— Чиракът.
Каза го така, сякаш съобщаваше за наличието на кучешка тения в стомаха си.
— Кой? — учуди се Грегъри.
— Твоят чирак.
Грегъри очевидно се изправи пред проблема, с който аз самият се сблъсках след години: какво, по дяволите, върши чиракът на един художник, след като боите и четките му отдавна вече не се нуждаят от предварителна подготовка?
Ето как изрази чувствата си той тогава:
— На мен ми трябва чирак толкова, колкото оръженосец или трубадур!
Акцентът му беше арменски или руски… А може би съвсем американски, с лек оттенък на типичен английски благородник. Имах чувството, че така както си стои по средата на стълбата и гледа не мен, а Фред Джоунс, той спокойно може да прибегне до жаргона на филмов гангстер или каубой, а с още по-голяма лекота да разговаря като имигрант от Германия, Италия, Ирландия, Швеция и бог знае още откъде… Никой не може да имитира акценти по-добре от Дан Грегъри, независимо дали работи в театъра, киното или радиото.
Това бе едва началото на тормоза. Беше късно следобед. Грегъри се върна обратно горе без да ме поздрави, а Фред Джоунс ме заведе в мазето. Там получих за вечеря изстинали остатъци от обеда. Вкараха ме в трапезарията на прислугата, разположена непосредствено до кухнята.
Беше приятно помещение, обзаведено с ранни американски антики, които Грегъри бе използвал в своите илюстрации. Познавах дългата маса и бюфета с калаени съдове в ъгъла, камината от необработен камък, старата двуцевка, опряна до стената с дървени чепове в цевите. Всичко това вече го бях виждал на една негова картина, чийто сюжет отразяваше празнуването на Деня на благодарността в някаква плимътска колония.
Накараха ме да седна в края на дървената маса. Кой знае къде бяха дянали сребърните ми прибори, салфетка също липсваше. Специално помня, че нямаше салфетка, просто защото на масата имаше прибори за още пет човека. Сребърни прибори, кристални чаши, салфетки, голям свещник в средата. Прислугата се готвеше за официална вечеря, на която чиракът очевидно не беше поканен. Да не би да си въобрази, че е един от тях.
Никой не размени нито дума с мен, сякаш изобщо ме нямаше там. А Фред Джоунс се изправи над главата ми като някакъв надзирател и не мръдна през цялото време, което ми беше необходимо да поема малко храна.
Преглъщах с мъка, никога не бях се чувствал толкова самотен. После в трапезарията влезе перачът- китаец Сам Ву, в ръцете си държеше чиста риза за Грегъри. Нещо проблесна в съзнанието ми. Познавах този човек! И той ме познава! Едва след няколко дни разбрах защо съм помислил, че го познавам. Бях го виждал в дълга копринена роба с череп в ръце, просто защото Дан Грегъри го беше използвал за модел на може би най-зловещия сред всички разбойници на света — Фу Манчу, наречен „Жълтата чума“.
Сам Ву ще стане готвач на Дан Грегъри, а след известно време отново ще се върне към пералнята. И именно на него ще изпращам закупените по време на войната картини.
Приятелството ни по време на войната беше както любопитно, така и трогателно. Натъкнах се на него в Ню Йорк непосредствено преди да замина за фронта и той ми поиска адреса. Чул по радиото, че войниците се чувстват много самотни там, в далечната Европа, и хората трябвало да им пишат. Избрал мен, тъй като съм бил единственият войник, когото познава добре.
В поделението ме взеха на подбив, особено когато раздаваха пощата. „Какво ново в Китайския град?“, „Тази седмица Сам Ву не ти е писал, да не би да са го отровили?“ — такива бяха най-често въпросите, които ми задаваха.
След войната си прибрах картините от него и повече не го видях. Може би изобщо не ме е харесвал, а просто съм бил едно доброволно поето задължение по време на войната.
Обратно в 1933-а:
Вечерята беше толкова отвратителна, че очаквах след нея да ме отведат в някоя стая без прозорци и да ми обяснят, че това е спалнята ми. Но не стана така — качиха ме три етажа по-горе и ме вкараха в стая, каквато никой Карабекян не беше виждал. После ми наредиха да чакам, докато Грегъри намери време да ме приеме — според Фред Джоунс някъде около полунощ, от която ни деляха цели шест часа. В момента давал вечеря на свои приятели в помещението точно под мен, между които били вече споменатият Ал Джонсън, комикът У. С. Фийлдс и писателят Бут Таркингтън, чиито произведения илюстрирал Грегъри. Нямаше да видя никой от тях, защото никой от тях не дойде повече в този дом. И всичко заради острия им спор за Бенито Мусолини.
Сега за стаята, в която ме вкара Джоунс: тя представляваше съвършено копие на будоара на наполеоновата императрица Жозефин, мебелите бяха не само френски, но и автентични. Беше ясно, че се използва за спалня не от Грегъри и Мерили, а от случайни гости и натикването ми точно в нея представляваше наистина изтънчен садизъм. Първо, защото абсолютно безизразното лице на Джоунс ми даде да разбера, че именно това ще бъде моята стая, докато чиракувам при Грегъри, а на мен би трябвало да ми е все едно, просто защото човек с низш произход като моя едва ли ще оцени в каква обстановка живее. И второ — такъв човек положително не би посмял да се докосне до нищо в такава обстановка. Точно това имаше предвид Джоунс като каза:
— Не пипай нищо и не вдигай никакъв шум!
Човек би помислил, че искат да се отърват от мен.
Току-що приключих с едно светкавично проучване на познанията на Силести и нейните приятели, осъществено край тенис-кортовете. Задачата беше следната: Посочете какво е мястото в историята на следните личности: У. С. Фийлдс, императрица Жозефин, Бут Таркингтън и Ал Джонсън.
Оказа се, че познават единствено У. С. Фийлдс, чиито ранни филми бяха гледали по телевизията.
Както вече ви казах, аз така и не успях да се запозная с Фийлдс, но през онази вечер се измъкнах на пръсти от позлатената клетка, застанах в горния край на витата стълба и наострих уши. Не след дълго долових характерния носов и същевременно скърцащ като трион глас на Фийлдс, Който представи Дан Грегъри на дамата си така:
— Дете мое, това е Дан Грегъри — любим син на сестрата на Леонардо Да Винчи и едновременно с това половин апах.
Снощи по време на вечерята се оплаках на Слейзингьр и госпожа Бърман от невежеството на младите, които очевидно искат да изживеят живота си с минимално количество информация.
— Не знаят нищо нито за Виетнамската война, нито за императрица Жозефин, нито за горгоните — рекох.
А госпожа Бърман се зае да ги защитава. Каза, че за тях е малко късно да вземат отношение към войната във Виетнам и че им е далеч по-интересно да вникват в суетата и могъщото привличане на секса, отколкото да се ровят в живота на някаква жена отпреди сто седемдесет и пет години, при това чужденка.
— А що се отнася до горгоните, на човек му е достатъчно да знае, че те никога не са съществували — заключи тя.
А Слейзингьр, който продължаваше да я смята за полунеграмотна, снизходително подхвърли:
— Философът Джордж Сантаяна казва: „Който не познава миналото, е обречен да повтаря неговите грешки“.
— Тъй ли? — попита тя. — Тогава кажете на вашия господин Сантаяна, че ние сме обречени вечно да
