Този Мамигонян забогатял от производството на ботуши за английската и германската армии, които съвсем скоро се изправили една срещу друга по време на Първата световна война. На моите родители предложил мръсна и зле платена работа. А те били достатъчно наивни да споделят с него, като с още един оцелял сънародник, плановете си да отидат в Париж, да се оженят там и да станат част от уважаваната арменска общност на тази страна. Разбира се, казали му и за скъпоценностите на мама.
Мамигонян незабавно се превърнал в техен ревностен покровител и съветник, заел се с цялата си енергия да търси сигурно място за техните бижута, което не било лесна работа в град като Кайро, известен със своите джебчии. Но те все пак сторили нещо разумно и ги оставали на съхранение в банката.
Тогава Мамигонян се заел да крои фантастични планове за изгодната продажба на скъпоценностите. Името на градчето Сан Игнасио в Калифорния положително е открил в някой атлас, тъй като там никога не бил стъпвал кракът на арменец, а информация за такова малко градче не би могла да достигне до Близкия изток под никаква форма. Мамигонян заявил, че брат му живее в Сан Игнасио. Показал на мама и татко някакви фалшиви писма от него, за да документира своята измислица. В тях пишело, че братът забогатял за нула време, същото било състоянието и на още много арменци. Всички те силно се нуждаели от учител за своите деца, който да говори родният им език и да познава добре арменската литература.
На такъв човек били готови да предложат къща плюс двайсет акра овощни градини на символична цена. „Братът-богаташ“ на Мамигонян изпратил дори снимка на къщата, придружена от съответния нотариален акт.
По-нататък несъществуващият брат пишел, че ако Мамигонян открие в Кайро подходящ за тази служба човек, той може да му продаде нотариалния акт. По този начин татко не само получавал сигурна работа, но и ставал собственик на солидно имение в градчето с идиличното име Сан Игнасио.
4
Живея толкова отдавна в света на изкуството, че вече никак не ми е трудно да си представям миналото като една безкрайна разходка през различни галерии и музеи, подобни на Лувъра, в който усмихващата се „Мона Лиза“ надживява вече с трийсет години следвоенната боя-чудо „Сатийн Дура-лукс“. Но картините, които вероятно ще запълнят последната галерия на моя живот, са съвсем реални. Ако искам, мога да ги докосвам или, следвайки препоръките на вдовицата Бърман с псевдоним „Поли Медисън“, да ги продам на първият, който предложи добра цена. А най-хубаво, според собственото й откровение, „да ги разкарам по дяволите“.
Във въображаемите галерии на моето съзнание висят и собствените ми абстрактно-експресионистични творения, възкресени по чудотворен начин от Единствения Критик за деня на Страшния съд. Редом с тях са окачени произведенията на няколко европейски художници, които съм купувал като войник за по няколко долара, блокче шоколад или чифт найлонови чорапи. До тях са рекламите, които създавах преди да постъпя в армията — приблизително около денят, в който от Сан Игнасио долетя вестта за смъртта на баща ми в кинотеатър „Бижу“.
Още по в дъното са илюстрациите на Дан Грегъри за различни списания. Същият Дан Грегъри, при когото чиракувах едва навършил седемнайсет години. Изхвърли ме месец преди да стана на двайсет. Отвъд неговата галерия са окачени момчешките ми цапаници без рамки, запазени поради простия факт, че никое друго хлапе на моята възраст не се занимаваше с подобни глупости.
Най в дъното, оттатък вратата, която съм отворил към далечната 1916 година, също е окачена една рамка. Но тя не е на картина, а на фотография. На нея личи благороднически дом с елегантно извита алея и колонада над входната врата. Това би трябвало да е къщата в Сан Игнасио, която Вартан Мамигонян продал на родителите ми срещу по-голямата част от скъпоценностите на мама.
Тази снимка бе стояла години наред на нощната масичка на родителите ми, заедно с фалшивия нотариален акт, обсипан с подписи и восъчни печати. Там, в малкото апартаментче над обущарницата на баща ми. Предполагам, че той ги е изхвърлил чак след като мама почина. Но не и снимката. Нея татко ми подари на перона на гарата, малко преди да се кача на влака за Ню Йорк, за да си търся късмета в големия град. Беше 1933 година, в разгара на Голямата депресия.
