ослепяване. Те, за разлика от това, което в началото се мислеше, колкото мрачни и зловещи да бяха като името си, се превърнаха в места, изпълнени с оживление. Хората се отбиваха в тях да научат новини за кампанията, да си изяснят различните точки на декрета, да чуят допълнителните разпоредби на Централната комисия, или да разменят последните коментари, свързани с лицето Хикс, което след продължителни колебания, накрая доброволно се явило да му извадят очите, сипейки хвалебствия за върховния владетел и прочие.
Имаше хора, на които им бе приятно да прекарат част от времето си в кьорофиса, дори някои идваха с чашата кафе от близкото кафене, за да го изпият там, други, обикновено по-младите, доброволно служеха за куриери, като разнасяха пликове с писма или разпореждания бог знае къде, а на трети, често най- ревностните привърженици на декрета, им доставяше удоволствие да говорят дълго със звучен глас и разпалени очи за доброто, което ще донесе Кьорферманът, след като светът, очистен най-сетне от злооките, ще стане по-съвършен и по-красив.
Тази някак празнична атмосфера от време на време внезапно се нарушаваше от шумното нахлуване на тълпи хора, които възбудени и запъхтени, влачеха някой злоок, хванат на местопрестъплението, или друг опълчил, се открито срещу султанския декрет.
Въпреки всичко, макар кьорофисите да бяха опровергали мрачната си слава и да наподобяваха повече на най-обикновени публични места, веднага се долавяше, че приложението на Кьорфермана нямаше да бъде толкова лесно. В една от разпоредбите си Централната комисия бе посочила ясно петте начина за ослепяване: византийско-венецианският (чрез едно желязо с две игли), тибетският (посредством притискане на стомаха с камъни, докато очите изскочат от орбитите), местният начин (изгаряне с киселина), римско- картагенският (ослепяване със силна светлина) и европейският (с продължителна тъмнина).
В същата разпоредба се посочваше, че освен паричното обезщетение се предоставя и правото на избор за начина на ослепяване на всички онези, които доброволно се представят пред комисиите. Тук се включваха и други лица, за които по различни съображения комисиите сметнат за необходимо да им се предостави това право.
Не беше трудно да се предположи, че два от начините — римско-картагенският и европейският — ще бъдат предпочитани, дори ще се смятат за голяма благосклонност спрямо жертвите. И двата, освен че осигуряваха ослепяване без никаква болка, оставяха очите на жертвите непокътнати, нямаше да зеят празни очните кухини, нито пък да личат страшните белези.
Единствената разлика в двата начина бе времетраенето на процеса. Докато при римско-картагенския бяха необходими само минути принудително вперване на погледа в слънцето, за да изгуби жертвата зрението си, европейският начин предвиждаше почти тримесечен период, през който жертвата трябваше да бъде с превързани очи, така че след внезапното сваляне на черната превръзка да бъде гарантирана пълна слепота.
Естествено, римско-картагенският начин, освен че премахваше продължителните душевни терзания на злощастника (месеци наред в пълен мрак, размисли, натрапчиви спомени и прочие), съдържаше в себе си и нещо чисто и блестящо, понеже бе свързан със слънцето, така че много бързо стана най-предпочитания, както от доброволците, така и от други лица, обикновено от висшите касти, които също не избегнаха ударите на всемогъщия Кьорферман.
Колкото до останалите принудителни начини на ослепяване, които съдържаха всички злини: и физическа болка, и обезобразяване, и липсата на парично обезщетение, трудно бе да се определи кой е най- страшният. С това се обясняваше по-късно фактът, че жертвите често пъти, до последния миг, непрекъснато променяха решението си, докато накрая се отказваха и предоставяха избора на ония, които вадеха очите, с единственото желание час по-скоро да свърши този ужас.
Наред с указанията за петте начина на ослепяване, заговори се също така и за други спешни мерки, което показваше, че денят за прилагането на Кьорфермана наближава. Така към Висшата медицинска школа бе открит кратък курс за подготовка на очевадните, а в някои от столичните работилници завършваха първата поръчка железа с две игли за ослепяване по византийско-венецианския начин. Други приготвяха киселината, която запечатваха в малки метални бурета, за да не се разлее из дългия път до далечните провинции. Колкото до големите камъни, които изискваше тибетският начин, те се намираха навсякъде и освен това не се нуждаеха от никаква обработка.
