блуждаещи сенки, които като вампири изсмукваха отвсякъде живот и енергия. Влиянието им се простираше и извън базата. Отвреме навреме Крокет надяваше отопляем комбинезон и излизаше на повърхността на рисковани пътешествия. Стигаше до пълно изнемощение с надеждата да победи депресията, която царстваше под ледовете.
Сенките обаче ставаха все по-плътни. Никога по-рано сивото оловно небе на Антарктида не беше го угнетявало. И никога преди това далечните бели планини не са му се стрували полуживи същества, стари и уморени, които тъпо се радват на своята бездвижност. Депресията притискаше Крокет и неговият разум на здраво животно пропадаше в дълбока бездна. Опитваше се да се бори, но тайният враг идваше скришом и не го спираха никакви стени.
Крокет често си представяше Бронсън: привит, мълчаливо загледан в празнотата на черната бездна, погълнала го завинаги. И все по-често си спомняше страшните разкази, които обичаше да чете като дете. Тогава почти не им вярваше, но сега призрак бе завладял базата и логичните изводи на Форд бяха безсилни срещу древните суеверия.
От времената, когато косматите човеци са се притискали един до друг в мрака на пещерата, те се страхуват от тъмнината. И не винаги са свързвали воя на кръвожадните хищници със самите хищници; въображението започва да им придава други форми — в мрака около огъня се появяват демони и върколаци, великани и джуджета, вампири и вещици. Това е същият онзи древен ужас, но подсилен от обезсилващата и отчаяна депресия, обвила Крокет като саван.
Ирландецът не беше страхливец. Той реши да остане, докато не си изясни дали експериментът на доктор Форд ще успее. И въпреки това не се зарадва, когато се появи гостът на Форд, другият депресивен маниак.
Външно Уилиам Куейл изобщо не приличаше на Бронсън. На около трийсет, кльощав, тъмнокос, с живи очи. Ако нещо не му хареса, изпадаше в дива ярост и това продължаваше около седмица. През това време минаваше от безкрайно отчаяние до безумна възбуда и този ритъм никога не се променяше. Присъствието на призрака като че ли за него изобщо нямаше никакво значение. Форд смяташе, че превъзбудата на Куейл успява да неутрализира излъчваната от интеграторите депресия.
— Имам неговата история на заболяването — рече Форд. — Можеше да бъде излекуван в клиниката, където го намерих, но за щастие, моето предложение се оказа първо. Обърнахте ли внимание колко се интересува от скулптура?
Бяха в Черепа, където Крокет без никакъв ентусиазъм извършваше всекидневния оглед на интеграторите.
— С това ли се е занимавал преди, докторе? — попита ирландецът. Искаше му се да говорят, тишината го травмираше.
— Не, но е доста способен. Ваянето занимава едновременно ръцете и главата. В психиката му те са свързани. Минаха вече три седмици и Куейл е на път да се излекува…
— Но това нищо не помогна на… тях — и Крокет посочи към високите бели колони.
— Зная. Засега нищо, по изчакайте. Мисля, че когато Куейл се излекува напълно, интеграторите ще го запишат. Радиотомният мозък се лекува само с индукция. Неприятното е, че Бронсън през цялото време беше тук сам. Можеше да бъде излекуван, ако…
Но Крокет не искаше да се връщат към тази тема.
— А какви са сънищата на Куейл?
— В този случай методиката имаше ефект. Куейл си има неприятности, иначе изобщо не би се отклонил от нормата. И тези негови неприятности се отразяват в сънищата му, изкривени от филтъра на автоцензурата. Трябва да дешифрирам символи, като се опирам на знанията ми за самия Куейл. Много ми помагат тестовете за словесните му асоциации. Той е човек, скарал се с живота, причината е в ранните му контакти с хората. Едновременно и е ненавиждал, и се е страхувал от своя тираничен баща. В детството му е внушено убеждението, че с никого не може да се състезава и че винаги ще губи. За тази своя драма той обвинява баща си.
Крокет кимна разсеяно.
— Ако правилно ви разбирам, вие искате да ликвидирате това чувство към баща му, прав ли съм?