— Ако случайно попаднеш на тази къща, веднага да ми съобщиш! — поръча ми на арменски той. — Където и да се намира, тя си е моя!
Тази снимка вече я няма. Скъсах я на парченца, когато се прибрах в Ню Йорк след погребението на татко в Сан Игнасио. Бях един от тримата, които присъстваха на него. Скъсах я, защото ме беше яд на мъртвия. Скъсах я, защото стигнах до заключението, че той беше измамил мама и себе си далеч по-лошо, отколкото ги бе измамил Вартан Мамигонян. Не Мамигонян ги беше накарал да останат в Сан Игнасио, вместо да се преместят във Фресно, където арменска колония наистина съществува, където сънародниците ни са си помагали, съхранявали са език и религия, а едновременно с това са успявали да осигуряват все по-добър живот за себе си и децата си под слънцето на Калифорния. Точно там татко е можел да стане отново уважаван от всички учител!
О, не! Не Мамигонян го превърна в най-нещастния и самотен обущар на света!
Арменците се справят чудесно в тази страна за краткото време, от което са се заселили тук. Съседът ми от запад Ф. Доналд Касабян е вицепрезидент на „Метрополитън Лайф“, така че тук, на брега на изключителния Ийст Хамптън, вече имаме двама арменци, и то един до друг! Някогашното имение на Дж. П. Морган в Саутхамптън днес принадлежи на Кеворк Хованесян, който едва миналата седмица продаде студията си „Туенти Сенчъри Фокс“.
Тук арменците преуспяват не само в бизнеса. Великият писател Уилям Сароян и новоизбраният президент на Чикагския университет доктор Джордж Минтучян също са арменци. Доктор Минтучян е известен изследовател на творчеството на Шекспир — нещо, което баща ми също е можел да постигне.
Току-що в стаята влезе Сърк Бърман и прочете десетте реда, които току-що натраках на пишещата машина. Преди да излезе отново повтори, че баща ми очевидно е страдал от Синдрома за оцеляване.
— Всеки жив човек е оцелял човек, за разлика от мъртвите — рекох. — Следователно всички живи страдат от Синдрома за оцеляване. Обратното означава смърт. Вече ми призлява от хора, които гордо ми съобщават, че са от породата на оцеляващите! И в девет от всеки десет случая това са или канибали, или милиардери!
— Още не си забравил какъв е можел да стане баща ти — отвърна тя. — И затова крещиш!
— Не крещя — рекох.
— Чуваш се чак в Португалия! — настоя тя. Очевидно беше направила справка с картата в библиотеката, за да твърди подобно нещо. И наистина, ако човек вдигне платна и потегли от моя плаж право на изток, непременно ще стигне в Португалия. По-точно в пристанището Опорту.
— Завиждаш на баща си за преживяните изпитания — рече Сърк Бърман.
— Аз също съм преживял такива — отвърнах. — Имам само едно око, ако все още не си забелязала това.
— Сам каза, че не си изпитал кой знае каква болка и окото ти бързо е зараснало — справедливо отбеляза тя. Изобщо не помня как бях улучен, помня само приближаването на един бял германски танк, зад който, по заснежената люксембургска поляна, притичваха облечени в бяло германски войници. Когато са ме пленили съм бил в безсъзнание, ударили са ми инжекция морфин и се събудих едва във военната болница оттатък границата, на немска територия. Тя беше права: страданията ми по време на войната не бяха по- големи от страданията, които човек понася на зъболекарския стол.
А раната ми зарасна толкова бързо, че скоро ме изписаха от болницата и ме прехвърлиха в пленнически лагер като всеки обикновен затворник.
Въпреки това продължавах да настоявам, че заслужавам Синдрома на оцеляването не по-малко от татко. И тя ми зададе следните два въпроса:
— Понякога не си ли мислиш, че си единственият добър човек на света, а всички останали са мъртви? —
