беше първият.
— Не — отвърнах. И вторият:
— А не ти ли минава през ума, че сигурно си лош човек, а всички добри хора са мъртви. И че единствения начин за измиване на позора е собствената ти смърт?
— Не.
— Значи може да си мислиш, че заслужаваш Синдрома на оцеляването, но никога няма да го получиш! — Това беше съвсем категорично заключение. — Защо не опиташ с туберкулозата?
— Откъде си толкова осведомена за Синдрома? — попитах я аз. Въпросът не беше дебелашки, защото още по време на първата ни среща на плажа научих, че макар и евреи, двамата със съпруга й нямали информация за свои роднини или познати, ликвидирани от нацистите в Европа. Семействата и на двамата били заселени в Съединените щати от дълги години и отдавна били изгубили всякаква връзка с роднините си в Европа.
— Написах книга по този въпрос — отвърна тя. — Всъщност тя беше книга за хора като теб — хора, на които поне единият родител е преживял ужаса на масовото убийство. Казва се „Подземието“.
Излишно е да казвам, че не бях я чел, както не бях чел и останалите произведения на Поли Медисън. Макар че, откакто се запознах с авторката, ги откривах под път и над път, едва ли не като дъвката по щандовете на магазините.
А госпожа Бърман ме информира, че дори не е необходимо да напускам дома си, за да се сдобия с „Подземието“ и другите книги на Поли Медисън. Просто защото Силести, дъщерята на готвачката, ги имала всичките.
Госпожа Бърман, най-върлият противник на деликатността, който бях срещал на този свят, успя да ме информира и за още нещо — макар и едва петнайсетгодишна, Силести вече вземала хапчета против забременяване.
Невероятната вдовица Бърман ме запозна накратко със сюжета на „Подземието“. Три млади момичета — еврейка, японка и негърка, се чувствали необяснимо разделени от останалите си съученички. Решили да създадат свой собствен клуб, който, пак по неизвестни причини, нарекли „Подземието“.
По-късно установили, че всяка от тях има родител, дядо или баба, които са преживели някаква изкуствено предизвикана катастрофа и по тази причина неволно са им внушили, че живите са лоши, а само мъртвите са добри.
Дядото на негърката оцелял след масово клане в Ибос, Нигерия. Родителите на японката преживели атомната бомбардировка над Нагазаки, а бащата на еврейката успял да избегне унищожението в нацистки лагер на смъртта.
— „Подземието“ е чудесно заглавие за подобна книга — рекох.
— Точно така — отвърна Сърк Бърман. — Аз се гордея със заглавията на своите книги!
Тя наистина се мисли за най-умната на света. А всички останали са тъпи, тъпи, тъпи!
Тя каза, че художниците трябва да наемат писатели да им кръщават картините. По стените на тази стая висят платна с имена като „Опус Девет“, „Син изгорял портокал“ и прочие. Моята най-известна, но за съжаление вече несъществуваща картина, която беше с размери 20 х 4 метра и красеше фоайето на компанията GEFFCo на „Парк Авеню“, бе наречена просто „Уиндзорско синьо номер 17“. Може би се досещате, че уиндзорското синьо беше постигнато благодарение на тенекии със споменатата вече боя „Сатийн Дура-лукс“.
— Имената са нарочно некомуникативни — рекох.
— Какъв е смисълът да си жив, след като не искаш да си комуникативен? — отвърна с въпрос тя.
Макар че за петте седмици, през които е мой гост, се бе срещнала с редица високоуважавани люде, пристигнали чак от Швейцария или Япония да се запознаят с моята колекция, тя продължаваше да се отнася с пренебрежение към нея. Не промени отношението си, дори когато просто пред очите й свалих от стената един Ротко и го продадох на музея „Гети“ за милион и половина долара.
— Трябва да се радваш, че се отърва от този боклук — беше нейната реакция. — Направо ти скапва мозъка, защото е абсолютна безсмислица! Сега намери някой друг вехтошар и му пробутай останалите!
Току-що, още докато разговаряхме за Синдрома на оцеляването, тя ме попита дали баща ми е искал турците да бъдат наказани за престъпленията си срещу арменците.
— Същият въпрос му зададох, когато бях осемгодишен — отвърнах. — Тогава си представях, че животът е много по-вълнуващ, ако в него присъства жаждата за отмъщение… Татко остави инструментите и се взря през прозорчето на малката си работилничка. Неволно проследих погледа му и видях навън двойка индианци-лума. Резерватът им се намираше на няколко километра извън града, а мен самият често ме бъркаха с индианче. Много ми харесваше, защото по онова време мислех, че няма нищо по-лошо на света от това да бъдеш арменец.
А татко дълго мълча и накрая отвърна на въпроса ми така:
— От турците искам само едно — да си признаят, че след нашето прокуждане страната им е станала още по-грозна и по-тъжна!
Днес следобед направих една мъжествена обиколка по границите на своето имение и срещнах съседа си от север, малко зад някогашния хамбар за картофи. Той се казва Джон Карпински и е кореняк. Продължава да се занимава с отглеждането на картофи като своя баща, макар че цената на един акър от земята му положително е надскочила осемдесет хиляди долара. По простата причина, че всяка построена върху нея къща ще има прекрасен изглед към океана. В това имение са прекарали живота си три поколения от рода Карпински и, разглеждано от арменска гледна точка, то положително е късчето свещена земя в подножието на планината Арарат.
Карпински е огромен мъжага, който почти винаги е облечен в работен комбинезон. Наричат го „Големия Джон“. Подобно на Пол Слейзингьр и мен, той също е ветеран от войната и е бил раняван. Но е по-млад от нас и е участвал в една друга война — Корейската.
А „Малкия Джон“ — неговият единствен син, е бил убит във Виетнамската война.
На всекиго по война, асортиментът е достатъчно богат.
Хамбарът и шест акра земя около него някога са принадлежали на бащата на Големия Джон, а той ги продал на скъпата Едит и първия й съпруг.
Големия Джон прояви интерес към особата на госпожа Бърман. Аз му признах, че връзката между нас е напълно платоническа; че тя малко или повече се е самонастанила у дома; че с радост бих я изпратил обратно в нейния Балтимор.
— Прилича на мечок — рече той. — Влезе ли ти мечок в къщата, отиваш на хотел и чакаш да си