— По-скоро да ликвидирам внушението, че баща му продължава да властва над него. Трябва да повярва в собствените си сили и едновременно да осъзнае, че и бащите грешат. В добавка това е свързано и с религиозен фанатизъм. Може би е дълбоко в природата му, но това има по-малко значение.
— Призраци! — изкрещя неочаквано Крокет, вторачил се в близкия интегратор.
В студената флуоресцентна светлина Форд проследи погледа му, а после огледа подземната зала с колоните.
— Зная — призна Форд. — Да не си мислите, че не въздействат и на мен. Но аз се боря с тях, господин Крокет, в това е цялата разлика. Ако седна отчаян в ъгъла, аз съм свършен. Но аз действам и се отнасям към депресията си като към противник. — Чертите на суровото му напрегнато лице сякаш се бяха издължили. — Това е най-ефикасното средство.
— И колко още ще продължи това?
— Краят наближава. Когато Куейл се излекува, всичко ще стане ясно.
БРОНСЪН, ОБГРАДЕН ОТ ПРИЗРАЦИ, ЗАТЪНАЛ В БЕЗНАДЕЖДНА АПАТИЯ, В ГЛУХ И СЛЯП УЖАС, ТОЛКОВА МОГЪЩ, ЧЕ МИСЛЕНЕТО СТАВА НЕПОНОСИМО И НАПЪЛНО БЕЗСМИСЛЕНО УСИЛИЕ… ИЗЧЕЗВА ВОЛЯТА ЗА БОРБА, ОСТАВАТ САМО СТРАХЪТ И ГОТОВНОСТТА ДА ПРИЕМЕШ ЛЕДЕНИЯ МРАК.
Това беше наследството на Бронсън. Да, мислеше си Крокет, призраци има. Дори днес, в двайсет и първи век. Някога те са били просто суеверие, но тук, в залата под ледовете, сенки се разхождат дори там, където не би трябвало да има сенки. И на сън, и наяве мозъкът на Крокет бе непрекъснато атакуван от фантастични видения. Някакъв безформен и пустеещ мрак запълваше сънищата му и неумолимо го преследваше, когато се опитваше да избяга.
Куейл обаче се чувстваше все по-добре.
Три седмици, четири, пет, шест… Крокет бе уморен. Не го напускаше чувството, че ще остане в този плен до самата си смърт, но с упорство понасяше всичко. Форд бе станал малко по-мълчалив и сдържан. Нито с дума, нито с жест не даваше да се разбере с каква сила интеграторите атакуват психиката му.
В очите на Крокет интеграторите бяха станали индивидуалности. Вече не бяха онези мрачни безплътници, затаили се в Черепа и равнодушни към съдбите на хората. Буря бе превърнала базата в ледено кълбо и Крокет, лишен от възможността да излиза, все по-често потъваше в униние. Беше станал апатичен и не се занимаваше с нищо извън професионалните си задължения. Форд го следеше с грижа и напрежението нарастваше.
Ако нещо поне мъничко се бе променило, ако се бе появило поне едно малко отклонение от смъртоносната монотонност на депресията, щеше да има някаква надежда. Но уви, усещането за безнадеждност и пълно поражение бяха толкова силни, че Крокет не би могъл дори да се самоубие. И въпреки това продължаваше отчаяно да се държи за последните останки от здрав разум, впил до болка пръсти в една-едничка мисъл: бързото излекуване на Куейл автоматично ще унищожи призраците.
Бавно, почти незабележимо терапията започваше да действа. Доктор Форд не се щадеше и ограждаше Куейл с грижи и внимание. Куейл са оправяше бавно, но резултатите даваха надежди.
Интеграторите продължаваха да излъчват депресия, но сякаш вече по-различно. Крокет пръв забеляза това. Покани доктора в Черепа и го запита за собствените му усещания.
— Усещания ли? Вие мислите, че…
— Съсредоточете се — каза Крокет с блеснали очи. — Долавяте ли някаква разлика?
— Да — отвърна Форд след време. — Но не съм сигурен.
— Така е, щом и двамата усещаме едно и също.
— Прав сте. Има известно отслабване. И какво правихте днес, господин Крокет?
