— И какво ще стане? Как ще разбера? — беше се развълнувала Джуел, а на ум си бе казала: „Той ми е братовчед. Защо да се страхувам? Та той ли не знае, какво трябва да се прави?“
Диеп само се бе усмихнал на наивността й, беше се навел и докоснал нежно ръката й. В очите му се бе разгоряло лукаво пламъче — изглежда се бе забавлявал от неопитността й (а може би беше изпитвал още нещо към нея, за което не бе поискал да говори).
— Скоро сама ще разбереш всичко — бе казал той. — Става незабелязано и без никаква опасност.
Той бе седнал на едното от местата — отпуснат и така подканващо усмихнат, че Джуел беше разбрала: опасенията й в края на краищата са просто глупости.
Бяха разговаряли непринудено за това онова — за ригерите, за семействата им — и тя почти напълно бе забравила за сребристото поле, с нарастваща енергия. Диеп я бе гледал в очите, описвайки последния си полет — един скок, тристепенен, бърз и решителен; приличащ на хвърлен към водата камък, който се отплесва от повърхността й няколко пъти. Заедно с още един ригер-жена съпровождал голям товарен кораб. Беше й намекнал, че през цялото време на съвместната работа помежду им е имало онази тайна връзка.
— Това беше най-хубавото на този полет — беше изрекъл той, без да откъсва очи от Джуел и на нея бе й станало някак неловко. — Но тя още на следващия ден замина отново — бе допълнил Диеп. — Скучно ми е без нея. Онова усещане не бих заменил с никое друго.
Внезапно сърцето на Джуел бе ударило силно. Беше я обхванала ревност, но се бе сдържала, да не я покаже. В същия миг беше усетила да я обвива топла вълна — особен вид стаена светлина, която сякаш й бе казала, че и най-съкровенните чувства няма защо да се крият. Мислите бяха придобили необикновена лекота, каквато възниква единствено при пълната откровеност. Бе погледнала Диеп и разбрала, че долавя не само думите, но и образите, възникващи направо в съзнанието му, както и разрастващото се обединение с него. Пред мисления поглед на Джуел се бяха появили жената от онзи рейс, фантасмагоричните картини на пространството и лукавият му интерес към нея.
В сърцето на Джуел се бяха разбушували чувства, които тя не бе намерила сили да овладее и така не бе успяла да осъзнае какво всъщност беше станало с нея, как така мислите и образите бяха нахлули като фонтан и преливайки във всички оттенъци, бяха потекли в пространството… Неясният образ на доведения й брат потиснато гледа строгия баща и дори няма възможност да се обади… А тя самата стои пред затворената врата на родния дом, страда и се нуждае… Редки полети със случайни кораби и самота, такава, че за приятели въобще не може да се мисли… Образите бяха излезли наяве и заедно с тях — терзаещата сърцето мъка. Преди да се спре на някоя, тя бе успяла да ги изтласка напълно — съкровенните мисли за себе си, които бе пазила като зеницата на окото от чужди погледи.
В зашеметяващият хаос на сливането чувството за пълна откритост изведнъж бе започнало да се прекъсва — изглежда на Диеп не му бяха стигнали силите да понесе такъв настойчив вик за помощ. И той я бе предал. Той, който й беше обещал пълно разбиране, без да каже нито дума, просто бе станал и излязъл извън полето. Апаратът и ореолът от светлина си бяха останали същите, но за безпомощната Джуел, терзана от мъка и омраза към себе си, това бе подействало като задушаващ щит. Мъжът вече я беше погледнал с други очи. Не бе изчакал да свършат страданията й, а беше станал и напуснал стаята, докато тя бе останала сама с бездушното поле.
В тъжната комедия се беше превърнала едновременно в артист и зрител. Болката, близнала я като език на пламък, бе започнала да се затягаше като примка и да я задушава постепенно, а на помощ никой не бе дошъл — никой, нито Диеп, нито баща й; бяха забравиха даденото обещание и затворили вратата — какъвто единият, такъв и другият. Беше поискала да ги убие. Беше пожелала да се самоубие и отърве от изяждащата я ненавист, освен ако успееше да се справи с нея и да я натика дълбоко в себе си. Така и бе постъпила — омотала се бе в безпътицата като в пашкул и го беше направи толкова плътен, че да не се размотае. И за да не загуби разсъдъка си, бе побързала да включи агментора на сливането. И да се върне в града — там, където борсата на труда бе пълна с безработни ригери, опитващи се да намерят някаква работа. След два-три дни беше попаднала на Могърн, който й предложи работа — и палисп.
