— Погледнах ги — отвърна татко.
— Нали са красиви?
— Да, красиви са. Но може би ще ми кажеш защо нито една от тях не е подписана от господин Грегорян, защо не е драснал дори два реда на моя талантлив син?
Всичко това бе казано на арменски. След банкрута на „Ел Банко Бусто“ татко говореше у дома единствено на арменски.
За мен нямаше особено значение дали съветите и насърчението идваха от Мерили или от Дан Грегъри. Вече бях повярвал, че съм страхотен художник, поне за момче на моите години. Бях толкова сигурен, че ще успея да пробия, със или без помощ от Ню Йорк, че се заех да защитавам Мерили главно, за да повдигна настроението на татко.
А той отвърна така:
— Добре де, след като тази Мерили, или дявол знае коя, цени рисунките ти толкова високо, защо не продаде някоя от тях, а после да ти изпрати парите?
— Тя е изключително щедра — отвърнах аз. И това си беше чистата истина. Беше щедра не само защото ми отделяше от времето си, а и защото ми изпращаше най-добрите материали за рисуване, които могат да се купят с пари. Аз самият нямах никаква представа за цената им, тя също. Вземаше ги скришом от склада на Грегъри в мазе, то на къщата му. След две години щях да видя с очите си този склад и да се уверя лично, че там има материали по. не за десет творчески живота на Грегъри, независимо от страхотната му плодовитост. Тя беше сигурна, че той няма да забележи липсата на малки количества от тях, а ми ги изпращаше без негово разрешение, просто защото се страхуваше до смърт от този човек.
Той често я риташе и биеше.
Но нека се върнем върху реалната стойност на материалите: боите, които получавах, съвсем не приличаха на „Сатийн Дура-лукс“. Бяха маслени бои и акварели на фирмата „Мусини“, внос от Германия. Четките ми бяха също вносни, но от Англия. Пастелите и цветните моливи бяха „Льофабр-Фоан“ от Париж, а платната ми — от белгийската фирма „Клаесен“. Едва ли друг художник западно от Скалистите планини е разполагал с толкова първокачествени материали!
В този смисъл Дан Грегъри беше единствения илюстратор на света, който си въобразяваше, че неговите творби ще се наредят сред световните шедьоври и по тази причина използваше материали, които на практика бяха точно това, което обещаваше рекламата на „Сатийн Дура-лукс“: по-трайни от усмивката на Мона Лиза. Всички останали илюстратори бяха доволни, когато картинките им стигаха невредими до печатницата. Обикновено те ръмжат, че са принудени да си вадят хляба с подобна дейност, оплакват се, че създават изкуство за хора, които хабер си нямат от него. Но не и Дан Грегъри.
— Тя те използва — рече баща ми.
— За какво? — попитах.
— За да се чувства голяма работа.
Вдовицата Бърман е съгласна с това мнение на баща ми, но по съвсем други причини.
— Ти си бил нейната публика — поясни тя. — Всеки писател е готов да убива за читатели!
— Дори за един-единствен ли? — попитах аз.
— Повече не са й били необходими. Само погледни как усъвършенства почерка си, как обогатява речника си. Обърни внимание колко изобретателна става, когато разбираш, че поглъщаш всяка нейна дума! Положително не би могла да пише така на онова копеле Грегъри, още повече, че никой не пише писма на хората, с които живее под един покрив. Защото те не могат дори да четат! Наистина ли вярваш, че ти е описвала големия град около себе си, само за да можеш да нарисуваш някои от неговите забележителности?
— Да, мисля че съм вярвал — отвърнах аз. Мерили ми описваше с подробности дългите опашки за къшей хляб от хилядите безработни по време на Депресията, споменаваше за хора във великолепни костюми, принудени да продават ябълки по ъглите, със съчувствие рисуваше картината на безкрак ветеран от Първата световна война (мним или истински), който продавал моливи върху нещо като скейтборд на гарата Гранд Сентръл; за доскорошни аристократи, които се задъхвали от вълнение преди да бъдат приети от преуспяващи гангстери. Ей такива неща.
— Това е тайната да се наслаждаваш от собственото си писане и едновременно с това да се издигнеш до високите изисквания на професионализма — обясни ми госпожа Бърман. — Човек никога не пише за целия свят, не пише нито за десет души, нито дори за двама. Той винаги пише за един-единствен човек!
— А ти за кого пишеш? — попитах я аз.
— Вероятно ще ти прозвучи странно, но той не е на възрастта на основната маса мои читатели — отвърна тя. — И според мен именно това е тайната съставка на цялото ми творчество, именно това прави книгите ми силни и убедителни в очите на младите. Защото диалогът им не звучи като тъпите разговори между тинейджъри, защото никога не си позволявам да напиша на хартия нещо, което Ейб Бърман не би одобрил!
Ейб Бърман е, разбира се, нейният мозъчен хирург, починал от удар преди седем месеца.
После отново ми поиска ключовете за хамбара. Принудих се да я заплаша, че ако само още веднъж ми спомене за тях, ще разкрия тайната й пред всички, ще поканя представители на печата да я интервюират като Поли Медисън и прочие, и прочие. Но дълбоко в себе си бях убеден, че ако наистина сторя това, аз не само ще ликвидирам физически Пол Слейзингър, но със сигурност ще докарам на прага си цяла тълпа религиозни фанатици, готови да ме линчуват.
Защото снощи попаднах случайно на телевизионната проповед на известен евангелист, който разпалено твърдеше, че Сатаната е предприел организирано настъпление срещу американското семейство от четири посоки: чрез комунизма, наркотиците, рокендрола и книгите на своята сестра — Поли Медисън.
Но да се върна на кореспонденцията си с Мерили Кемп. След като баща ми я обяви за втори Вартан Мамигонян, тонът на придружителните ми бележки до нея стана доста по-хладен. Престанах да разчитам на нея за каквото и да било, това вероятно е било част от процеса на възмъжаване. Не исках да я виждам повече в ролята на заместник-майка. Ставах мъж и не ми трябваше майка. Поне така си мислех тогава.
На практика започнах да изкарвам пари като художник без никаква помощ от нейна страна, и то там, насред фалиралия Сан Игнасио. Отидох да търся някаква работа за през ваканцията в местния вестник „Лума Каунти Клариън“ и между другото им споменах, че мога да рисувам. Редакторът ме попита мога ли да нарисувам италианския диктатор Бенито Мусолини (между другото, един от любимите герои на Дан Грегъри) и аз го сторих в рамките на две-три минути, напълно по памет.
После ме накара да направя красиво ангелче, аз се справих и с него. Едва тогава ми разкри цялата си идея — Мусолини трябваше да налива нещо в устата на ангелче го. Върху съда ме накара да напиша „Рициново масло“, а върху ангелчето — „Световен мир“. Мусолини обичал да наказва хората като ги кара да изпиват по половин кило рициново масло. Звучеше като невинна шега, но си беше чистата истина, при това доста тъжна. Жертвите повръщали и се посирали, докато умрат, а оцелелите били с напълно унищожени
