Дяволът и дълбокият син океан

Карла КасидиДяволът и дълбокият син океан

На моята Дарлин — все така да отблъскваш мрака и да прегръщаш светлината

Първа глава

Дарлин Тейлър се надвеси над предпазната каменна стена и се загледа като омагьосана в пенещата се ярост на водата ниско долу. Бушуващите океански вълни прииждаха настъпателно с белите си шапки, за да бъдат тутакси погълнати от скалистия бряг. Ревът им отекваше в ушите й като бумтеж на наближаваща буря, надигаше се и падаше заедно с променливия прилив.

Тя си пое дълбоко въздух. Мирисът на сол и на загниващи водорасли едновременно я привличаше и отвращаваше.

Привличаше и отвращаваше… Това обобщаваше до голяма степен чувствата й, откак бе отседнала преди два дни в странноприемницата „Гарваново гнездо“. Нещо в този старинен хан на брега на щата Мейн дълбоко я тревожеше.

От мига, в който пристигна, тя бе преследвана от необяснимото усещане, че вече е виждала и преживяла всичко тук. Имаше нещо смътно познато в странноприемницата, като отдавна забравена песен, чиито думи витаят неуловимо на ръба на подсъзнанието й.

Усещаше някаква енергия, твърде неприятна при това. Тя като че ли не се съсредоточаваше в определен човек или място, а поглъщаше целия хан и женената двойка, която то държеше. Дарлин непрекъснато се опитваше да я прогони от мисълта си, но тревожното чувство отказваше да я напусне.

— Дарлин!

Тя се обърна и видя собственичката Уилма Суонсън, която се приближаваше към нея. Дарлин потисна леко стенание. Белокосата птицеподобна жена се държеше натрапчиво майчински с нея от мига на пристигането й.

— Ето те и теб, миличка. Къде ли не те търсих. — Тя улови Дарлин подръка и я потупа мило, а бръчките по бронзовото й от загара лице се задълбочиха от широката усмивка. — Искам да те запозная с един човек… И той е гост на хана. Пристигна преди малко.

Дребната женица направо се тресеше от едва прикрита възбуда и Дарлин отново сподави стенание, осъзнавайки, че старицата е намислила да я сватосва.

— Просто се радвах на гледката, а и не съм облечена подходящо, за да се запознавам с когото и да било. — Тя приглади притеснено изтърканите си джинси, после вдигна ръка и прокара пръсти през разрошената си от вятъра коса.

— Глупости — отсече госпожа Суонсън и заклати глава върху дългата си тънка шия. — Изглеждаш прекрасно, а тук вече доста захладя. Ще вземеш да настинеш. Пък и — усмихна се тя отново — мисля, че той много ще ти допадне.

Възраженията на Дарлин се оказаха напразни като пърхането на нощна пеперуда по мрежа срещу комари. С примирено кимване тя последва госпожа Суонсън и двете прекосиха големия вътрешен двор, покрит с каменни плочи.

Над тях се извисяваше ханът — голяма триетажна сграда, на която времето и атмосферата бяха придали цвета на сгъстени сенки. Той се издигаше нагоре като предизвикателство срещу скалистия ръб, на който бе кацнал, сякаш отказваше да склони глава пред морските води или да бъде погълнат от притискащата го от всички посоки гора.

Вместо да я посрещне гостоприемно като гостенка, ханът я караше да се чувства натрапница. Той не й предложи никаква топлота, никаква покана да се възползва от удобствата му. Дарлин за пореден път се попита защо чичо й Доналд се беше спрял на това място за нейната триседмична ваканция. Докато влизаха през задната врата, която извеждаше в дълъг коридор, Дарлин се стегна за срещата с „приятеля“ на госпожа Суонсън.

Ще се държа любезно и учтиво, но ще му дам да разбере, че съм дошла да си почина, а не да общувам, твърдо реши тя. Пое си дълбоко въздух, преди да влезе в големия салон. Както винаги, в голямата каменна камина гореше огън и прогонваше донякъде влажния хлад на есенната вечер. Стаята бе изпълнена с танцуващи сенки и за миг Дарлин си помисли, че вътре няма никой. Извърна се, за да погледне въпросително Уилма, но от старата жена нямаше и следа.

