Пред мисленит й поглед се появиха сърдито присвитите очи на Могърн.
— Дракони ли? Ти какво, минаваш през планините ли?
Джуел яростно размаха криле.
— Намери безопасен проход, Джуел! И веднага се връщай при мен!
Гласът му беше студен като парче лед. Джуел престана да маха. Този глас я накара да се разтрепери.
— Добре, Могърн — каза тя тихо и светът изстина от страх и самота. Не искаше да вижда сега стопанина си, но нямаше къде да се дява. Иначе трябваше да се прости с вечерната доза палисп.
Като се отклони малко вляво, тя полетя успоредно на хребета, който все още се намираше така далеко — достатъчно далеко, че да се измъкне без проблеми от Мрежата. Но кой знае защо продължаваше да се бави. Преместваше поглед по надигащите се зловещи върхове, като смътно се надяваше страхът и самотата по някакъв начин да си отидат. Постепенно Джуел се пребори с нежеланието си и постави стабилизаторите — своеобразните котви на космическите кораби, и сигнализаторите. С излизането от Мрежата тялото й отново възвръщаше чувствителността си. Когато всичко свърши тя отвори очи и замига сънено. Наоколо беше мрачно и противно. Нищо не радваше погледа — имаше само уреди.
Чувството никак не беше леко, когато изпълзя от кабината и се протегна. Стомахът й гъргореше от глад, ръцете и краката се бяха схванали от умора. Но Могърн й бе наредил веднага да се яви при него. Въздъхна продължително, слезе от мостика и се отправи към каютата му. Корабът не беше голям и помещенията се притискаха плътно едно до друго. Буквално след няколко крачки спря и натисна копчето. Вратата стана прозрачна и тя влезе вътре.
Могърн седеше с лице към вратата и пушеше. Щом видя Джуел, се надигна и с жест й предложи да седне. Тя се отпусна на тясната кушетка. Зад гърба й, заемащ половината стена, бе закачен скъп гоблен. Мъжът пусна стройна струя ароматен дим и с намръщен вид се зае да изучава накрайника на дългата си лула.
— Джуел, защо не изпълни моята заповед?
Тя трепна — сега сигурно няма да й даде палисп.
— Не бях и помислила за такова нещо — промълви момичето и това наполовина си бе истина. Та Могърн всъщност не й беше забранявал да минава през планините — само й бе дал да разбере, че не одобрява този път, може би от страх пред драконите.
Той се запъти по-близо до нея и, понеже беше висок на ръст, лампата се появяваше и скриваше зад гърба му в такт с движенията. Джуел го поглеждаше предпазливо.
— Нима не разбра веднага, че искам да минем по обходния път? Или е възникнало нещо, за което предпочиташ да не споменаваш? Нещо, което те е накарало да избереш опасността?
Какво имаше в неговия глас? Страх? Не, та той е стопанинът. Джуел прехапа устните си.
— За друг маршрут изглежда не съм доразбрала. А за този… Мисля, че приказките… са си приказки. Дракони! Че откъде да се вземат?
— Какво значи за ригера „откъде“? — рязко я прекъсна Могърн. — Как аз мога да знам, какво става в Потока или в чуждия ум? Допусне ли се пропуск и сме загинали!
Джуел кимна.
— И колкото и да се хвалят пропилите се ригери, не бива да се пренебрегва нито един от техните разкази. Или аз не съм прав?
— Прав сте — каза Джуел и се намръщи.
— Та ето какво: ние, поне така се надявам, не сме се отдалечили много от първоначалния курс. Може ли да се върнем на него? — Могърн отново излъчи облак дим. Вентилацията сработи моментално и димът изчезна още, преди да достигне лицето на Джуел. Тя щеше да каже „да“, но нещо и попречи. Само поклати глава.
— Как да го разбирам — че освен планините, друг път няма?! — не каза, а изръмжа Могърн.
Джуел отново поклати глава. А Могърн, продължаваше да я гледа и усилено димеше с лулата си. Измина дълго време, преди да се обърне с гръб към нея. Когато пак се извърна, държеше в ръцете си малък гланциран цилиндър, завършващ в единия край с полукълбо.
