6
В моя хамбар трупове няма, независимо от приказката за Синята брада. Първата от двете ми жени — Доръти, се омъжи повторно малко след развода ни. при това се омъжи щастливо. В момента е почтена вдовица и обитава огромна къща на брега на океана в Сарасота, щат Флорида. Вторият й съпруг беше точно това, което двамата с нея се бяхме надявали да излезе от мен след войната — умен и способен застрахователен агент. Така че сега и двамата си имаме по един плаж.
Втората ми съпруга — скъпата Едит, е погребана в тукашното гробище „Грийн Ривър“. Там очаквам да погребат и мен, на няколко метра от гробовете на Джаксън Полок и Тери Кичън.
Ако по време на войната съм убил някого, то може да е станало само в ония броени секунди преди шрапнелът да извади окото ми и да ме просне в несвяст.
Когато си бях нормално момче с две очи, всички ме мислеха за най-добрия рисувач в цялата система на общественото образование в Сан Игнасио. Няколко от учителите бяха толкова впечатлени от моите способности, че предложиха на мама и татко да ме запишат в школа за художници.
Но родителите ми окачествиха идеята им като непрактична и ги посъветваха да не ми пълнят главата с подобни глупости. За тях всички художници бяха обречени да живеят в бедност, а признанието идва едва след смъртта им. И в общи линии бяха, разбира се, прави. Защото и в моята колекция най-ценни са творбите на хора, живели в бедност до самата си смърт.
На художник, който иска да повиши цената на своите творби, мога да препоръчам само едно: самоубийство.
Но през 1927 година, когато бях единайсетгодишен и бях на път да стана не по-лош обущар от баща си, мама прочете някъде, че един американски художник натрупал не по-малко милиони от най-известните филмови звезди и бизнесмени, имал яхта и конеферма във Вирджиния, плюс голяма къща на брега на Монтаук, недалеч оттук.
По-късно, но не чак толкова по-късно, тъй като й оставаше само една година живот, тя призна, че не би прочела статията, ако не била снимката на този художник заедно с яхтата му. Обърнала внимание на този плавателен съд по простата причина, че името му било толкова свято за арменеца, колкото името Фуджияма за всеки японец. Яхтата се казвала „Арарат“.
Този човек е арменец, помислила си мама и се оказала права. В списанието пишело, че се казвал Дан Грегорян и, преди да се пресели в Америка, живеел в Москва. Там баща му бил треньор по езда, а самият Дан — старши гравьор в монетния двор на Руската империя.
Преселил се в САЩ през 1907 година като обикновен емигрант, не е бягал от никакво клане. Тук променил името си на Дан Грегъри и започнал да си вади хляба като илюстратор на разкази и реклами в разни списания, а също и на детски книги. Авторът на материала твърдял, че той е най-скъпо платения художник в историята на Америка.
И това може би наистина е вярно за доходите на Дан Грегъри или „Грегорян“ — както упорито го наричаха мама и татко. Особено ако сумите, получавани от него през Двайсетте години и периода на Голямата депресия се обърнат в днешните обезценени долари. Положително би бил шампион сред всички художници, живи и мъртви.
По отношение на Съединените щати мама беше далеч по-проницателна от татко. Тя бързо бе разбрала, че най-разпространената болест в тази страна е самотата и от нея страдат дори хората по върховете. Именно по тази причина те понякога са изключително топло настроени към симпатични и дружелюбни непознати.
— Ти трябва да пишеш на този Грегорян! — заяви ми мама, а аз едва я познах — толкова лукаво беше станало лицето й. — Ще му кажеш, че си арменец като него, че за теб той е най-великият художник на света и че много искаш да бъдеш като него!
Написах писмото. По-скоро написах двадесетина писма с разкривения си детски почерк, преди мама да остане доволна и напълно убедена, че онзи ще захапе въдицата. Тази трудна работа свърших под истински водопад язвителни забележки от страна на баща ми. Ето някои от тях: „Той е сменил името си — значи вече не е арменец“, „След като е роден в Москва, той е руснак, а не арменец“, „Знаете ли какво ще си помисля, ако получа подобно писмо? Че ще има и второ, с молба за малко пари“ и прочие, и прочие…
— Не виждаш ли, че сме пуснали въдицата? — скара му се на арменски мама. — Ако продължаваш да вдигаш шум, ще уплашиш рибата.
В турската част на Армения риба са ловели предимно жените, така поне съм чувал.
А писмото ми се оказа страхотна стръв!
Налапа я любовницата на Дан Грегъри — бившата танцьорка от „Фоли Зигфрид“ Мерили Кемп.
Тя беше първата жена, с която спах в живота си, при това бях вече деветнайсетгодишен! Господи, какъв стар мухльо съм аз! Още си спомням за първия си сексуален опит с такова възхищение, сякаш съм се изправил пред новата сграда на „Крайслер“! А петнайсетгодишната дъщеря на готвачката вече от сума време се тъпче с хапчета против забременяване!
Мерили Кемп пишеше, че е асистентка на господин Грегъри двамата били дълбоко развълнувани от писмото ми. Мога да си представя колко зает човек е господин Грегъри, затова тя отговорила на писмото ми. Бяха четири страници, изпълнени с почерк, разкривен почти колкото моя. Тогава тя беше двайсет и една годишна, дъщеря на неграмотен въглищар от Западна Вирджиния.
На трийсет и седем щеше да стане принцеса Портомаджоре и щеше да живее в розов палат в центъра на Флоренция. На петдесет ще е най-големият дистрибутор на „Сони“ в Европа и също така най-големият европейски колекционер на модерна американска живопис.
Баща ми каза, че сигурно е луда, щом е написала толкова дълго писмо на непознат, при това все още хлапак.
А мама каза, че сигурно е много самотна и това си беше чистата истина. Грегъри я държеше в къщата си като кученце по простата причина, че тя беше изключително красива жена. От време на време я ползваше и за модел, но тя в никакъв случай не беше негова асистентка. Той просто не обръщаше внимание на мнението й, независимо за какво се отнася то.
Тя никога не присъстваше на вечерите, които устройваше Дан, никога не пътуваше с него, нито пък се появяваше по ресторанти и приеми. Така и не получи възможност да се запознае с нито един от прочутите му приятели.
Между 1927 и 1933 година получих седемдесет и осем писма от Мерили Кемп. Зная точния им брой, защото още ги пазя, внимателно подредени в шита на ръка кожена папка, която държа в библиотеката си. Тази папка ми е подарък от скъпата Едит по случай десетгодишнината на сватбата ни. Разбира се, тя скоро попадна в ръцете на госпожа Бърман, която успя да открие всичко, което имаше някаква емоционална стойност в този дом, с изключение на хамбара.
Прочете ги открай докрай, без изобщо да ме попита дали ги смятам за лични, а после ми тръсна:
— Само в едно от писмата на тази жена се съдържат повече истини за живота, отколкото във всичките
