— Аз ли? Нищо особено… Пак зачетох книгата на Хъксли.
— Онази, която бяхте изоставили няколко седмици? Добър признак. Е, едва ли ще се превърне в оживление, но поне депресията ще угасне. Терапия чрез индукция. Лекувайки Куейл, аз излекувах интеграторите — Форд въздъхна тежко.
— Докторе, вие успяхте! — възкликна тържествуващо Крокет.
Но Форд не го слушаше.
— Изморих се — въздъхна той. — Господи, колко съм изморен. Напрежението беше огромно. Борба с този проклет призрак и нито секунда почивка. Страхувах се дори да гълтам успокоителни… Нищо, сега ще си почина.
— Да пийнем нещо, а? Трябва да го отпразнуваме. Ако, разбира се… — Крокет се извърна към най- близкия интегратор, — ако сте сигурен.
— Няма съмнения. Но аз имам нужда от сън, от нищо друго.
Той се качи в асансьора и си отиде. Останал сам, Крокет се усмихна някак особено. В Черепа все още имаше притаени видения, но вече не толкова страшни. Той напсува интеграторите твърде нецензурно, но те го приеха спокойно.
— Естествено — започна Крокет, — вие сте не само машини. Твърде чувствителни сте, дявол да го вземе. Призраци! Нищо, сега тук аз съм вече стопанинът. Ще поканя приятелите и ще си направим запой от изгрев до залез. А на тази географска ширина слънцето не залязва дълго!
С такива намерения той тръгна след Форд. Докторът вече спеше, умореното му лице се бе отпуснало. „Остарял е — помисли си Крокет. — Как да не остарееш в такива случаи…“
Импулсите угасваха, вълните на депресията изчезваха. Почти физически долавяше тяхното утихване.
— Ще направя сос чили — реши Крокет, — както ме научи онова момче от Ел Пасо, и ще започна с шотландско уиски. Дори да се наложи да празнувам сам, пак ще си направя оргията.
Помисли си за Куейл и нерешително надникна в стаята му. Онзи се беше зачел и само кимна небрежно.
— Здрасти, Крокет! Нещо ново ли?
— Не, просто добро настроение.
— И при мен е така. Форд рече, че съм се излекувал. Готин тип.
— Така е — подкрепи го Крокет. — Имаш ли нужда от нещо?
— Благодаря, имам си всичко. След ден-два ще ме измъкнат. Вие се отнесохте към мен по християнски, но е време да си вървя, чака ме работа.
— Не е лошо. И аз да можех да си тръгна… Но договорът ми изтича чак след две години. Трябва или да го прекъсна, или да ме преназначат.
— Тук си имаш всички удобства.
— Да бе! — отвърна Крокет и леко потръпна.
После излезе да си направи чили и да се подкрепи с глътка разредено уиски. Не е ли рано да се радва? Може би кошмарът още не е свършил? Ами ако депресията се върне още по-силна?
Удари едно уиски — помогна му. По време на депресията не събираше кураж да пие, но сега се чувстваше толкова добре, че кълцаше чушките под акомпанимента на фалшива песен. Разбира се, психическата еманация на интеграторите не може да бъде проверена с апаратура, но изчезването на предишната убийствена атмосфера не оставяше място за съмнения.
Радиотомните мозъци са се излекували. Процесът, започнал с мисловния взрив на Бронсън при самоубийството му, беше завършил.
Три дни по-късно Куейл излетя със самолет за Южна Америка. Форд остана на базата да обобщи резултатите.
Атмосферата се беше променила коренно. Сега беше уютно, ведро и спокойно. Интеграторите вече не бяха някакви демони, а просто приятни за окото бели колони с мозъци, които послушно отговаряха на въпросите на Крокет. Базата работеше без смущения, а на повърхността вихрите подмятаха бели одеала от сняг.
Крокет се подготвяше за зимата. Имаше достатъчно книги, намери стар скицник и прегледа акварелите си — ще изкара до пролетта без проблеми. Вече нямаше нищо, което да го гнети. Гаврътна чашка и тръгна да инспектира базата. Форд стоеше замислен пред интеграторите. Отказа да пийне.
— Не, благодаря. Май всичко е наред, край на депресията.
— На вас ви е нужен малко алкохол. Доста преживяхме заедно и една глътка ще ви помогне. Ще улесни прехода…
— Не, не. Трябва да подготвя отчета си. Интеграторите са толкова логични, че ще бъде жалко, ако страдат от психични разстройства. За щастие, това няма да става — аз доказах, че безумието може да се лекува с индукция.
Крокет погледна интеграторите с ирония.
— Погледнете ги, сякаш са самата невинност.
— Да. Кога ще свърши бурята? Трябва да си поръчам самолет.
— Трудно е да се каже. Последната продължи цяла седмица без прекъсване. Ще се опитам да разбера, но не ви обещавам.
— Трябва да се върна възможно най-бързо.
Крокет се качи с асансьора до кабинета си и разгледа постъпващите въпроси, за да подбере онези, които ще въведе в интеграторите.
Не му се пиеше повече. Планът за оргия пропадна. Облекчението само по себе си се оказа силно лекарство. Подсвирквайки си, той събра книжата и отново пое към Черепа. В базата вече беше приятно. Вероятно поради мисълта за отмяната на смъртната присъда. А проклетата депресия бе по-кофти дори от смъртта.
Влезе в асансора — старомоден, с платформа и на релси, на принципа на противотежестите. Близо до интеграторите не може да се монтира магнитен асансьор.
Чуха се стъпки, Крокет се обърна и видя тичащия към него Форд. Асансьорът бе вече потеглил и ирландецът насочи палеца си към бутона „стоп“. И в същия миг се отказа, защото Форд тичаше с насочен към него пистолет. Куршумът попадна в бедрото на Крокет и той рухна на пода. С един скок Форд се оказа на платформата. Лицето му беше изгубило обичайното си безразличие, а очите му горяха безумно.
Форд изкрещя нещо неразбираемо и отново натисна бутона. Крокет отчаяно се метна напред. Вторият куршум не го уцели и той с цялата се тежест се строполи върху Форд. Докторът изгуби равновесие и падна върху релсите. Когато пак се опита да стреля, Крокет го цапардоса по челюстта.
Точността и силата на удара се оказаха фатални. Форд пропадна в шахтата и след секунда се чу глух удар.
Асансьорът се движеше бавно. Крокет скъса ризата си и превърза обилно кървящата рана.
Студената светлина осветяваше колоните на интеграторите, които първо се изравниха с Крокет, а след това — с продължаващото спускане — ставаха все по-високи. Поглеждайки към края на платформата, той би могъл да види тялото на Форд, но тази гледка и без това беше неизбежна.
Наоколо бе мъртва тишина.
Причината беше в напрежението и закъснелите реакции. Форд трябваше да пийне. Алкохолът щеше да облекчи измъкването му от дългите месеци в този ад. Многото седмици борба с депресията, постоянното очакване за опасност, на който той придаваше чертите на противник, животът с неестествен ритъм… После успехът, краят на депресията… И тишината — ужасна, убийствена. И Форд не бе успял да се измъкне от безумието.
Крокет си спомни неговите уроци преди няколко седмици. У психолозите понякога се появява предразположеност към душевни заболявания — точно затова тази област от знанието ги привлича, точно затова я разбират толкова добре.
Асансьорът спря. Съвсем до него бе неподвижното тяло на Форд. Крокет не виждаше лицето му.
„Психическите болести от типа на маниакално-депресивната психоза са доста прости. По-сложна е шизофренията. И неизлечима.“
Неизлечима!
