Сянката на Ендър

защото харесват повече мен.

— Да бе, а Ватиканът се мести в Мека.

— Точно така, мен пък ме гласят за Полемарх.

— Няма да стане — заяви Николай. — Прекалено си висок, bicho. — Николай взе чина си. — Бийн, тази вечер не мога да ти помогна с домашните, затова не ме моли, ако обичаш. — Той се излегна на леглото си и се заигра с мисловната игра.

Бийн също се излегна. Включи дисплея си и отново подхвана борбата с имената. Ако елиминираше всички деца, които се упражняваха с Уигин, колко от добрите щяха да останат? Петнайсет ветерани от списъците за размяна. Двайсет и двама новобранци заедно с Бийн.

Защо тези новобранци не вземаха участие в упражненията с Бийн през свободното време? Ветераните вече имаха неприятности с командирите си и не смятаха да ги предизвикват още повече, затова имаше смисъл да не участват. Но тези новобранци — нямаха ли амбиции? Или бяха зубрачи и се опитваха да постигнат всичко в клас, вместо да схванат, че бойната зала бе всичко? Бийн не ги винеше за това — и на него му беше нужно време да го проумее. Толкова ли бяха уверени в собствените си способности, та смятаха, че нямат нужда от допълнителна подготовка? Или пък нагли — може би се надяваха по този начин никой да не се сети, че дължат успеха си на Ендър Уигин? Дали пък не са срамежливи и затова…

Не. Не беше възможно да отгатне мотивите им. И без това те бяха твърде комплексни. Децата бяха умни, характеристиките им бяха добри — според критериите на Бийн, не непременно според тези на учителите. Само това му беше нужно да знае. Ако предоставеше на Уигин армия без нито едно дете от онези, с които бе работил на упражненията, тогава всички в армията щяха да започнат като равни в очите му. Което означаваше, че Бийн щеше да има същия шанс като всички останали да привлече погледа му. И може би ще заслужи командването на собствен взвод. А ако не можеха да приемат дребния Бийн на такъв пост, тогава жалко за тях.

Но така в списъка оставаха трийсет и седем имена. Имаше още три места за попълване.

Той отново прегледа списъка отгоре до долу и обратно. Реши да включи Том Лудата глава — ветеран с незавидното досие на най-разменян войник в историята на играта, когото не бяха „простудили“ и изпратили у дома. Засега. Работата беше там, че Том Лудата глава наистина беше добър. Но не търпеше да го командва някой глупав и нечестен. И когато му писнеше, наистина откачаше. Крещеше, хвърляше разни неща, веднъж беше разкъсал чаршафите на всичките легла в спалното, друг път бе написал съобщение какъв идиот бил неговият командир и го беше разпратил на всички ученици в училището. Неколцина успяха да го получат, преди да го прихванат учителите, и казаха, че по-готино нещо не са чели. Том лудата глава. Може би щеше да е слабо звено. Или просто чакаше правилния командир. Взе го.

Включи и едно момиче на име Ву, която — разбира се — всички наричаха Ууу и даже „Ухууу“. Беше блестяща ученичка, абсолютен убиец в аркадните игри, но отказваше да стане взводен командир. Винаги щом командирите й я поканеха, тя неизменно кандидатстваше в списъка за размяна и отказваше да се бие, докато не я включат. Странно. Бийн нямаше представа защо го прави — учителите също бяха озадачени. В тестовете й нищо не подсказваше защо. Какво пък, помисли си Бийн, ще я взема.

Последното място.

Той написа името на Николай.

Услуга ли му правя? Той не е лош, просто е малко по-бавен от тези деца, малко по-мек. Ще му бъде трудно. А ако го изключат, няма да има нищо против. Ще се старае максимално, в която и армия да го изпратят.

И все пак… Армия „Дракон“ щеше да стане легенда. И то не само тук, във Военното училище. Тези деца щяха да станат лидери в МФ. Или поне някъде. И щяха да разказват истории от времето, когато са били в армия „Дракон“ под командата на великия Ендър Уигин. А ако включа Николай, тогава, макар да не е най- добрия войник — всъщност е най-мудният — той все пак ще е вътре. И някой ден ще разказва тези истории както всички други, които съм включил. А и не е лош. Няма да се посрами. Нито да разочарова армията. Ще се справи. Така че — защо не?

