

— Защото и ти си добър — додаде Бийн.

Шен завъртя очи.

— Май точно това ти обяснявах, нали? Или поне го намеквах. Май това значи, че съм самохвалко!

— Голям дърт самохвалко — ухили се Бийн.

— Той просто… те кара да искаш… бих умрял за него! Все едно се правя на герой, нали? Но е истина. Бих умрял за него. Бих убил за него.

— Би се бил за него.

Шен веднага го разбра.

— Прав си. Той е роден командир.

— Алей също ли е готов се бие за него?

— Мнозина от нас са готови.

— Но някои не са, нали?

— Както казах, лошите го мразят — той ги подлудява.

— Значи целият свят се разделя на две — добрите обичат Уигин, лошите го мразят.

Шен отново доби подозрително изражение.

— Не знам защо изобщо ти ги разправям всичките тия глупости. Прекалено си умен, че да се хванеш ли?

— Напълно ти вярвам — отвърна Бийн. — Не ми се сърди.

Това го бе научил много отдавна. Когато малкото детенце каже „не ми се сърди“, всеки се чувства малко глупаво.

— Не ти се сърдя — отвърна Шен. — Но ми се стори, че ми се подиграваш.

— Исках да разбера как Уигин се сприятелява с хората.

— Ако го знаех, ако наистина го разбирах, щях да имам много повече приятели, хлапе. Но Ендър стана мой приятел — всички негови приятели са и мои приятели, а аз съм техен приятел… като семейство сме.

Семейство. Татко. Пак Ахил.

Предишният ужас се завърна. В нощта след смъртта на Поук. Когато видя тялото й във водата. А сутринта — Ахил. Как се държа той. Дали Уигин беше такъв? Татко, докато не получи своя шанс?

Ахил беше зъл, а Ендър — добър. И все пак и двамата си бяха създали семейства. И при двамата имаше хора, които ги обичат и които биха умрели за тях. Закрилник, татко, глава на семейството, мама. Единствен родител на тайфа сирачета. Всички ние тук, във Военното училище, сме улични деца. Може и да не сме гладни, но все така жадуваме за семейство.

Но не и аз. Семейство е последното нещо, от което имам нужда. Някой татко да ми се усмихва и да ми готви ножа.

По-добре е да бъдеш татко, отколкото да имаш татко.

Как да го постигна? Да накарам някой да ме заобича така, както Шен обича Уигин?

Нямам никакъв шанс. Аз съм твърде дребен. Твърде миличък. Не притежавам нищо от онова, което искат те. Мога само да се защитавам, да изработя системата. Ендър може да научи на много неща онези, които се надяват да станат като него. Обаче аз, аз трябва да се уча по своя си начин.

Но дори след като взе това решение, Бийн знаеше, че не е приключил с Уигин. С каквото и да разполагаше Уигин, каквото и да знаеше, Бийн щеше да го научи.

И така минаваха седмиците и месеците. Бийн изпълняваше всички редовни учебни задачи. Посещаваше редовните занятия в бойната зала, където Димак ги учеше на основните умения — как да се движат и да стрелят. По самоинициатива завърши и всички допълнителни курсове, които можеше да минеш от чина си и се дипломира по всичко. Изучаваше военна история, философия, стратегия. Четеше етика, религия, биология. Следеше всички ученици в училището, от новопристигналите новобранци до онези, на които им предстоеше дипломиране. Когато ги виждаше по коридорите, знаеше повече за тях, отколкото самите те знаеха за себе си. Знаеше националния им произход. Знаеше колко им е мъчно за техните семейства и колко важна беше за тях родината им или етническата и религиозна група, към която принадлежаха. Знаеше доколко те можеха да бъдат ценни за някое националистическо или идеалистично съпротивително движение.

Продължаваше да чете всичко, което четеше Уигин и гледаше всичко, което той гледаше. Слушаше истории за Уигин от другите деца. Следеше класирането на Уигин в листата. Запозна се с приятели на Уигин и ги слушаше как говорят за него. Изслушваше всички онези неща, които цитираха от Уигин, и се опитваше да ги подреди в някаква последователна философия, светоглед, позиция, план.