— Добре, Джуел. Време е за палиспа. — Очите му си оставаха пронизителни и зли, но въпреки това от думите му сърцето на момичето заби по-силно, обзето от сладостно предусещане. Тревогата и самотата за известно време се скриха и отстъпиха място на въжделеното очакване.
Тя се подчини на жеста на Могърн и с готовност се наведе напред, като махна косите от врата си. Могърн се приближи до нея и внимателно притисна палиспа до оголеното място, кълбото се намести в трапчинката на тила. Първоначално усети хлад, но постепенно започна да приижда топлина. Проникна в нея и омота всичко безобразно, което я изпълваше: чувството на страх, на собствено нищожество, гняв… Обновената кръв потече като изцелителка, смекчи скованото от непрекъснати тревоги сърце, успокои емоциите и напълни душата с благодата на свежи искрици радост…
Топлата вълна започна да спада преждевременно. На Джуел й се завъртя свят. Обърка се и изпита познатия пристъп на възвръщащ се смътен страх. Палиспът бе престанал да действа. Тя седна и замига с широко отворените си очи, като се опитваше да спре бликналите сълзи. Могърн отново заговори, но момичето с усилие различаваше думите.
— Достатъчно за днес, Джуел. Трябва да знаеш, какво значи да си послушна. Важно е дори за ригерите.
Джуел трепереше. Мъчеше я болка и тъга. Най-накрая се овладя по някакъв начин.
— А сега, Джуел — продължи Могърн, — помогни ми с агментора и се чувствай свободна.
Искаше й се да вие и плаче, но трябваше да се подчини. Могърн седна до нея, а тя поднесе до главата му синаптичния агментор и натисна необходимите бутони. Когато мъжът се превърна в безмълвна статуя, чиито ръце събраха въздуха наоколо и го притискаха до тялото с нелепа усмивка на лицето, Джуел излезе от каютата и се прибра.
Господи! как жадуваше за палисп, за вълшебното му действие, което изтегля от душата горчивината на самотата и я прави кротка и топла. За него би се решила и на убийство. Но само Могърн знаеше да си служи с палиспа, така че той всъщност се оказваше по-скъп и от живота й. Известно време обикаляше из каютата си, голяма колкото кутийка, после се хвърли на леглото и се заизвива яростно, без да намери в себе си сили да забрави и да престане да мисли.
Нямаше сили да не си спомня…
Да си спомня… Диеп и онази нощ при апарата за сливане… Диеп бе така нежен и в същото време така настойчив. Беше й разказал за тайната връзка, която приличала по нещо на интимната, при желание ригерите можели да я поддържат помежду си чрез апарата за сливане на умовете. Тогава тя, толкова млада — а и сега годините й бяха малко — се бе съблазнила от неговата мнима искреност и сериозност. Още си спомняше кадифеночерните му очи под сребристите вежди и казаните думи: „Ние ще се гледаме един друг и душите ни ще се слеят…“
Бяха летели в автомобил далече от градския шум и суета към малка селска къщичка, където се бе намирал апаратът за сливане. Великолепният ален залез ги бе съпровождал по пътя. Но Джуел не беше могла да се отърве от нервното си напрежение — дори когато бяха спрели и тръгнали към къщичката пеша. Това се беше оказала истинска къща, а не от типа сграда-мултикомплеск. Диеп й се бе усмихнал ободряващо и докоснал ръката й. Този жест изведнъж беше прекратил всякакви съмнения и подозрителност. Вътре бяха влезли заедно. Джуел неспокойно, но с любопитство беше започнала да се разхожда из просторния хол и непрекъснато да се докосва до стените и перилата. В задната част на къщата, в малка стая бе разположен апаратът за мозъчно сливане — усъвършенствуван тип синаптичен агментор, с вид на прашен сребърен полукръг. Щом спътникът й бе включил машината, по стените беше започнало да се разхожда сребристо сияние.
— Трябва да изчакаме две минути, преди полето да се съсредоточи и стабилизира — бе казал Диеп. — Седни и се отпусни.
Той бе кимнал към сдвоените кресла, намиращи се точно до мястото, откъдето излизаше сиянието.