Ставаше нещо ужасно: мрачните мисли следваха една след друга. Въобще не можеше да заспи. Но по- добре безсъница, отколкото кошмари по време на сън. Джуел не преставаше да мисли за палиспа, само той би снел нервността и бликащия страх. Палиспът бе фин електростимулатор, строго забранен за прилагане освен с разрешението на психиатрите. Мигновено се превръщаше в необходимост. Същото бе и със синаптичния агментор на Могърн. Но за нея палиспът бе единственият отдушник, впрочем и Мрежата.
Сега искаше да се намира в Мрежата. Там успяваше да даде израз на чувствата си, да ги оформи и превъплъти в образи. Но да борави с мрачни мисли бе направо опасно. Впрочем и да ги крие в дълбините на съзнанието си бе рисковано, все едно да очаква избухването на взрив. Наистина Могърн лежеше в блажена безпаметност, но когато узнаеше, че тя без разрешение е влязла в Мрежата, щеше да я накаже строго. Все пак ако не направеше нещо, просто щеше да полудее.
Тя напусна каютата си и отиде на мостика, откъдето се вмъкна в навигаторската кабина. Невроконтактите докоснаха нежно главата и шията й.
Цялата й същност се устреми в Мрежата, в Потока. Корабът, подобно на предшественика си, дирижабъла, плаваше по нощното небе. Подухването на вятъра успокои Джуел и тя започна да мени височината, търсейки насрещно течение, което да я понесе към планините. Накрая намери подходящото и се залюля от полъха. Взря се в плавно приближаващия се хребет. Голямата жълтеникава луна бавно се заспуска към черните зъбери на скалисти върхове, които закриваха целия хоризонт. Напомняха й за отворени хищни челюсти. Срещу нея се приближаваше тъпоглава грамада облаци. В призрачната светлина изглеждаха като привидения… Гледката й хареса: тъмнината, тишината на безгласото пространство, движещите се като ледници облаци, приличащи на клещи, които сякаш имаха намерение да разкъсат уязвимия въздушен балон…
Неочаквано Мрежата се пропука. Джуел размаха ръце из въздуха. Няколко мига отчаяно се бори, после започна да пада презглава надолу, но успя да се овладее и да създаде нов образ. Призрачната Мрежа засия и придоби вид на сребрист скутер, който се плъзгаше плавно, а самата тя стоеше на кърмата с широко разтворени крака. „Внимателно!“ — заповяда си мислено, след като възстанови равновесието. Към образите трябваше да се подхожда предпазливо — мрачните мисли можеха да се превърнат в реалност и да направят кораба на купчина трески, които после вечно щяха да плават по извивките на това странно дете на галактиките, наречено Поток.
Джуел обърна лицето си към освежаващия вятър. Менталният импулс като мощен разряд полетя напред и разчисти пътя си от облаците. Времето напредваше и хребетът постепенно се приближаваше.
Като разпръснато ято чайки в недрата на буреносен облак — на размитата лунна светлина се откроиха бледи призраци — насреща й се спуснаха… дракони. Изуми се, разтрепера се и не намери в себе си сили да повярва на очите си. Дракони! Острокрилите силуети на чудовищата, все още далеч, оряха въздуха на фона на белезникавите облаци. Пламваха и угасваха алени снопове искри. Не можеше да повярва — та нали дракони нямаше. Те, както и всички други чудовища бяха рожби на атавистичните страхове, древните легенди, езическите вярвания и магьосническите прокоби. И колко наблизо бяха! Тези видения възникнаха не по нейна вина — поне така и се струваше. Не бяха ли халюцинации, а не същества, които наистина живеят в Потока? Предпазливо и спокойно Джуел започна да контролира всяко свое движение.
Драконите, излезли наяве от светлината на огромната луна, се приближаваха и размерите им се увеличаваха. Те се издигаха и кръжаха засега на значително растояние. Но ето че три от тях се отделиха от ятото и започнаха да се приближават. О-хо, бяха я забелязали. Подминаха я и очите им пробляснаха към нея. Един бе така близо, че можеше да се различат люспите по тялото му — сякаш полирано олово изстрелваше променящи се отражения, на пръв поглед сиви, като че ли под кожата му имаше резервно осветление. От грубата глава на чудовището стърчеше грозен нос, на който хищно се разтваряха двете ноздри; крилете му бяха широки и назъбени, а не тесни, както тя си ги бе представяла. Очите му ярко светеха — не просто очи, а истински фарове. Сетне още едно чудовище пресече пътя й. За миг Джуел загуби ориентировката. Когато взорът й се проясни, тройката дракони се оказа на предишното разстояние. Изглежда те и нейният кораб летяха в една и съща посока.