И тогава го видя. Беше седнал в стар фотьойл и се сливаше с дълбокия мрак, който го заобикаляше. Както винаги, Уилма не беше запалила лампите въпреки настъпващата вечерна тъма. По-рано Дарлин намираше това за очарователно, но сега я подразни, докато изучаваше непознатия в полумрака на стаята. Той явно не я беше чул да влиза, защото дори не помръдна. Гледаше втренчено пламъците, сякаш прикован от танцуващия огън и виденията, които откриваше в него.

Дарлин виждаше само част от профила му, но това й стигаше, за да остане с впечатлението, че се състои само от ъгли и остри линии. Нямаше капка мекота, нито намек за човещина или смиреност. Нямаше също така вид на човек, който би се зарадвал на нечия компания. Нещо в надменния ъгъл на главата, в излъчваната сила и чувство за пълен контрол говореха, че не би погледнал с добро око на всяко натрапничество.

Мога да отстъпя назад и да се махна, а той никога няма разбере, че изобщо съм била тук, каза си Дарлин и вече се канеше да се измъкне.

Но преди да е помръднала, той се извърна и я погледна.

За миг очите му задържаха огъня на камината и тъмните зеници отразиха червен пламък, който накара Дарлин неволно да ахне и да отстъпи стремително назад.

— Вие трябва да сте очарователната млада гостенка, която Уилма няма думи да нахвали — каза той и стана. Беше много висок, а гласът му — гладък като копринено наметало.

Профилът, обещал силно лице, не я беше излъгал. Тъмни и гъсти вежди се извиваха надменно над абаносови очи. Високи скули прорязваха загорялата кожа, подчертавайки правия нос и чувствената уста. Хубаво лице, което се налагаше властно, но същевременно криеше една напрегнатост, от която й идеше да се обърне и да побегне.

— Аз съм Куинтин Маршал — протегна той ръка и за миг Дарлин се поколеба. Не й се искаше да усети ръката си сключена в неговата. Нещо в него я тревожеше… нещо неуловимо… Тя пламна от неудобство, когато едната му вежда се повдигна озадачено и побърза да протегне ръка към неговата.

— Дарлин Тейлър — промърмори и принуди мускулите на лицето си да се насилят в дружелюбна усмивка, или поне; се надяваше, че е дружелюбна. Когато ръката му обгърна нейната, през тялото й премина приятна тръпка от неочакваната топлота на кожата му, която премина през ръката й и изпрати отзвук по цялото й тяло.

Тя прекъсна допира с притеснен смях.

— Стреснахте ме в първия момент. Не ви видях, че сте седнали там.

Уилма не я беше предупредила, че мъжът е хубав като греха и надарен с не по-малка магнетична привлекателност.

— Извинете — каза той, но не му личеше да съжалява за това. — Тъкмо се канех да си налея чашка шери. Ще ми правите ли компания?

Първоначалният й инстинкт бе да му откаже. Нещо в този човек я караше да бъде нащрек. Беше твърде привлекателен и тя изведнъж си даде сметка, че прекалено много се пита как ли би се почувствала, ако тези невероятно чувствени устни се долепят до нейните.

— С удоволствие бих пийнала чашка — чу тя гласа ей сякаш издалече.

Защо не? Опита да се убеди. През последните две вечери, откак бе пристигнала, си бе позволявала по чашка шери пред камината, преди да се прибере в стаята си. Защо да променя навика си само защото тази вечер в хана има още един гост?

Седна в креслото с висока облегалка срещу неговото и го проследи с очи, когато той се запъти към подвижния бар в ъгъла на стаята.

Телосложението му беше в пълно съответствие със силата на лицето. Черните спортни панталони показваха недвусмислено, че по краката и бедрата му няма и грам излишни тлъстини. Антрацитовата копринена риза демонстрираше широки рамене и плосък корем.