И откри нещо интересно. Въпреки алтруизма на Уигин, въпреки неговата готовност за саможертва, никой от приятелите на Уигин не спомена той да е обсъждал своите проблеми с него. Всички те ходеха при Уигин, но Уигин при кого ходеше? Той имаше истински приятели толкова, колкото и Бийн. И той не се издаваше пред никого.

Скоро Бийн откри, че го местят от класовете, които той вече е овладял, в класове с все по-възрастни и по-възрастни групи, които отначало го гледаха с раздразнение, но по-нататък — когато той ги задминаваше — с благоговение. Повишаваха го за пореден път, още преди съучениците му да овладеят и половината материал. Дали Уигин също го бяха карали да преминава ускорено учебния материал? Да, но не толкова бързо. Дали защото Бийн беше по-добър? Или защото крайният срок приключваше?

Защото в оценките на учителите все повече си личеше чувството за неотложност. За обикновените ученици — сякаш тук имаше обикновени деца — пишеха все по-кратко и по-кратко. Не че съвсем ги пренебрегваха. Но установяваха кои са най-добрите и ги издигаха.

Привидно най-добрите. Защото Бийн започна да осъзнава, че оценките на учителите често бяха обагрени от личните им предпочитания към учениците. Те се преструваха на безпристрастни и непредубедени, но всъщност най-симпатичните деца успяваха да подлъжат и тях също като учениците. Ако някое дете беше симпатично, те даваха по-добра оценка на водаческите му способности, дори в действителност да беше само сладкодумно, атлетично или от онези, които обичаха да са център на вниманието. Доста често набелязваха тъкмо онези ученици, от които биха излезли най- неефективните командири, и пренебрегваха онези, които според Бийн бяха наистина обещаващи. Потискащо беше да ги наблюдаваш как допускат такива очевадни грешки. Тук Уигин бе пред очите им — Уигин, който беше истинският водач — но те продължаваха да преценяват погрешно всички останали. Въодушевяваха се от разни енергични, самоуверени и амбициозни хлапета дори и когато работата им далеч не бе отлична.

Нали целта на това училище беше да открие и обучи най-добрите командири? Тестовете на Земята успяваха доста добре да отсеят децата — сред учениците нямаше истински тъпаци. Но в системата не се отчиташе влиянието на един решителен фактор: как подбираха учителите?

Всички учители до един бяха от военния бранш. Доказани, наистина способни офицери. Но във войската човек не се сдобива с отговорни постове само заради способностите си. Там трябва и да умееш да привлечеш вниманието на висшестоящите офицери. Трябва да умееш да се харесваш. Трябва да се вписваш в системата. Трябва да изглеждаш така, както според началството изглеждат офицерите. Трябва да мислиш по изгоден за тях начин.

В резултат на това се получаваше командна структура, пълна с мъже, които изглеждат добре в униформа, умеят да говорят както трябва и се справят със задачите, колкото да не се изложат. В същото време наистина кадърните тихо вършат цялата сериозна работа, избавят началниците си от затруднения и ги обвиняват за грешки, за които са предупреждавали, че ще излязат наяве.

Така беше във войската. Всички тези учители бяха от хората, които преуспяваха в подобна среда. И избираха любимците си въз основа на същото това изопачено чувство за приоритети.

Нищо чудно, че едно дете като Динк Мийкър бе прозряло това и отказваше да играе на тази игра. Той беше от малцината, които бяха едновременно и симпатични, и талантливи. Това, че е симпатичен, ги бе накарало да се опитат да го направят командир на армия. Талантът му бе позволил да разбере защо го правят и да им откаже, защото не можеше да вярва в една толкова тъпа система. А имаше други деца, като Петра Арканян, с отвратителни характери, които обаче можеха и насън да измислят стратегия и тактика. Такива, които бяха достатъчно уверени да водят другите в битка, да се доверяват на собствените си решения и да ги претворяват в действие. Те изобщо не се мъчеха да се харесат, затова и не ги забелязваха,