— Не съм те питал за името ти — ревеше той. — Защо ми го каза?! — огромен пламък се стрелна от страшната паст и се стопи в нощната мъгла. Лапите отчаяно задраскаха скалите.
— Какво ти става? — извика Джуел и закри с длани ушите си.
Най-сетне драконът затихна, нещо повече — наведе тъжно глава и я заклати насам-натам.
— Сега и аз ще трябва да ти кажа името си и за нищо на света не бих могъл да те излъжа и да те нападна.
Джуел се намръщи.
— Не го взимай толкова навътре. Не ми трябва името ти.
Драконът съвсем се натъжи.
— Наричам се Острокрил Въртоопашат Ветродухач Страшилището на Висотите.
— Така и не ми трябва!
— Наричай ме просто Острокрил. Господар съм на четирите най-бързи…
— Самохвалко, това си ти — студено каза Джуел.
Той замълча засрамено. И тромаво се раздвижи — терасата беше тясна за двамата.
— Искам просто да продължа полета си — каза Джуел. — Както усещам, на твойта помощ не бива да се надявам.
— Ама ти наистина не си дошла тук за двубой? — засегнато попита драконът.
Тя се замисли — нима наистина го бе обидила с нещо? Острокрил започна да я оглежда внимателно.
— Ти си разстроена и разтревожена — забеляза той. — И това няма никакво отношение към мене. Ще ми разкажеш ли за бедите си?
— Не!
— Разкрих ти моето име. Можеш спокойно да ме се довериш.
— На тебе ли? И това го казваш, след като отначало ме излъга, а после едва не ме уби?
— Та това си беше двубой. Ти тогава не знаеше името ми. Подразбираше се.
— Но не и от мен във всеки случай.
Последва неловко мълчание. Острокрил се разкашля и заиспуска кълба дим. Облаците започнаха да се разкъсват и тук-таме звездите се показаха над планинските върхове. Джуел с тъга ги гледаше.
— Какво става там? — намеси се още един глас.
— Летя, Могърн — отвърна Джуел.
— Веднага излизай от Мрежата — заповяда гласът отвъд границата.
— Не мога да го направя. Наоколо има дракони — тя за миг погледна Острокрил. — „Умолявам те — помисли Джуел, — само не се намесвай.“
— Разочарован съм от теб. Измъквай се както можеш и веднага ела при мен. Има още неща да ти кажа.
Могърн рязко прекъсна връзката.
Острокрил размърда живите си очи и наду широките си ноздри.
— Ясно — обади се той. — Ти отговаряш пред някого на борда. Но не искаш да го правиш. Познах ли? — погледът му направо пронизваше момичето. — Малка моя, Джуел, нека полетим заедно нанякъде. Струва ми се, че още мога да ти потрябвам.
Джуел се изплаши от предложението му и с тревога го изгледа.
— Какво? За нищо на света!
— Сега съм твой слуга, Джуел. Нали си разменихме имената. И ти наистина трябва да тръгнеш с мен. Наш дълг е да си помагаме един друг, доколкото е по силите ни — гласът на дракона звучеше невероятно искрено.
— И защо трябва да ти вярвам? — тропна сърдито с крак Джуел.
— Аз съм единственият, когото имаш в момента — каза убедително драконът.
Джуел усети как гневът й независимо от всичко започва да изчезва. Дълбоко в душата си нямаше нищо против да тръгне с този дракон, въпреки че посегна на живота й. Погледна накриво чудовището — с тези немигащи очища, огромна глава и броня вместо кожа едва ли би се страхувал от нещо и следователно нямаше защо да я лъже.
— Предполагам — отбеляза тя предпазливо, — че ти ще обещаеш да не ме нападаш, нали? И аз ще ти повярвам.
— Никой не е застрахован от нападение — отвърна Острокрил.
Тя се обърка. Отговорът бе честен. Но имаше ли въобще някакъв избор?
— Не бих казала, че ти вярвам особено — отвърна тя, — но все пак, какво си замислил?
— Качи се на гърба ми — след тези думи драконът тромаво се наведе.
Джуел постоя известно време нерешително, после се покатери на гърба и седна точно пред крилете, като прегърна шията му с ръце.
— Дръж се здраво! — предупреди я драконът, разпери криле и полетя в нощното небе.
Джуел седеше като вцепенена, а в главата й се замятаха противоречиви чувства — и страх, и облекчание. Вятърът пееше звънливата си песен в ушите й, а от движението на мускулите които приличаха на канари, в душата на момичето навлизаше блажено спокойствие. Дланите й неволно поглаждаха гладките плочки на костената броня.
— По би ми харесало, ако ме почесваш зад ушите — подметна драконът, без да прекъсва полета си.
— Не говори глупости — пламна Джуел и дръпна ръцете си.
Летяха много ниско. Насреща им се носеха планините с острите си скали и мрачни клисури. Драконът направи плавен завой и започна да слиза надолу. Джуел затаи дъх. Пред очите й се разкри нощна долина.
— Къде отиваме? — извика тя.
Вместо отговор драконът изплю дълъг пламък.
Когато навлязоха в завесата на мъглата, те намалиха скоростта. Джуел усети как времето по интересен начин започна да се изкривява и размива. Независимо от гъстотата на заобикалящата ги мъгла светеха звезди и сякаш в каменните стени пълзяха и се разтваряха коридори. Най-сетне завесата просия, разсея се и те влетяха във вълшебна долина, където нощта бе ясна и чудесна.
Острокрил носеше над златисти следи от разпилян прах, който сияеше във въздуха. Под тях се виждаха дървета, по клоните на които пробягваха огънчета. Над главите им безплътни като паяжинки нишки сплитаха безкрайна арка, под която драконът едва забележимо размахваше криле.
— Харесва ли ти така? — запита Острокрил гордо.
Джуел, изумена и възхитена, завъртя глава настрани. Вдясно тих звезден водопад изтичаше от разкошен вир. В него пляскаха няколко създания с необикновен вид.
— Наистина е красиво — съгласи се тя. — Но какво ще правим тук?
Острокрил изви шия и се обърна към ездачката си
— Малка моя — започна той. — Как бих искал да ти запомня добре името. Всъщност, как се казваш?
— Джуел — съобщи неохотно тя и видя в очите му да се разгарят пламъчета. Нима й се надсмива? Тя се напуши и започна да усеща — какво? — как я обхваща гняв ли? Възможно. Макар че беше странен гняв, пълен с топлина.
— Малка моя… — отново започна драконът.
— Престани с това „малка моя“! — този път тя възкликна напълно сериозно.
— Че какво пък толкова! — учуди се драконът. — Нима не ти е ясно? Наричам те така единствено от симпатия, малка ми Джуел.
— Каква ти симпатия?
— Така казваш сега, Джуел. Но ние потеглихме на път, за да можеш да си измениш мнението.
Джуел вдигна глава и изгледа дръзко дракона право в очите.
— Виж ти! — възкликна тя.
Погледите им се срещнаха и момичето сякаш пропадна в бездната на тези налети със светлина очи — там, далеко долу, в извивките на чуждото съзнание, в ума, който я наблюдаваше направо, както в онзи апарат за сливане.
