Поли Медисън или Сърк Бърман, ако предпочитате, току-що ми направи една бърза проверка и безцеремонно изчете това, което бях написал на машината. Без изобщо да ме попита дали имам нещо против. А аз имах и то много!
— Насред изречението съм! — изразих протеста си аз.
— Че кой не е? — отвърна тя. — Тъкмо се питах не те ли побиват тръпки като пишеш за толкова отдавна забравени хора.
— Не съм забелязал — отвърнах. — Притеснявам се от много неща, за които не съм мислил от години, но толкова. Чак да ме побиват тръпки? Не, не вярвам.
— Я си помисли — настоя тя. — Знаеш предварително за всички ужасни неща, които ще се случат на тези хора, включително и на теб самия. Нима не ти се иска да скочиш в някаква машина на времето и да идеш да ги предупредиш? — После се зае да ми описва една тайнствена случка, станала през 1933 година на гарата в Лос Анджелес: — Арменче с картонен куфар и папка с рисунки се сбогува с баща си. Заминава да си търси късмета в голям град на четири хиляди километра оттук. Един старец с превръзка на окото, току-що пристигнал с машината на времето от далечната 1987-а, изведнъж се изправя пред тях. Какво ще каже на момчето той?
— Чакай да помисля — рекох, после бавно поклатих глава: — Нищо няма да му каже. Съкрати я тази машина на времето!
— Нищо ли? — попита тя.
— Нищо — рекох. — Защото искам това момче да си мисли колкото може по-дълго, че му предстои да стане велик художник и добър баща.
Само половин час по-късно тя отново се появи.
— Току-що ми хрумна нещо, което би могъл да вмъкнеш на подходящо място — рече. — Сетих се за него от това, което вече написа… За баща ти, който почнал да прави страхотни каубойски ботуши, но погледът му бил празен… За приятелят ти Тери Кичън, създал най-страшните си картини с помощта на пръскачката, но и неговият поглед бил вече безжизнен…
Предадох се и изключих електрическата машина. Къде ли се бях научил на десетопръстната система? А, да — след войната завърших курс по машинопис, нали щях да ставам бизнесмен?
Облегнах се назад и затворих очи. Знаех, че има способността да пропуска край ушите си всички иронични подмятания, особено онези, които се отнасят до любопитството й, но все пак опитах.
— Цял съм слух — рекох.
— Никога не съм ти казвала какви бяха последните думи на Ейб, нали?
— Никога — признах си аз.
— Точно за тях си мислех там, на плажа, когато ти се появи…
— Добре — рекох.
Малко преди смъртта си нейният мозъчен хирург вече не можел да говори, но все пак успявал да надраска някой ред с лявата си ръка, макар поначало да си бил десняк. Само лявата му ръка давала известни признаци на живот.
Ето какво било последното му послание, разбира се, ако може да се вярва на Сърк: „Поправях радиоприемници.“
— Или увреденият му мозък е вярвал, че това е буквалната истина, или пък е стигнал до заключението, че всичките мозъци, които беше оперирал през живота си, са просто приемници на някакви неизвестни сигнали — заключи тя. — Схващаш ли?
— Мисля, че да — кимнах.
— Казваме „радио“ на някаква кутия само защото от нея звучи музика — продължи тя, после пристъпи към мен и почука с пръст по челото ми: — Но това съвсем не означава, че тук вътре има симфоничен оркестър.
— Какво общо има това с татко и Тери Кичън?
— Може би са променили собствената си идентичност в момента, в който са се заели да вършат нещо ново в живота си — отвърна тя. — А може би са почнали да получават сигнал от друга станция, която им е внушавала съвсем различни идеи за това, което трябва да говорят и вършат.
По-късно споделих тази теория за хората-радиоприемници с Пол Слейзингър.
— Значи гробището „Грийн Ривър“ е пълно със скапани приемници — направи заключение той, след като известно време я обмисляше от всички страни. — А предавателите, които са били насочени към тях, продължават да излъчват…
— Така е според тази теория — кимнах.
А той рече, че през последните двайсет години собствената му глава очевидно лови само смущения. Или, в най-добрият случай, нещо като прогноза за времето на непознат език. После добави, че в края на брака му с актрисата Барбара Менкън, тя се държала така, сякаш има слушалки на главата и слуша стереозапис на „Увертюра 1812“.
— Едва тогава беше почнала да се превръща в истинска актриса, в нещо по-различно от едно хубаво момиче, поставено на осветената сцена… И изведнъж стана „Барбийра“…
За пръв път чул промяната в името й на бракоразводното дело. Адвокатът й я нарекъл „Барбийра“ и настоял да продиктува името й буква по буква за протокола.
— А какво стана с Барбара? — попитал я Слейзингър, когато напуснали съдебната зала.
Тя отвърнала, че Барбара е мъртва!
— Защо тогава пръскаме толкова пари по адвокати? — възмутил се Слейзингър.
Аз казах, че съм наблюдавал същото нещо и у Тери Кичън, когато за пръв път започна да си играе с пръскачката. Насочваше плътни струи червена автомобилна боя към дъската, която бе подпрял на хамбара, и изведнъж заприлича на човек, който слуша чудесна музика в слушалките си. Музика, недостъпна за мен.
Играеше си само с червена боя. Купихме две кутии от нея, заедно с бояджийския пистолет, който открихме в магазина за автомобилни аксесоари на Монтаук само два часа по-рано.
— Гледай само какво става! — възбудено викаше той. — Гледай!
И пръстът му неуморно натискаше пружината.
— Преди да купим пистолета той беше решил да се откаже от рисуването и да започне работа в адвокатската кантора на баща си — добавих.
— Барбийра пък искаше да зареже театъра и да си роди дете — рече Слейзингър. — Но след това изведнъж получи ролята на сестрата на Тенеси Уилямс в „Стъклена менажерия“.
Като се замислям по-внимателно, стигам до заключението, че Тери Кичън осъществи радикалната промяна на личността си не по време на пръскането с бояджийския пистолет, а още в мига, в който го зърна в магазина. Всъщност аз пръв го видях и рекох, че трябва да е трофей от войната, тъй като точно такива пистолети използвахме в маскировъчната си дейност по време на войната.
— Купи ми го! — рече той.
— За какво ти е?
— Купи ми го! — настоя той. Искаше да го притежава, макар че само допреди миг не знаеше дори за какво служи.
Беше вечно без пари, макар да произхождаше от старо и богато семейство. Единствените пари, с които разполагах, бяха предназначени за детско креватче. Вече бях купил къщата в Спрингс и се готвех да преместя семейството си от града на село, при това против волята му.
— Купи ми го! — помоли се отново той.
— Добре — рекох. — Само се успокой!