III
Мария се постара колкото се може по-бързо да свършат домакинската работа със снаха си, след което й каза, че я боли глава и се прибра в стаята си. Снахата я изпроводи с неодобрителен поглед. Обикновено, когато свършеха работата из къщи, понеже и двете бяха млади (жената на брат й само с година по-голяма от Мария) беше им станало навик да седнат и дълго да шепнат, докато суровият поглед на майката не прекъснеше шушукането им. Страхува се да не ти разкрия тайните на брачния живот — казваше снахата, като едва сподавяше ехидния си смях. Мария хапеше устни.
Всъщност жената на брат й бе споделила с нея някои неща, непосредствено преди годежа на Мария и в първите седмици след това. Девойката слушаше с особен блясък в очите пестеливите думи на снаха си, които срамът и възпитанието превръщаха в тънка водна струйка, докато пустинната моминска жажда би искала да потече буйнонеудържим поток.
Но за изненада на снахата, напоследък, с приближаване деня на сватбата, когато тя бе готова още по- откровено да сподели някои неща, Мария започна да я отбягва.
Снахата повдигна рамене. Какво друго може да очакваш от къща на побъркани хора — си рече тя, — където в едно и също семейство се изповядва различна вяра.
Това я беше изумило, когато чу да се говори, че в дома на бъдещия й съпруг, както и в много други столични семейства от албански произход, от поколение на поколение се предавал обичаят да се изповядват различни религии, ако не и нещо по-лошо. Ето, свекърът й Алекс Ура, бе останал християнин, а в същото време единият му син, който служеше във флотата, беше мюсюлманин, докато другият, съпругът й, християнин. Навярно същото би направил, ако имаше две дъщери, но понеже Мария бе единствената му дъщеря, той се бе постарал до известна степен да постъпи и с нея така. И тъй като не искал тя да изповядва едновременно две религии (имаше доста, които бяха направили и това), само се задоволил да я кръсти с две имена. Така, докато за семейството и роднините тя се казваше Мария, за останалите, навярно и за годеника си, беше само Мерием.
Още навремето мъжът й се бе опитал да й обясни причините за тази двойственост, които преди всичко били свързани със съдбата и историята на тяхната далечна родина Албания, но тя така и не успя да схване почти нищо от заплетените му обяснения. Разбра само, че и братята на Алекс също са изповядвали различна вяра, както дедите и прадедите им.
Когато уговаряха нейния годеж, тя се бе учудила защо родителите й толкова държат да се сватосат с тази странна фамилия, но много скоро разбра истинската причина. Семейството, в което щеше да отиде бяха далечен род (наистина далечен, но въпреки това род) с прочутите Кюприлии. Дари фамилното им име Ура1, не бе нищо друго освен старото оригинално презиме на Кюприлиите, което те поради висши държавни интереси бяха променили, превеждайки го от албански на османски.
Всъщност, откакто се бе омъжила, тя не бе видяла нито един родственик от прочутата фамилия, освен някакъв техен племенник, бледолико десет-дванадесет годишно момче, което бе дошло на гости преди повече от година с майка си. Момчето се казваше Ебу Керим и беше необщително. Когато свекърът й Алекс, маниак да обяснява откъде произхожда презимето на фамилията им, взе и нарисува един трисводест мост, намиращ се някъде в Централна Албания, в който бил вграден жив човек, момчето поклати отрицателно глава и каза: „Не искам да слушам за страшни неща“.
Побъркана къща — си рече отново младата невеста, без да откъсва очи от стълбите, по които Мария се качваше към стаята си. Какво ли прави с часове затворена вътре?
Нямаше навик да слухти, но след като се подвоуми известно време, любопитството надделя и тя бавно, без да вдига шум изкачи стълбите. Преди да стигне вратата на стаята, си пое дълбоко дъх, огледа се наоколо, за да се убеди, че няма никой и приближи око до ключалката.
Онова, което можа да види след малко я накара да остане със зяпнала уста. Съвършено гола, пред