Пък и аз самият искам той да бъде с мен. Той е единственият, с когото някога съм разговарял. За лични неща. Единственият, който знае името на Поук. Искам го. А в списъка има свободно място.

Бийн отново прегледа списъка. После подреди имената по азбучен ред и го изпрати на Димак.

На другата сутрин Бийн, Николай и още три деца от новобранската им група бяха назначени в армия „Дракон“. Месеци преди да им дойде редът да ги повишат във войници. Децата, които не бяха избрани, им завиждаха, после се почувстваха обидени, а накрая направо побесняха. „Правят ли изобщо бойни костюми с такива размери?!“

Въпросът беше добър. А отговорът беше „не, не правят“. Цветовете на армия „Дракон“ бяха сиво- оранжево-сиво. Той като войниците при постъпване обикновено бяха много по-възрастни от Бийн, се наложи да му ушият боен костюм по поръчка и не го ушиха особено добре. Костюмите се произвеждаха в космоса и никой не разполагаше с нужните уреди за първокласно прекрояване.

Когато най-сетне му го нагодиха по мярка, Бийн отиде в спалното помещение на армия „Дракон“, облечен с бойния костюм. Тъй като толкова дълго му го бяха прекроявали, той пристигна последен. Уигин се появи на вратата тъкмо когато влизаше Бийн.

— Давай — подкани го Уигин.

За първи път Уигин му проговаряше и, доколкото знаеше Бийн, за първи път изобщо го забелязваше. Бийн така съвършено бе прикривал увлечението си по Уигин, че се бе успял да остане незабелязан.

Уигин го последва в стаята. Бийн пое по коридора между леглата към дъното на стаята, където винаги спяха по-младите войници. Докато минаваше, огледа другите деца и забеляза как те се взират в него със смесица от ужас и насмешка. В толкова слаба армия ли ги бяха изпратили, че и това дребосъче тук служеше в нея?

Зад него Уигин подхвана първата си реч. С уверен глас, достатъчно висок, но без да крещи, без да нервничи.

— Аз съм Ендър Уигин и съм ваш командир. Леглата ще бъдат заети по старшинство.

Някои от новобранците изпъшкаха.

— Ветераните — в дъното на стаята, новите войници — отпред.

Пъшкането спря. Това беше точно обратното на обичайното разпределение. Уигин вече подриваше съществуващия ред. Винаги, когато влезеше в спалното, най-близо до него щяха да са новите деца. Вместо да се губят в суматохата, те винаги щяха да привличат вниманието му.

Бийн се обърна и тръгна обратно към предната част на стаята. Все още беше най-малкият ученик във Военното училище, но петима войници бяха пристигнали съвсем скоро в орбиталната станция, затова бяха разположени най-близо до вратата. Бийн получи горно легло срещу Николай, който му беше равен по старшинство — нали идваха от една група.

Бийн се покатери на леглото си — костюмът му пречеше — и постави длан до шкафа. Нищо не се случи.

— Тези от вас, които за първи път са в армия — обади се Уигин — отворете шкафа ръчно. Ключалки няма. Тук няма нищо лично.

Бийн с мъка свали костюма си, за да го прибере в шкафа.

Уигин тръгна между леглата, за да провери дали старшинството е спазено. После притича в предната част на стаята.

— Добре, всички да си облекат бойните костюми. Отиваме да се упражняваме.

Бийн го погледна крайно вбесен. Уигин ме видя, когато започнах да се събличам. Защо не ми предложи да сваля проклетото облекло?

— Ние сме включени в сутрешното разписание — продължи Уигин. — След закуска — веднага на упражнения. Официално между закуската и упражненията имате свободен час. Ще видим какво ще се случи, след като разбера доколко ви бива.

Истината беше, че Бийн се почувства като идиот. Разбира се, че Уигин веднага щеше да започне с упражненията. Нямаше нужда от предупреждение да не си сваля костюма. Трябваше да се досети.

Той хвърли частите от костюма си на пода и се плъзна по рамката на леглото. Много от другите деца