разбера!
Диеп побягна — било от страх, било от мъка. Най-вероятно от страх, но в никакъв случай от ненавист.
Острокрил тъжно въздъхна и образът на Диеп се разпадна, а заедно с него изчезна и облакът подвижни искри.
— Случвало ли се е с него и друг път нещо такова? — запита драконът.
— Не — отвърна Джуел. — Не, аз… — тя прекъсна изречението по средата на думата, когато си спомни, каква безнадежност идва от мисълта, че Диеп я ненавижда. Не беше ли се зарекла, че няма да позволи на никого да наднича така в душата й.
— Джуел, Джуел, погледни нагоре!
С нежелание повдигна поглед. Известно време не успя да разбере какво вижда Острокрил, докато не различи високо над себе си голямо гнездо на някаква хищна птица, а в него човешка фигура.
— Кой е този там? — запита изненадана. В душата й плъзна леден студ — човекът й беше някак си познат.
— Нима не го позна?
И без да чака отговор драконът я подхвана и полетя към гнездото. Кацна пред него на скалната тераса. Сега Джуел вече можеше да разгледа всичко. Този човек беше баща й. Точно такъв, какъвто го бе съхранила в паметта си — със студен поглед и резки пестеливи движения на ръцете. Очите му гледаха някъде настрани; очевидно чакаше нещо, а стоеше така, сякаш се готвеше да направи крачка назад. Зениците му бяха разширени сякаш от силен гняв — точно както в годините, когато викаше с пълен глас из цялата къща.
— Убий го! — изрече тихо Джуел. Вълната от гняв и ненавист бликаше от сърцето й. — Изгори го!
Драконът се бавеше, с което привлече част от гнева върху себе си.
— Казах ти, че ненавиждам този човек. Изпепели го!
Едва сега разбра защо се бави драконът. Не защото бе имал нещо против; оказа се, че баща й е загинал още преди две години от ръката на ревнивата си любовница. И какъв смисъл имаше сега да бъде горен?
Джуел изруга безсилно и погледна накриво този човек, който бе така студен, така самотен и безпросветен, че успя да настрои против себе си двете си жени и собствените си деца, показвайки им какво представлява безчувствеността.
— Щом е така, Острокрил, трябва да се примиря. Може би съвестта поне малко го е измъчила. Макар да се съмнявам, но все пак се надявам. А сега да се махаме.
Човекът в гнездото изчезна веднага щом Острокрил му обърна гръб. Драконът подскочи и те се оказаха във въздуха.
— Малката…
— Лети, драконе, лети — мрачно го прекъсна Джуел, усещайки след опустошителния гняв силна отпадналост. Чудовището със съчувствие пусна от ноздрите си две струи дим. Това я изкара отново от търпение и тя го заудря с юмруци по костените плочки на шията.
— Махай ме по-скоро от това проклето място и ме остави да долетя спокойно до целта си!
Драконът се издигна високо. Преди да заговори, той известно време мълча съсредоточено.
— Както искаш, Джуел. Знай само, че излезем ли от тези планини, стигаме до място, където ще трябва да те оставя. То е съвсем близо до крайната точка на маршрута ти. Там ще трябва да се разделим.
Джуел отначало сякаш не се трогна от тъгата на дракона — такова объркване цареше в главата й. Нима сега й бе до това чудовище? Не беше ли то, драконовото изчадие, това, което я домъкна дотук и натика носа й в тези разтърсващи душата й спомени? Макар че трябваше да му се отдаде нужното — изпепели Могърн — и то как! — е, ако не наистина, то поне в мислите.
