драконите. Забърка и мен… Ние откъснахме ли се от тях? — погледът му настойчиво я фиксираше.
Тя мъчително преглътна. „Острокрил, изпепели го!“ — мина през главата й. Жалко, че го няма тук, иначе би му показал… Тя започна да отговаря, като премисляше внимателно думите си:
— Още сме в опасност. Но се намираме близо до течението, което води право в Лексис. Трябва веднага да вляза в Мрежата.
Собственикът на кораба завъртя белтъците на очите си и после заби поглед в нея.
— Като че ли не предизвиквам в тебе възторг, а? — запита той без сянка от усмивка. — И никога няма да предизвикам. Но от палиспа ми, ти май никога не си отказвала. Няма да намериш друг, който да ти го дава щедро като мен.
Джуел дръзко го изгледа право в очите. „Не ми трябва повече палисп — помисли тя, — вече не ми трябва“. Въпреки това погледът на Могърн я караше да трепери.
— Грешиш, Джуел, повече няма да има. И никакво своеволие. Докато не изкараш кораба вън от опасността, палисп няма да има.
Той се облегна назад и скръсти победоносно ръце на гърдите си.
„Просто трогателно — помисли си с насмешка момичето. — И колко жестоко…“ Но сега какво ще му позволи да й се налага? Разбира се, Могърн е по-силен физически, но…
— Не ми трябва повече палиспа ти — изрече тя гласно и гърлото й се сви. — А сега трябва…
— Стой на мястото си, докато не ти заповядам „Върви“! — изрева Могърн.
В този миг откъм мостика се чу басовият глас на сирената. Нещо ставаше в Потока.
— Върви! — заповяда Могърн. В гласът му се усещаше досада.
Джуел се разбърза. Нима Острокрил не я чакаше повече?
Веднага щом възстанови в съзнанието си Мрежата, тя откри, че лети право към дракона, като преодолява насрещен въздушен поток над верига ниски планини. Очите й се насълзиха облекчението. Две слънца, розово и оранжево, плавно се спускаха отпред. Небето напомняше на море от течен кристал и Джуел мигновено почувства, колко непоносимо ще й бъде да се раздели с всичко това.
— Привет, момичето ми — изрече драконът и от огромната му паст изкочи ярък пламък.
Джуел прегърна скъпото чудовище през шията, но появилите се сълзи й пречеха да говори.
— Острокрил — каза тя тихичко, — ти ли ме викаше?
Драконът бавно размахваше крилете си.
— Аз исках да се върнеш — каза той. — Не зная, виках ли те или не.
— Зная, че е време за връщане. А ние май почти сме стигнали?
— До границите на моите владения. Да, Джуел, драконите не могат да отидат по-далече от тези пътепоказатели. Аз лъкатуша, въртя се на едно място, бавя се колкото мога, но въпреки това ние почти стигнахме. Искаш ли да летя направо?
— Не! Моля те, недей! Острокрил, миличък, славен мой, Острокрил, наистина ли не можеш да летиш повече с мен? Какво ще стане, ако се обърна назад? — и преди да го каже до край, тя разбра, че е невъзможно. Трябваше да закара кораба до целта. А и Могърн щеше да тежи на съвестта й. Теченията на Потока бяха непреодолими. Възможно бе драконите да се придвижват и в двете посоки, но Джуел и корабът не можеха.
— Настана време да се разделим — каза тихо драконът. — Всичко минава и отминава.
— Аз… Накарах те да летиш до тук… — със закъснялото си съжаление Джуел по-скоро се обръщаше към себе си. — А ти така се стара да ми помагаш… Както беше обещал… — Измъчваше я срам, а от очите й бликаха сълзи. — Какво да правя, Острокрил, какво да правя?
— Ти ще си намериш някой друг — каза драконът. — А аз ще остана тук. И ще мисля за тебе.
