— На тази картина мястото й не е тук!
Ударих едно око на Слейзингър и язвително я попитах какъв тип картини биха я задоволили по- добре.
А тя отвърна, че е на този свят да бъде поучавана, а не задоволявана.
— Изпитвам необходимост от информация, точно както организмът ми изпитва необходимост от витамини и минерални вещества — рече. — Ако съдя по твоите картини, ти мразиш фактите като отрова!
— Предполагам, че ще ти е по-приятно да гледаш онази, на която Джордж Вашингтон прекосява Делауеър — подхвърлих аз.
— Че защо не? — отвърна тя. — Но сега имам предвид нещо, което наистина би ми харесало… Особено след нашия разговор на плажа.
— И то е? — подканих я аз, като вдигнах вежди и ударих още един мигач на Слейзингър.
— Нещо с много трева и малко кал в дъното — отвърна тя.
— Кафяво и зелено, а? — подхвърлих аз.
— Да. И с небе отгоре.
— Синьо.
— Може би и малко облаци.
— Нищо по-лесно от това — рекох.
— А между небето и земята…
— Патица? — подсказах аз. — Латернаджия с маймунка? Моряк, прегърнал хубавица на пейката?
— Нищо подобно — тръсна глава тя. — По-скоро купища мъртви тела, застинали на земята в най- различни пози. На преден план — лицето на красиво момиче, шестнайсет-седемнайсетгодишно, затиснато под трупа на мъж. Още е живо и гледа право в устата на някаква мъртва старица, на сантиметри от нея. А от тази беззъба уста се сипят брилянти, смарагди и рубини.
Настъпи тежко мълчание. После тя добави:
— С подобна картина би могъл да изградиш една напълно нова и жизнено необходима религия… А с това — главата й кимна по посока на Полок, — с това човек може да илюстрира единствено реклама на хапчета против махмурлук или морска болест!
Слейзингър я попита защо е дошла в Хамптънс, след като не познава никого тук. Тя отвърна, че иска да намери тишина и спокойствие, за да напише биографията на своя съпруг — онзи мозъчен хирург от Балтимор.
Надут като пуяк от своите единайсет написани и отпечатани книги, Слейзингър снизходително я погледна:
— Всеки си мисли, че може да бъде писател — подхвърли с лека ирония той.
— Само не ми казвайте, че е престъпление човек да опита — отвърна тя.
— Престъпление е да се мисли, че това е лесна работа — рече той. — Бързо ще откриете, че е най- трудното нещо на света, ако решението ви е наистина твърдо.
— Особено ако няма какво да кажеш. Не мислите ли, че това е основната причина хората да приемат писането като трудна работа? Могат да съставят завършени изречения, ползват речници и въпреки това не върви… Защото не знаят нищо и за нищо не ги е грижа. Не е ли така?
На това място Слейзингър открадна един цитат от Труман Капоути, който умря преди пет години, а къщата му беше само на пет километра западно оттук.
— Мисля, че имате предвид писане на машина, а не истинското писане — рече той.
— Труман Капоути — светкавично разкри източника на мъдростта му тя.
— Всеки може да се досети — ловко се измъкна Слейзингър.
— Ако не беше приятното ви лице, сигурно щях да си помисля, че ми се подигравате — отвърна тя.
Но чуйте само какво ми каза днес на закуска, а после ми кажете кой на кого се е подигравал по време на онази вечеря, от която вече ни делят няколко седмици: госпожа Бърман не била аматьорка, решила да напише биографията на покойния си съпруг. Това било само прикритие на истинската й самоличност и на причините, които са я довели тук. Закле ме да пазя тайна, а след това ми довери, че всъщност е в Хамптънс да събира материал за една страшно сериозна книга на тема: лятната ваканция на младежи и девойки с работнически произход, които умишлено търсят компанията на връстниците си от богати семейства.
После сподели, че това няма да е първата й книга. Щяла да бъде двайсет и първата от една откровена, шокираща и изключително популярна сред младите читатели поредица, по която вече били направени няколко филма. Под всички тези романи се подписвала с името Поли Медисън.
Наистина имам намерение да пазя тази тайна. Ако не за друго, то поне за да спася живота на Пол Слейзингър. Ако след цялото си перчене като писател-професионалист разкрие истинската самоличност на тази жена, той положително ще направи това, което някога стори Тери Кичън — другият ми истински приятел. Ще завърши живота си със самоубийство.
Ако мога да прибягна до някакво икономическо определение бих казал, че да сравниш Сърк Бърман с Пол Слейзингър на литературния пазар, е все едно да сравняваш „Дженерал Мотърс“ с фабрика за велосипеди в Албания!
Мамичко!
В онази първа вечер тя спомена, че колекционира и картини.
Попитах я какви, а госпожа Бърман отвърна:
— Викториански хромолитографии на момиченца върху люлки.
Имала стотици от тях, все различни.
— Сигурно мислиш, че са ужасни — добави тя.
— Нищо подобно — отвърнах. — Стига да ги държиш под ключ там, в Балтимор.
Спомням си, че през онази първа вечер тя ни попита дали сме чували някое момиче от бедно семейство да се е омъжило за милионерски син. После повтори въпроса си пред готвачката и дъщеря й.
— Това и на кино не може да се срещне вече… — отвърна Слейзингър.
— Богатите се женят за богати — осведоми я Силести. — Вие от луната ли падате?
Но нека се върнем в миналото, към което е насочена тази книга. Майка ми събрала скъпоценните камъни, паднали от устата на мъртвата старица, но не пипнала онези, които все още били вътре в нея. Винаги подчертаваше това — не си позволила да бърка там, считайки всичко останало вътре за неприкосновена собственост на мъртвата.
Мама изпълзяла изпод труповете чак вечерта, когато убийците си отишли. Тя не била от селото на баща ми и щяла да се срещне с него едва след като и двамата се озовали оттатък слабо охраняваната граница с Персия, разположена на стотина километра от мястото на клането.
Подслонили ги персийски арменци, а след това, вече заедно, решили да се прехвърлят в Египет. Говорел предимно баща ми, просто защото устата на майка ми била пълна със скъпоценни камъни. На брега на Персийския залив мама продала първото камъче и благодарение на него двамата успели да прекосят Червено море на борда на малък товарен кораб. А в Кайро се срещнали с престъпника Вартан Мамигонян, успял да оцелее при едно от по-предишните кланета.
— Никога да не се доверяваш на оцелял! — обичаше да ме предупреждава баща ми, имайки предвид именно Вартан Мамигонян. — Първо трябва да разбереш какво е направил, за да оцелее!