Момичето мълчаливо се притисна до дракона. А той размаха криле, набра височина и светлината на отдалечаващата се долина започна да изстива в нощта. Образи… Образи… Брат й, който така мъчително се бе опитвал да отстои достойнството си (той така и не си го призна, дори на родната си сестра). Диеп, другите ригери, опитващи се да се преборят със самотата и страха (отново всеки сам за себе си). Единствено Мариел се бе отнасяла с нея по-човешки. А говедото Могърн блаженствуваше в прегръдките на агментора. Джуел се разтрепера — с известно забавяне реагираше на новите преживявания; поривите на гнева и мъката, отчаянието от самотата и безсилната ненавист раждаха в душата й черна вихрушка. Споменът за баща й, който не бе обичал никого и най-малко себе си… Тя се бе вцепенила така, че не забелязваше минаващите край нея грамади на планините, намръщени и черни; плаващите облаци; мигащите като диаманти звезди, чиято светлина се променяше със скоростта и състоянието на уморения й мозък, обвит с нишките на навигаторската Мрежа.
Вятърът свистеше в ушите й. Тя отдръпна отмалялата си глава от шията на Острокрил и се замисли. Осъзнаваше, че се намира недопустимо дълго, вече много часове в Мрежата.
— Къде сме? — запита, като се опита да придаде твърдост на гласа си.
— Летим към мястото, където искаше да отидеш — отвърна драконът.
— Ако сега отида да поспя, ти ще можеш ли да наглеждаш кораба?
Мрежата сияеше с всички цветове на дъгата. Джуел сама не разбра защо задава този въпрос. Веднага усети студа на самотата, който убоде душата й с острието на сякаш притихналата болка. Не я оставяше мисълта, че никак не иска да се разделя с дракона.
— Аз ще бъда тук — отвърна Острокрил.
Тя въздъхна, фокусира волята си и материализира кораба — но не целия, а само носовата част, която се подаде в Потока, сякаш от никъде. Без да слиза от шията на Острокрил, Джуел постави стабилизаторите.
— Аз ще се върна — каза тя. — Не веднага, но след известно време.
— Добре — отвърна й цял облак дим.
Джуел изостави странния си спътник. За миг я обгърна мрак и тя се оказа отново в привичното си тяло. Качи се уморена в навигаторската кабина и застана на мостика. Протегна се. После отиде в кухничката и започна да лапа, каквото има, очаквайки да се появи Могърн. Но тя се нахрани а него го нямаше. Отиде до вратата на каютата му и позвъни. Отвърна й тишина. Тогава направи преградата прозрачна и погледна вътре. Могърн като статуя лежеше под агментора, устата му се бе изкривила в безсмислена гримаса, а очите му бяха като от стъкло. Ясно… Гръдта й бавно се вдигаше и спадаше… Не му беше стигнало търпението да я изчака, за да му помогне да настрои уреда.
По навик си помисли за палиспа, но след малко реши, че повече няма да й е нужен. Най-малкото докато спи може да мине и без него. Обърна се, отиде в каютата си и едва докоснала леглото, заспа здраво.
Когато отвори очи, Джуел замига бързо: нещо беше смутило съня й.
— Нима ти плащам да спиш? — гърмеше гласът на Могърн. Изглежда се обръщаше към нея за втори път. И в тона му се усещаше истински гняв.
Джуел извъртя главата си.
Могърн стоеше на входа.
„Сега да излетеше пламъкът на дракона!“ — помисли си тя.
— Приготви се! — заповяда той. — Чакам те в кухнята.
Джуел скочи разтревожена. По гласа му усети, че Могърн не се чувства добре. Може би душата му страдаше, или просто бе надвишил допустимата доза?… Във всеки случай трябваше да бъде нащрек. Най- добре бе да се върне колкото се може по-бързо в Мрежата. Но най-странното беше, че истински я безпокоеше какво прави Острокрил? Преди нещо подобно възникваше единствено когато предусещаше вкуса на палиспа. Но сега не й трябваше, тя искаше да бъде при Острокрил.
Джуел се изправи, при което главата й се завъртя, и отиде в кухнята. Могърн ядеше. Погледна я така тежко, че тя веднага си направи изводите.
Едва когато и тя започна да се храни, мъжът отсече:
— Ти два пъти не изпълни заповедите ми. Влезе без разрешение в Мрежата и започна схватка с