Джуел заплака, сви се на четири и продължи да плаче дълго и тъжно. Как можеше да разпръсне отново безпросветния ужас на самотата, който бавно се събираше в сърцето й? Помисли за палиспа, но веднага го отхвърли. Прекалено много плащаше за него, а блаженството минаваше така бързо. Не, по-доброто бе съветът на Острокрил. Колкото и да бъдеше трудно, щеше да е по-хубаво, отколкото да пълзи пред Могърн.
— Сега ще бъде иначе, много по-добре — каза тя, обръщайки се към събеседника си, или може би към вятъра.
Острокрил я чу и се обади:
— И при мен ще бъде иначе, малка ми Джуел. Вече няма да започвам двубой с някой ригер, преди да си помисля за тебе. За тази, която знае моето име.
Известно време летяха мълчаливо. Показа се някаква ниска планина, по-скоро хълм.
— Острокрил — обърна се Джуел, — ако ми се случи отново да летя по този път, дали ще те видя?
Драконът издиша силен пламък:
— Ще те търся, малка ми Джуел, аз и моите роднини. Щом викнеш: „Острокрил!“, аз непременно ще те чуя, дори всички планини да застанат на пътя ми!
Джуел се разтрепера от радостното чувство.
— Нека да се вдигнем високо-високо, колкото се може по-близо до слънцето! — помоли се тя.
Драконът не я накара да чака и се устреми към кристалния свод на залеза. Джуел го следваше и събираше усещанията си за полета, за вятъра, който игриво разрошваше косите и галеше лицето й, съзерцаваше светенето на небесния океан и тези чувства стигаха до душата й и я пречистваха. Светилата вече отиваха зад хоризонта, но блясъкът им беше по-светозарен и прекрасен, отколкото когато бяха в зенита. Облаците леко се размърдаха и през пролуките заструи светлина — право върху дракона и неговата ездачка, които си харесаха един от нейните стълбове за път нагоре към кристалното море. Там цветовете рязко се промениха — в правата си встъпваше Потокът — появиха се сложните ивици на различни течения и канали. И тя разбра, че вече ще трябва да се разделят, защото драконите не могат да летят по тези места.
Огромното тяло на Острокрил се разтърси — той плачеше, като издаваше странни звуци. През пищната пелена на дима напред се стрелна езикът на ярък пламък. Джуел нежно поглади шията на чудовището, после разпери ръце и ги превърна в сияещи полупрозрачни ветрила.
— Сбогом, Острокрил — изрече тя през сълзи.
— Сбогом, Джуел — отвърна тъжно драконът, като остана долу.
И ето, Джуел вече се държеше сама във въздуха и отново бе станала ригер. Острокрил зави настрана, описа кръг около нея, Оочите му блестяха, а след него се виеше дълга тънка струя дим. После се наклони на едното си крило и започна да се спуска.
Джуел едва се сдържаше да не заплаче, докато гледаше как той постепенно се отдалечава и се разтваря в стихията на светлината.
— Приятелю, Острокрил! — викна тя след него и ехото заструи надолу заедно със сноповете светлина. Може би й се бе сторило, но в отговор се донесе отзвукът на гръмогласен смях.
После тя напрегнато се загледа пред себе си и се захвана да търси подходящо течение, което да я отведе до крайната й цел — звездната система Лексис. Край на полета. Преминаване в обикновеното пространство. Представи си лицето на Могърн, когато му кажеше, че си отива. Не й бе нужен неговия дяволски палисп! Разсмя се облекчено и заплака от неочакваната радост, преди да се съсредоточи отново на полета.
„Довиждане, Острокрил“ — помисли Джуел и изведнъж съзря нужния й ориентир — едно особено сияние, до което щеше да се вдигне с кораба и там да се гмурне в руслото на Потока.
Информация за текста
© 1998 Джефри Карвър
© Красномир Крачунов, превод от английски
Jeffrey Carver
Though All the Mountains Lie Between, 1998
